Защо Христос не иронизира?

Статията е откъс от книгата „Общуването: в търсене на общото” на писателя и водещ в руския ТВ канал „Култура” Андрей Максимов.

Защо в Своите проповеди Иисус Христос винаги е толкова сериозен? Защо Той не иронизира? Нали иронията сякаш помага за разбирането? Тези въпроси ме измъчваха отдавна.

Обърнах се към свещеници за мнение. Някои от тях отговаряха, че проповедите на Иисус Христос засягат толкова сериозни въпроси, че в тях няма място за ирония. Други пък спореха с мен, утвърждавайки, че в притчите на Христос има своеобразен хумор и ирония.

Ако някой иска сериозно да се заеме с този въпрос, бих му препоръчал книгата на отец Александър Мен „За Христа и Църквата”, в която са посветени немалко страници на това къде според Църквата е хуморът на Христос. Накратко авторът прави следния извод: в проповедите на Спасителя той открива хумор (който по моите представи е повече от своеобразен), но все пак се съгласява с това, че Иисус не се усмихва. Аз пък си оставам на моята гледна точка: Христос не използва ирония, а още по-малко хумор, за да предаде мисълта си. Той не използва този похват.

Но защо? Защо?

Днес добре знаем: ако в речта ти няма хумор или ирония, ще ти е много трудно да предадеш идеите си на слушателите. В многобройни книги като: „Как да се научим да говорим …”, „Как да се научим да говорим пред публика…”, „Как да се изказваме, за да бъдем чути …” авторите настояват, че е необходимо да си „малко Жванецки*”.

Лари Кинг нарича цяла глава от книгата си: „Проявявайте чувство за хумор”. Може би най-известният телевизионен водещ на света пише следното: „Когато държа реч, едно от главните ми правила е: никога да не бъда прекалено сериозен дълго време.”. Това е вярно. Мога, без много да му мисля, да се подпиша под тези думи.

Обаче Иисус Христос не се е надсмивал. Но защо, защо Той не иронизира? Нали иронията, хуморът, шегата сякаш помагат да предадем на аудиторията мисълта си …

И аз си помислих: какво всъщност е иронията? Каква е нейната роля в общуването? Защо аз, както и всички ние, смятам че е необходимо да иронизирам, докато разговарям с хората?

Човекът е единственото същество на света, при което оголването на зъбите в усмивка означава поздрав. Всяко друго същество на Земята: тигър, куче, пор, жираф и т.н., изобщо което и да е животно, оголвайки зъбите си, показва, че е готово да се защитава, заради което и разкрива своя арсенал.

Защо ли се сетих за това, гледайки корицата на книгата на Лари Кинг, от която, разбира се, известният телевизионен водещ се усмихва, според него – добронамерено… Хората се усмихват по различни причини. Случва се да се защитават с помощта на усмивката, а понякога и да нападат.

Иронията винаги е защита. Ние иронизираме, когато нямаме доверие в събеседника си. Иронията е крепост, в която се заключваме, за да се скрием от опасностите на външния свят.

Нека да се запитаме, защо точно в наше време иронията е толкова популярна? Защо точно днес нейното изобилие представлява проблем за мнозина? Отговорът е очевиден: защото светът е станал толкова агресивен, че всеки търси къде и как да се скрие.

В интернет ироничните и подигравателните изказвания са 70–80%, ако не и повече. Дори когато сме анонимни и се крием зад неизвестен на никого прякор, дори и тогава се защитаваме чрез иронията. Човек се страхува от света и се затваря в своята крепост – иронията.

Иисус Христос обича всички. Той идва при хората. Той няма нужда да се крие от тях. Затова иронията не Му е необходима. Свикнали сме да мислим, че Иисус не се усмихва никога, защото е трагичен образ. Но може би Той не се усмихва, за да не си помислят хората, че по този начин се защитава от тях…

Какво излиза: когато говорим с хората, трябва да сме недостъпно сериозни? Разбира се, че не. Това би означавало да обречем себе си да останем неразбираеми. Обществото определя някакви закони и изобщо не им се подчинява. Но колкото и парадоксално да звучи, трябва да помним, че иронията е нещо много сериозно. Например, често за да се харесаме на събеседника си, му правим комплименти. Да не говорим за това, че задачата да се харесаме е доста странна. Но тук се крие още една опасност, ако във вашия комплимент събеседникът ви разчете ирония – общуването може да не се случи.

Наскоро една студентка ме помоли да дам интервю. Бях един от героите в нейната дипломна работа. Тя се притесняваше и не знаеше как да пристъпи към разговора, и започна с думи, които изглежда смяташе за комплимент: „Андрей Маркович, гледам Ви и всеки път си мисля: каква красива бяла коса имате, тя е толкова красива, колкото са прекрасни и Вашите мисли.”. Това сериозно ли го каза? Иронично ли? Не зная… Но ще призная, положих големи усилия, за да не стана и да си тръгна.

Иронията въобще е нещо сложно. Ние необмислено решаваме, че всеки човек е способен да я разбере и оцени. Не е така. Чувството за хумор, чувството за ирония е талант както всеки друг и не се среща често. Отново ще се позова на личния си опит. Писах проект за един телевизионен сериал. Проектът е доста скучен документ: трябва просто да преразкажеш същността на бъдещия филм. И реших да „пообогатя” текста с малко иронични реплики от типа „героинята излиза на прага и вижда пред себе си средно-руски пейзаж”; „героят разбира, че е влюбен, с всички произтичащи от това тъжни последствия” и т.н. Мислех си, че написан по този начин, текстът ще се чете по-леко. Каква грешка само! Получих отказ на проекта и една от главните причини беше в това, че продуцентът е преценил отношението на автора към бъдещия филм като несериозно.

От тогава всичките си проекти пиша на много сериозен език и, ще призная, съдбата им е доста добра. Освен това, често ние не можем точно да определим границата между иронията и подигравката: няма да успеете да получите никаква информация, ако събеседникът ви реши, че му се подигравате. Човек лесно прощава, ако не го разберете: в такъв случай обикновено му се струва, че е по-високо от вас, че е по-умен, по-важен.

Много хора дори ще са благодарни, ако ги въвлечете в спор. И даже ако сте убедени, че сте победили в спора, смея да ви уверя, събеседникът ви най-вероятно ще мисли за себе си по същия начин. Много хора с лекота ще понесат дори и скандал: ще им се струва, че добре са се позабавлявали. Обаче няма нито един човек, който да може да търпи да му се присмиват. Да не говорим, че чувството за хумор е различно при всеки човек. Събеседникът ви може да приеме като груба подигравка нещо, което на вас ви изглежда добронамерена шега.

Изградили сме свят, в който говорещият сериозно човек е скучен. Това е факт. Разбира се, можете да се шегувате, можете да иронизирате. Но нека понякога да си спомняме: Иисус Христос винаги говори сериозно. А все пак Той във всичко ни посочва пътя, по който да вървим. Иронията често ни пречи да разберем другия… I www.pravmir.ru.


*Михаил Жванецки – популярен руски хуморист


Превод: Евгения Николчева

 

Коментари

коментара

Близки теми:

1 Response

  1. Вера Давидова says:

    За нас, човеците, шегата (не иронията, но може би самоиронията) не е нещо негативно. За Христос не е имало нужда да се шегува, но ние, превъзнеслите се човеци, може би имаме нужда от шегата, защото тя е лечение, тя е “сваляне”, себе-принизяване. “Писмата на душевадеца” на К.С.Люис започват така (пиша по спомен): “Едно нещо дяволът не може да понесе – да му се подиграват и надсмиват”. Нима да се смеем над себе си не е оръжие срещу гордостта? Нима твърде сериозните хора не са всъщност едни доста… тежки, взимащи себе си твърде НАСЕРИОЗНО хора? Никой от нас не обича да общува с такива хора. Шегата (като самоирония) е нужна на нас, за да не си придаваме твърде много тежест. На Господа не е била нужна, защото при Него гордост няма. Той е просто Този, Който Е.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

5 × one =

*