Дяконът Левски
Опасно е да пишеш за неща, понятия и личности, които са “свръх“, “мета“, толкова отвъд нашите рамки и от онова, което ни е посилно да разберем и осмислим. Можеш да си сигурен, че това, което ще кажеш е бледо, прозаично, недостатъчно, непълно…
И все пак, за тях трябва да се пише. Така, както трябва да се пише и говори за свободата – най-великия дар на Твореца за човека. А онзи, който я проумява и разбира, без съмнение е свързан със Създателя. Такъв остава и йеродякон Игнатий до края на дните си.
Но как започва всичко?
Добре известно е, че още на 14 години Левски остава полусирак. Мит е, че семейството му е било бедно. Опирайки се на днешната терминология, те са спадали по-скоро към “средната класа“ (дядото на Левски, по майчина линия, Васил – на когото е кръстен и Апостолът, пък е бил златар).
Трудностите дошли, когато, след дълго боледуване, умира бащата на Левски – Иван. През съшата година умира и по-малката му сестра Марийка. Така Васил, Христо и Петър трябвало да се грижат за майка си Гина и сестра си Яна. Левски започва да учи абаджийство, но все пак грижите за семейството се стоварват върху крехките плещи на самотната му майка. Тогава нищетата я смазва и още на следващата – 1852 г. тя го изпраща при своя брат – архимандрит Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора, при когото бъдещият Апостол на българската свобода става послушник. Години по-късно порасналият вече Левски “хвърлил“ расото и се отдал на освобождаването на отечеството и народа си…
За пропагандната машина на дикататорските режими съм писал в други статии, тук ще кажа само, че когато един репресивен политически апарат, който е обладал 101 % от механизмите на властта в една държава, реши да създаде, унищожи или подмени нещо, тoй неминуемо го прави. И щетите са с давност поне за десетилетия.
Такъв е резултът и с “отмиването“ на религиозния образ на Левски по време на тоталитарния режим у нас. Заличаването на връзката между него и Църквата. Подмяната му с образа на един разбунтувал се срещу Бога монах.
Както в много други случаи, и тук комунистическите престъпници най-брутално и нагло фалшифицират историята или по-точно я нагласяват за собствените си пропагандни нужди, опитват се да се вмъкнат със своите тезиси и норми в нея и за по-голямо удобство я ‘прекрояват’ и нагласяват според собствените си габарити. И така един православен монах изведнъж “решава“ да “хвърли“ расото си…
Да “хвърлиш“ нещо означава, че го презираш, из-хвърляш го от живота и мирогледа си. Това именно са целяли и богоненавистните номенклатурни “историци“, когато по поръчка са “ваяли“ “атеистичния“ образ на Дякона, пробутвайки ни един (о)карикатурен Левски – не просто отказал се, а дори разбунтувал се срещу своя Отец. Което е нелепо…
Йеродякон Игнатий никога не е развалял монашеския си обет, не се е отричал от Бога и всъщност никога не е преставал да бъде монах и да Му служи.
Левски не “(за)хвърля“, а сваля расото си, за да продължи своя обет по един друг начин. Сменя монашеските одежди с одеждите на революцията. И тук, за човек, познаващ българската история, не би трябвало да има нищо извънредно, тъй като по онова време много други духовници са участвали в чети и са ходили въоръжени.
А какъв е обетът на монаха и на всеки християнин? Да служи на Бога и на ближния, на ближните си. Най-важните Христови закони. И точно това всеотдайно прави и Апостолът през целия си живот, като винаги остава верен на православната си същност, която сам превръща в призвание.
В Устава на БРЦК той нарежда в ръководството на всеки революционен комитет да има свещеник. Новоприетите пък се заклеват “пред Бога“, първо “в Евангелието“ и след това “в честта си и в Отечеството“.
Неслучайно едно от първите места, които Левски е посещавал във всеки град или село, е бил именно местният храм. Излишно е да преповтаряме и известните свидетелства на негови съвременници и съратници за “ангелогласния“ Левски, който “първом“ е пеел на клира и е участвал в службата.
Едни от най-сигурните места, в които Левски се е укривал, са били църквите и манастирите. В Трявна например и в двата действащи и до днес храма е посочено, че в тях се е укривал Апостолът. И портретът му стои до иконите на светците.
Двамата му най-доверени съратници пък са били именно расоносци. Монахът и изобретател отец Матей Преображенски – рененсансов ум за своето време, наричан от народа Миткалото – от “миткам“ (скитам), заради безкрайните му преходи из българските земи и отвъд тях.
Както и изключително ерудираният и образован духовник, революционер и общественник отец Кръстьо Никифоров, несправедлво очернен като “предател“ на Левски и митологизиран като такъв в народната памет (надяваме се, поради незнание), включително и в “Епопеята…“ на Вазов. По-късно номенклатурните фалшификатори на история в НРБ пък удобно “подхващат“ в атеистичната си борба с българската църква образа на “предателя поп Кръстьо“ и го “размножават“ във вече отровеното от тях съзнание на българина.
Иван Вазов обаче, като най-влиятелния български поет от онова време, има и друг “грях“ към изкривения образ на Апостола във въпросната първа ода от “Епопеята“, посветена на него. В нея лирическият герой Левски ни заявява още в първия стих: “Манастирът тесен за мойта душа е“.
Но манастирът няма как да е бил “тесен“ за душата на един монах, който се връща в него отново и отново. Защото Левски остава монах до края на земния си път. Впрочем, едно от ярките доказателства за това, което незнайно защо се възриема за “лековато“ и “жълто“ и поради това е натикано в килера на табутата – а за истината табута няма (особенно при личности от величината на Левски) е, че историческата наука не е регистрирала интимни отношения на Левски с жена, което при млад, популярен, влиятелен и безспорно желан мъж като него буди недоумение. Няма нищо странно обаче за един монах, чийто обет към Бога никога не е бил прекъсван или развалян и който продължава да му служи, полагайки живота си за благото на своите ближни.
* * *
Преди около две години бях в Ловеч и реших да посетя автентичния комплекс „Вароша“, където времето е застинало от векове. Там се намира и храмът „Успение Богородично“, в който е служил отец Кръстьо Никифоров, а в непосредствена близост е и Музеят “Васил Левски“. В него няма да откриете много вещи на Апостола, но пък можете да се “насладите“ на негова восъчна фигура, която няма много общо с образа му (поне спрямо запазените до днес негови фотоси). Драмата обаче се разиграва под въпросната восъчната “скулптура“, където ставате неволна публика на бутафорна сценка с участието на кама, пластмасов револвер и протестантска Библия (от тези, които ги раздават безплатно на всеки ъгъл)!
Питах се, какво ли ще научат за националния ни герой немскоговорящата двойка, която беше до мен…
Естествено, преди да изляза, отбелязах неприятните си наблюдения в книгата за впечатления. Не че вярвам да съм съживил емоция у някой от служителите (въпреки че ще съм искренно щастлив, ако бутафорията вече е поправена), но реакцията към пошлостта, фалша и незнанието е задължителна за всеки християнин.
Та, ето такова е наследството на тоталитарните, репресивни режими, за чиято давност вече споменах. Всъщност, това е и причината за този текст. Защото злото не се интересува от истината. По-важното е коя “истина“ ще остане в главите на поколенията.
Но, говорейки за вярата на Апостола, нека накрая дадем думата и на самия него.
Преди Левски да бъде обесен, на днешната дата, преди 145 години – той бил изповядан и причастен от свещеник Тодор Митов, който в последствие споделил, че изповедта „‘била много кратка“ – “Отче, помоли се за грешния дякон Игнати!“ Тук за грамотния християнин Левски казва всичко, защото съзнанието за (изначална) греховност може да съществува само в един искрено вярващ православен.
Накрая Левски казал: „Отче, не забравяй да ме поменуваш в молитвите си като Дякон Игнатий.“
