Мартениците – социополитически или богословски проблем

Всяка година през последните няколко декади, с наближаването на първи март се разгарят ожесточени дебати за и против мартениците, за тяхното носене и изобщо за значението им. В този кратък текст ще търсим отговор на въпроса какъв е в действителност дебатът за мартениците; и не е ли той по-скоро социополитически, отколкото богословски. С други думи казано, не се ли използва този дебат за преследването на политически цели, като се спори по един на пръв поглед страничен на политиката въпрос.

Ето защо ще се опитаме да покажем, че всъщност проблемът за мартениците и тяхното духовно значение се политизира и се използва в по същество антибългарска и антиправославна реторика. През последните години наблюдаваме изключителна идеологизация както на биоетичните, така и на богословски проблеми; наблюдаваме тяхното крайно политизиране и търсенето на различни от истината ефекти, които обслужват съвременния мейнстрийм на постхристиянските секуларни общества .

Увод

Всяка фолклорна традиция е стара, колкото е стар самият народ, от който тя произхожда. В етнографските особености на всеки народ се крие неговата своеобразна национална ДНК, с която той се индентифицира и се самоизразява. Много от народните традиции и вярвания всъщност са с богословски неутрални и нямат отношение към днешните духовни рефлексии.

Не така стои въпросът с мартениците. Дебатът, който се води относно тяхното значение и духовен смисъл, излиза от рамките на „добрия тон“, и се превръща в своеобразна културна война, водена вече няколко десетилетия в нашето общество. Този дебат показва богословска неориентираност и използване на неадекватни богословски аргументи от противниците на мартениците. Още повече, че той се идеологизира и политизира, и се прехвърля на полето на антибългарската и антиправославната реторика. Всъщност аргументите са откровена фарисейщина и фанатизъм, заклеймени и отхвърлени от Самия наш Господ Иисус Христос.

В този кратък текст ще посочим, че Божиите стандарти за святост са различни от тези на фарисеите и религиозните фанатици, от една страна. И от друга страна – че мартеницата като символ не е в противоречие с Божието слово. Освен това ще покажем, че противниците на мартениците като традиционен обичай за българския народ всъщност наливат масло в антибългарската и антиправославна реторика.

Дебатът за мартениците се преекспонира в политическата плоскост, за която този български символ е просто политически некоректен, защото границите на разпространението и използването му днес припомнят колко голяма е била всъщност територията на България; доказват имперския характер на Първото и Второ Българско царство. На съвременните българи постоянно име е вменявано, че „трябва“ да разбират своята „незначителност“ и не може някакви си бели и червени кончета да показват обратното, а именно – че Българската империя е доминирала през Средновековието на Балканите и българският народ винаги е бил водещ сред европейските и балканските народи. Показателен е фактът, че дори и днес древната традиция на мартеницата е запазена от поречието на река Драва на запад, до Северните Карпати на север, Северна Албания на юг и Молдова на изток.

Ожесточението на дебата е всъщност поради българската история и автентичност, а богословската интерпретация просто се употребява най-безцеремонно за политически цели. Разбира се, няма да изпадаме в крайна демагогия и грандоманщина, както това правят „братята“ от Република Северна Македония. Но истината за това, че България е била империя почти шест века, не трябва да бъде скривана и игнорирана, защото именно тази истина дава основание за нашето национално достойнство – главната държава на Балканския полуостров е била и ще бъде България.

Богословски аспекти на проблема

Нашия Господ Иисус Христос ясно посочва и отхвърля категорично в Своето слово фалшивата святост на фарисеите и лицемерите, заклеймявайки ги и наричайки ги без грам ирония „варосани гробници, отвън идеални, но отвътре пълни с мъртвешки кости“. Това, което осквернява човека, идва отвътре, от неговата душа, а не отвън. В спора с фарисеите, когато обвиняват Неговите ученици, че се хранят с немите ръце, нарушавайки Мойсеевите разпоредби, Христос защитава Своите ученици именно с тези аргументи – че нищо отвън не може да оскверни човека, а това, което ни осквернява, идва отвътре, от вътрешния човек. От сърцето произлизат всички злини и всяка нечистота, това потвърждава и свети апостол Павел, като говори за плодовете на Светия Дух в Посланието към галатяни. Същото важи и за видовете храни и носенето на украшения и прочие – нищо външно не може да ни оскверни, ако вътре в нас е чисто.

Ето защо твърденията, че мартеницата може да ни оскверни, и че тя е някакъв идол, са несъстоятелни и елементарни. Те показват единствено оскъдица на богословски знания и липса на Божията благодат. Много от противниците на мартениците всъщност не са православни; за тях светостта е ефимерна и се изчерпва с поредица от забрани, които нямат нищо общо с посочените аргументи по-горе. Колко години трябва да минат, за да се разбере веднъж и завинаги, че религиозният фанатизъм и фарисейщината са богоненавистни и нямат нищо общо с посланието и служението на нашия Господ Иисус Христос; че всъщност този дебат се използва единствено за да бъде идеологизиран години наред.

Нещо повече: традицията на мартеницата съществува от самото създаване на Българската православна църква. И през тези повече от 1000 години няма решение на Светия Синод за нейното осъждане като несъвместима с православната вяра. Този факт се подминава с лека ръка. Всеки, който се смята за православен християнин от диоцеза на БПЦ, трябва да се съобразява и доверява на своите митрополите и епископи за взетите от тях решения, защото това доверие е богоугодно и църковната йерархия не е случайна, а е част от Божието домостроителство за Църквата Христова ката Богочовешки организъм.

Социокултурни аспекти на проблема

Както споменахме в началото на нашето изложение, дебатът pro/ contra мартениците и тяхното носене излиза от рамките на чисто богословския проблем. Той се политизира в съответствие с доминиращия мейнстрийм на заличаване на националните граници и маргинализиране на понятия като род и родина.

Фактът, че вече десет години живея в южната австрийска провинция Щирия, ми даде възможност да общувам с хора от целия Балкански полуостров и да се запозная от първо лице с техните обичаи и традиции. Оказва се, че всички балкански народи имаме сходни традиции в начина на живот. Това не беше изненада за мен, защото се предполага от съвместното ни съществуване в Османската империя тези традиции да са уеднаквени за всички православни балкански народи, изповядващи една вяра и говорещи на близки езици.

Относно мартениците обаче останах откровено изненадан, защото са ни учили, че този символ е автентичен български, характерен е за български етнос. Оказа се обаче, че е познат и практикуван при хърватите, при румънците и молдовците, при черногорците и част от босненците, при словенците и албанците. Ето защо въпросът, който възниква в мен, е как този наш специфичен етнофеномен е преминал при толкова различни етноси. Отговорът е двупосочен: първо, това българско влияние е осезаемо през периода на Първото и Второто Българска царство, и тази традиция е преминала при т.нар. братовчедни народи; а от друга страна – мартениците са силен аргумент за нашия общ произход с другите балкански народи. За жалост, и двете предположения са политически некоректни години наред.

С години ни убеждават, че сме „диви“ степни племена, дошли на Балканите, неканени от никого, и че сме незначителна малка балканска държава, която е била така незабележима и през вековете, както днес. А мартениците, забождайки се като „трън в петата“ на неолибералния мейнстрийм, показват точно обратното – нашата тотална доминация над балканските народи. А от друга страна показват, че може и да сме всички на Балканите братовчеди – с общ произход от т. нар. динарска раса.

Дълго ни убеждаваха, че ние не сме европейци и затова трябва „смирено“ да приемаме всичко, което се решава за нашето бъдеще. Безкритично и коленопреклонно да приемаме всички политически подаяния към нашия така „незначителен“ народ, появил се отникъде, незнайно кога. Тоест, години наред ни е натрапван национален комплекс за малоценност, с който сме манипулирани от Великите сили, които преследват своите интереси – да няма силна и мощно балканска държава, каквато е България през Средновековието, която да пречи на геополитическите им игри.

Ето защо смея да твърдя, че отричането на мартениците всъщност е част от антибългарската реторика, която иска да внуши и внушава комплекс за малоценност на българите; за да не търсим в нашето настояще и бъдеще нова възможност за доминиране на Балканите и в Европа, което е напълно исторически обосновано.

Антиправославната реторика пък внушава, че видите ли колко е ретроградна и неадекватна Българската православна църква, която не може да се справи с един елементарен казус като мартениците. Но за всички е ясно, че докато има БПЦ, ще има и български народ, когото тя да води в пътя Господен! А мартениците имплицитно показват нашия потенциал на европейски народ, достоен и можещ да взема решения за своето настояще и нашето общо европейско бъдеще с другите балкански и европейски народи.