Защо бяхме по-добри, преди да станем вярващи?
Свещ. Ясен Шинев
Практиката на енорийския свещеник е море, пълно с изненади и духовни уроци. В него изобилстват не само въпроси, свързани с традиционните постулати на християнските добродетели и аспектите на православната етика, но и някои деликатни проблеми, които сами по себе си са коварни, подмолни рифове. Те се появяват сякаш изведнъж, отвъд, на границата на видимото и невидимото, вероломно и почти незабележимо, и няма как да бъдат избегнати, защото могат да попречат в плаването на кораба на всеки истински вярващ човек.
Такъв въпрос и ребус са разговорите с миряните от различни енории и социални слоеве, насочени в една особена, “гранична“, твърде подвеждаща посока. Идват хора, и с горчив тон и уморени гримаси проплакват: “Ех, отче, от колко време сме вярващи, редовно ходим на богослужение, молим се, посещаваме свети места, но… Друго е. Защо така? Преди бяхме по-добри, по-естествени и по-грижовни. Чувствахме се по-щастливи и бяхме по-пълноценни. Повярвахме, тръгнахме на църква, изповядваме се редовно, причастяваме се, посещаваме акатистите… А някак по-лоши станахме, по-резки, груби, нетърпеливи и нервни. Все сме недоволни и все повече виждаме и осъждаме недостатъците на другите. Те се пазят от нас, ние от тях, и вече всичко е променено. А ние вярваме, дарения вършим и съветите на духовните си наставници слушаме. Ох, защо така?“
Често съм слушал такива гласове и то от сериозни хора, опитни християни, които активно участват в енорийския живот. Личности с утвърдени църковни навици и изграден, стабилен духовен ритъм. Затова да не бързаме да ги обвиняваме в капризност или липса на разбиране. Нека не бързаме да ги заклеймяваме като недостойни и маловерци, неуспели да разберат истината и да възприемат светлината на Светото Православие.
Нека утихнем и да се опитаме да подходим по-внимателно, с истинска грижа на пастири и духовници. Нека вникнем в техните наблюдения върху себе си и близките до тях вярващи православни, и да се опитаме да дадем някаква рецепта за техните трудности, които парят с откровеността си. Те са едно тъжно признание, превърнало се в откровение…
Наистина защо често става така? Отговорът е прост и ясен. Но той не са намира в личната практика на някой свещеник или монах, а в Светото Писание и наставленията на Светите отци. Наблюденията на един пастир и изповедник, колкото и недостоен да е той, само могат да допълнят богатата мозайка от подобни разговори. Истината е в промяната – в невидимия и във видимия свят. Тя е връхлитаща, пълна и всеобемаща цялата личност. От момента, в който човек повярва, се оказва в една, не само съвсем нова и неочаквана реалност, но и в състояние на обявена война. “Небесният огън“, който идва свише, така разпалва неговата жадна душа, че го въвежда в състояние на една особена тиха лудост, която той не е изпитвал никога досега – несравнима с неговите възторзи от личните победи в живата или трепетите на любовта. Тази лудост не може да бъде обяснена на невярващите, които дори и да се опитат, не биха могли да я разберат, а още по-малко да я приемат.
Това “обръщане“, или както нашите приятели протестанти го наричат – „изливане на Светия дух“ към новоповярвалия, този вдъхновен неофит обяснява всичко. Той започва да гори с такъв пламък, превръща се в горещ въглен, факел, който пламти с пукот, дими и озарява всичко и всички около себе си. Идва му да прегърне целия свят и да благовести, да благовести за Христос и Царството Божие. Той е опиянен, вдъхновен и извън себе си. За околните това би могло да е проява на откровена или досега скривана лудост, натраплива шизофрения. Но те не могат да разберат, че повярвалият е в състояние на война. Тя е обявена от сатаната и неговите верни служители – бесовете. Това във висша степен изразява св. ап. Павел, който разкрива неговата тайна: “Нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (Еф. 6:12). Християнинът се оказва в състояние на кръгова отбрана, като води своята битка на два фронта – вътрешен и външен. Вътрешният е неговата стара природа, възпитана и култивирана в гордост, комплекси, амбиции и задръстена с предразсъдъци. А всъщност това са връхлитащите, неспирни атаки на демоните, които го нападат във всеки момент и от всички посоки. Той е човек, който макар твърде крехък и неопитен, с двете си ръце се държи за стихара на Христос, пронизван от ветрове и бури, които го връхлитат отвсякъде. Всичко се е променило и продължава да се променя. Нещата стават съвсем различни. Разместват се пластове, рухват стени и падат стълбове, и се появяват нови пътища. Блесват светлини от тъмни места и от тихите, скътани кътчета се появяват чудовища. Той е във вихъра на духовната битка, нестихващата „невидима бран“. Всичко е в необяснима динамика и неспирна въртележка. Повярвалият може реално да изгуби разсъдъка си, ако не намери опитен духовен наставник, който като капитан на кораб да застане на мостика и да го води между скалите и подводните рифове.
Много истински и горещо повярвали са пропадали и са погубвали душите си. Битката е страшна, “ужасна“ (по думите на св. Игнатий Брянчанинов) и е само за едно – душата! Тя е целта и центърът на всичко! Ангели и демони, новата и старата природа, отстъплението и благодатта. Така Спасителят Христос обучава душата на вярващия и го поставя в ситуации да преминава през „огън и вода“. Сатаната, като Божие творение, няма своя пълноправна власт над него, а само толкова, колкото Господ Бог Му е определил. Така, както в книгата на праведния Йов. Докато отдръпне десницата Си от него. От християнина се иска само едно – да се сражава! И да го прави с оръжията на Светото Православие – потопен в неговото пречистено учение и упорито следващ спасителната му доктрина, превъзмогнала горнилото на изпитанията в историята. Като истински воин Христов, като достоен син на светлината. И най-важното – да не отстъпва! След всеки метър напред в стихията на “невидимата бран“ по Божие допущение следва контраатака на сатаната.
Във висша степен това са осъзнали Светите отци, които в наблюденията и наставленията си са описали всички детайли на битката. Това е опит, събран от хиляди мъже, тръгнали по тесния, но славен път към Царството Божие. Един огромен свят, изпълнен с примери и явни доказателства за възходи и провали, явявания на светци и извършени чудеса в името на защитата на вярата. Изречено от един от най-великите мистици на Светото Православие, св. Исак Сирин, подвигът на подвижника звучи така: “…преминава от знание в знание, като му пречат демоните, а му помага благодатта“ (“Подвижнически слова“). Следват удари от всички посоки и той се брани и напада едновременно. Пада и става, раняван почти непрекъснато. Така се изкачва стъпка по стъпка по духовната лествица към Царството Божие, очиствайки сърцето си от налепите на греха и лекувайки раните на старата си природа. Пътят му е като на човек, който преминава по въже, протегнато между двете страни на пропаст. Всичко става трудно! Колкото повече напредва, толкова повече очаква и понася удари, както на мисловното поле от бесовете, които по всякакъв начин се опитват да го отклонят с нашепвания и спомени от миналото, така и от видимите врагове – хората, които го атакуват отвън по Божие допущение. Смущават сънищата, болна мистика, внезапни избухвания, пропадане на взаимоотношения и всичко това в един завършен кръг.
Светото Предание на Източната църква изобилства от примери в това отношение. Когато вярващият човек се вгледа в житието на който и да е светец, вижда горчивата поредица от всичко това. То преминава като невидима нишка през всеки. Достатъчно е да се запознае той с трънливия път на св. Игнатий Брянчанинов, описан от самия него така внимателно, за да види промяната на всички около светията – от момента, в който решава да остави офицерския мундир и да тръгне по пътя на монашеството. Особено силно това е отразено в личните отношения с властния му баща и най-близките, които не само се отчуждават, но и са се държали открито враждебно с него. В още по-силна динамика това се отнася за духовниците, монаси и свещеници, които имат духовна власт и са офицерите в армията Христова. В различните патерици има много примери от живота на пустинници, авви, които преди да приемат тайнствения чин на монашество, са вършили подвизи и полагали трудове – поклони и дела на милосърдие, чели са канони или акатисти, а когато са стъпили на пътя, при явната съпротива на поднебесните сили са срещали много по-големи трудности, и при все това са продължавали, но в по-малка степен и ревност.
Всичко това остава скрито от онези, които са невярващи, “външни“, или както и да ги наречем „обективни“ наблюдатели. Те виждат онова, което е видимо само за неотворените им духовни очи и нямат осезание и представа за целия вътрешен, опустошителен процес с всичките му страховити особености. Поради тази причина те тънат в съвсем обяснима убеденост, че не са лоши хора и не са извършили нищо лошо, страшно или грешно. А просто не са прозрели истината за Бога и за себе си, и нямат понятие какво е метаноя. Живеят в пъстрия свят на „общоприетото добро“. Той е много примамлив, удобен, задушен от гордост, страст, предразсъдъци и грехове, легализирани от общоприетия морал на суетата и потопен в сладникавите утехи на действителността.
Това е светът, който винаги е бил един и същ, прегърнал принципа “зъб за зъб и око за око“, в който да възпяваш егото си е нормално, както и да служиш на най-низшите си страсти. Това означава да си позволиш да интригантстваш – като форма на самозащита или без угризение за проявено лицемерие. Дори да извършваш откровени грехове – да си позволиш лукса да изневериш на съпруга си, като форма на общоприет престиж или за доказателство на своята собствена значимост. Понякога и с невинното обяснение, че „така правят всички“. За невярващите, дори за една част от небрежно вярващите това не са грехове. Те така са потънали в самодоволство, отдали са се на светските утехи и следват волните пътища в служение на гордостта. Живеят в царството на Аза, а не в Царството на Духа. В царството на кесаря, а не в Царството на Бога. Без борба, аскеза, стремеж към съвършенство и постигане на дори някакво духовно състояние. Самоизмама извън Христа Спасителя и тайнствата на Неговата църква. Без жертва и отдаване, винаги с мисъл за себе си. Добро, което е добре замаскирано зло. Опиянение, временен екстаз… Сладникав рай. Рай, който води в ада.
Християнинът няма право да бъде такъв. Този, който е призван да бъде светлината на света, не може да ходи в мрак и да опръсква ръцете си с кал! Затова християнството е подвиг. Изразен на езика на Светите отци е вид „подвизаване“, непрекъснато трезвение и бодърстване в духа Светаго. В особена степен това се отнася за православния човек, който е дете на Бога, искрен приятел на Пречистия Иисус, който изповядва вечната и нестихваща Пасха – победата на Възкресението над смъртта, на светлината над мрака. На него просто не му е позволено да използва инструментариума на светските хора, както при защита, така и при нападение в този студен и враждебен свят. Защото така би бил в отстъпление и би предал Христос. За всичко, което му се случва, той трябва да благодари, защото е изпратено от Него и има своята ясна цел – спасението на неговата душа. Когато е притискан и атакуван от видими и невидими врагове, трябва да отговаря с думите на Спасителя на Разпятието: “Господи, прости им, понеже не знаят що правят…“ (Лук. 23:34).
Всичко трябва да бъде понесено – хули, обиди, подигравки – каквото и да му струва; да приеме себе си като неизбежна гъба за оцета – всекиедин, който е тръгнал да следва Богочовека Христос по тесния път към Несъкрушимото Му царство. Затова и всеки един от нас нека се облече във всеоръжението Христово и връхлитан от ветровете, достойно да понесе своя личен кръст, като никога не забравя, че е призван и призован да спаси душата си и да помогне за спасението на душите на всички, които срещне по пътя си. Амин!
