Дяконе, приступи!
…Но те, като закрещяха с висок глас, затулиха ушите си и единодушно се нахвърлиха върху него. И, като го изведоха вън от града, хвърляха камъни върху му. (Деян. 6:57) Този текст ме пронизва…
Толкова е истински. Сякаш гледам пред себе си това събитие, станало повече от 2000 години в историята на човечеството.
Нима е толкова далече или просто сънувам?
Нима можем да си представим такова събитие и нещо, което така жестоко се извършва пред очите ни…
Нашият живот е пълен с жестокости, които обаче ние като християни, добре обучени на правоверие и благоденствие, имащи пред себе си традицията, не ги правим така директно, така видимо кърваво и физически тежко.
Ние свикнахме да вършим жесткост по интелигентен и достъпен за всички начин… Нашата жестокост е съвременна, с методите на психологическия и морален тормоз, неща които не се забелязват и не се отнасят до външното ни „морално” и „канонично” поведение.
Ние сме смирени и същевременно непримирими, ние сме морални и същевременно разюздани, ние сме светци и същевременно тъмни…
Какво сме ние всъщност…?
Спомням си един български дякон, увиснал там някъде „близо край град София“ и в просъница «стърчи, аз видях черно бесило»… да, мисля, че го беше казал поетът. Тоест, не е само сън!
Нашият «Стефан», българският, който в младостта си, с вярата си, с кръвта си, защити една малка шепа народ, който беше останал, в старата Европа.
Защити дори една малка Църква, която беше останала в старата вселена.
(Деян. 6: 8): А Стефан, изпълнен с вяра и сила, вършеше големи чудеса и личби между народа.
Странно, защо не виждам неговия ореол, нима нашият «Стефан» е само сън за мен. Та нали той е първият дякон, който започна да мисионерства в Църквата, и в моята. Та нали той е един от първите апостоли, които с кръвта си защитиха своя Господ, и моя.
Та нали аз съм като него…. или не съм?
Та нали моята Църква има своя дякон? Или няма?
Защо не го виждам в синината на Неговата правда? Та нима българският дякон не е светец?
Знам, че всяка година благодатните мъже се събират и празнуват неговата смърт.
(Деян. 6:2): А Стефана погребаха благоговейни човеци и го много оплакаха.
Да, само неговата смърт, сякаш той не виси още там, близо до София, а всъщност в същинския център на София. А дали благадатните мъже вярват, че той е при своя Господ, и при техния, в своята Църква, и в тяхната…
Но защо да празнуваме наговата смърт, та нали българският дякон е жив!
Нали той е моят образ за дякон – служител на Бога и на народа.
Нали е свят моят дякон, моят «Стефан». Виждам го в бели дрехи! Красив и светъл като ангел!
Защо поетът каза: «твоят свещен глас майко, е глас без помощ, глас във пустиня»? За какво говори той – за народа, за Църквата, за мен и за теб, за какъв глас в пустиня?
Нима България забрави своя дякон…?!
Нима Църквата, забрави да сложи венеца на своя «Стефан»…?!
Страшен сън сънувах:
(Деян. 6: 10, 12, 57-60): В това време множество настървени…влязоха в препирня със Стефана; …ала не можеха да противостоят на мъдростта и духа, с който той говореше. И подбудиха народа, стареите и книжниците и, като го нападнаха, грабнаха го и заведоха в синедриона…
…И хвърляха камъни върху Стефана, който се молеше и думаше: Господи Иисусе, приеми духа ми! И, като коленичи, викна с висок глас: Господи, не зачитай им тоя грях! И като каза това, почина.
***
Гарванът грачи грозно зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.
Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.
***
Тогава видях как моят дякон каза:
(Деян. 6: 56): …ето, виждам небесата отворени и Сина Човечески да стои отдясно на Бога.
Тогава Бог му каза: «Дяконе приступи!»
Кратко писание, но много ясно и точно изречено с любов, в прослава на Св. Иродякон Игнатий – Левски – канонизиран от Св. Синод с председател митрополит Инокентий.
Много умно! Брилянтен начин да се включиш под тази публикация, за да препоръчаш своя председател! Направо ти завиждам на усета и бързината….
Не се пише „иродякон“, а „йеродякон“ и се пише с малка буква.
Да е жив и здрав авторът, но този култ към Левски започва да минава всякакви граници. Преклонението пред него е толкова по-силно, колкото по-слаба е вярата ни в Христос. Левски е революционер и убиец, каквито Иисус никога не бил. Единият проповядва тайно, а Другият – явно. Единият гради бунтовна организация по масонски образец с нескритата цел да жертва един народ, а Другият гради Църквата по образеца на Царството Божие и жертва само Себе си. Гарванът наистина грачи, но както в поемата на По, той казва: „Never more!“
Още комунистите начело с Хайтов взе да ги гризеше съвестта че никой не знае гроба на Левски и започнаха да измислят басни. Наистина е за срам че от такава революционна организация (може и да не е била такава) не се намери един да разбера кой и къде е погребал Дякона. А Инокентий и сие направиха добра ПиАр като го канонизираха . . . явно там има по свежи умове от динозаврите . . .
Отац Павле, кой влезе първи в Рая? Не беше ли убиеца до Христос на кръста? Аз не знам къде е душата на йеродякон Игнатий, обаче за разбойника знам. Питам се, дали разбойника не беше масон. Ей в това му е разликата на християнството от всичко останало, че прави от убийците светии. Ако обаче и този аргумент не ти допада, спомни си моляте, кой беше апостол Павел, не беше ли и той убиец.?
Руснак на автостоп до Истанбул:
http://www.sensi.org/~misha/bgtr/turquie/