Ние, бившите

О. Ясен Шинев

Ние, бившите, ние, преминалите през „огън и вода“ и така достигнали до извора на живота, сме се превърнали в трептяща част от Тялото Христово. Ние, преживелите, врели, неврели, и въпреки всичко преминали през какво ли не, сме призовани да бъдем посланици на Спасителя в този свят. И сме поставени да бъдем близо до знамената, а с недостойните си ръце да носим светини. Призвани и призовани сме да застанем рамо до рамо до другите, които са също вестители на светлината.

Но ние не сме като тях и те не са като нас. Техните лица за чисти, а съвестите им – необременени от грехове, смъртни и проклети, заразили пламтящите от вяра души. Те не са дълбоко поразени и не носят белезите от ударите на живота, върху тях не тегне така печатът на греха. Хора със светли лица, измолени, родени, отгледани в Христа, израснали в скута на вярващи, и увлечени от техния пример. Възпитани с молитви и запалени свещи, с мирис на тамян, под топлия блясък на кандилата, носени в обятията на просветени. От малки сричащи слова на молитви и невинно припяващи тропари и кондаци.

Те са в Неговата църква като цветя, израснали в градина – обикновени миряни, клисари, певци, семинаристи, монаси и свещеници. Те са рожби на пост и обети, сълзи и въздишки, от малки приемащи Тялото и Кръвта Христови. Благословени и преблагословени, движещи се бавно, но сигурно по прави пътеки, отдавна отъпкани и осветени от миналите преди тях. Те също са призовани да бъдат Негови и са приели пресветото Му име, но без да са минали през дъното на ада, без да са счупили проклятието на неверието.

Добре, че ги има. Те са в преддверието на рая и са призвани да бъдат верни, без спор и  ропот. Нормални, очаквани и така предсказуеми. Амин!

А ние, другите? Мъже и жени, рожби на похот и страсти, заразени от вируса на гордостта, поразени, разочаровани от света и от себе си, стигнали до извора по кални пътеки. Преживели новото раждане, всички мъки и трепет на нашето лично харизматично обръщане и безумния шепот на неспокойни неофити. Винаги „гранични“, бурета с барут, смахнати, побъркани от вечните въпроси, уморени, но жадни за истина и търсещи утеха в нормалността, спиращи своя вътрешен порив да грешат, с тиха въздишка и с тъжния спомен за грешките, също призовани впоследствие, дошли отвън и отдалече, но чули гласа Му. Двойно благословени, и само и единствено чрез Него обнадеждени и осветени.

Ние, цяла армия от ранени воини, стадо от черни овце, души, опарени и обгорели, сърца, опошлявани и опозорявани, като осквернени храмове сме заели мястото си дълбоко в окопите. С остатъци от старата си природа, натоварени с минало незабравимо… Бивша паплач, събрани отвсякъде, минали през своите катарзиси, като острови, с малките и големите си провали, но допуснати вътре, в светли олтари, приети на кораба на общото и лично спасение. Преди проститутки и лукави мошеници, търговци на ценности, военни, ченгета (тайни и явни), благополучно излезли от блатото на болната мистика, шемети… Но опитващи да се превърнат в икони Божии.

Дойдохме на себе си, влизайки в себе си, просветени с духа на висшата истина и преклонили колене пред светините Негови. Блудни синове и дъщери, но осъзнали се и не само приети, но и обгърнати в прегръдката на Нашия търпелив Баща. Пропилели наследства в разврат и в кипежа на страстите, сами потърсихме пътя за извечната истина. Опростени от Него и вече благодарно обичащи. Споделихме пътя на великия Павел, св. Мария Магдалена, св. Моисей Мурин и още толкова много деца на греха, увлечени от примера им, въодушевени от блажени Августин и неговите задъхани изповеди.

Да, ние не се изкачваме спокойно нагоре, по стъпалата на духовната лествица, а падаме и ставаме, но с очи, пълни със сълзи, пак гледаме към върха. Учили и недоучили, знаещи донякъде и приети в дванайсетия час, но преживяващи стихията на своята метаноя. Преследвани от крясъците на скритите демони, тръпнещо шепнещи редовете на молитвениците.

На челата ни пише „приети по снизхождение“… Но за нас се отнасят думите на Тома Кемпийски: “Какъвто и да си, където и да си, нещастен си, ако не се обърнеш към Бога!“. Сами достигнахме до това просто прозрение. Нека продължим пътя си докрай. Взирайки се назад, да гледаме към небето и да протягаме ръце към Царството Божие. Ние сме Негови, Негови, Негови.

Твои сме, прави каквото искаш, Господи, само не ни изоставяй! Не позволявай да се върнем назад и отново да бъдем такива, каквито бяхме преди, застинали в своите сухи понятия и уморени от малките истини.