За Божията тъкан
Вчера намина към мен съседът ми – да си излее душата. Поседя около половин час, дълго пали опушената си луличка и накрая ми разказа най-важното, което беше на сърцето му.
„Баща ми, да ви кажа, беше много добър човек. Отдавна се спомина, но колчем си спомня за него, топло и светло ми става на душата. Беше шивач; добър шивач, майстор в работата си, така умееше да ушие костюм, че очите да ти останат. Идваха при него контета от съседните градове и винаги бяха много доволни: като погледнеш – какво пък толкова, но вгледаш ли се – истинска красота. И винаги на всички съчувстваше. Шие, тананика си нещо тъжно и не щеш ли, рече: „Съседите вчера лошо обидиха Митревна, ей тъй, за нищо, всички са виновни пред нея“ или: „Пък Пьотър Сергеевич няма какво да облече в празник, трябва нещо да се направи…“. И продължава да шие.
Случваше се, развълнува се и започва за „тъканта“ да ми разказва; никога не казваше „плат“ или „сукно“, винаги „тъкан“. „Позаглеждай се – казва, – Николаша, в хората. Та ние всички сме една тъкан. Ето, гледай, всяка нишка се е прилепила към друга и я държи; всички са се сплели една с друга, всички заедно правят единство. Само да издърпаш една нишка и цялата тъкан ще повредиш. Ако само една нишчица не е както трябва, изтъняла е или се е скъсала, то цялото парче е за изхвърляне. Никой добър майстор няма да вземе такава негодна тъкан, никой клиент няма и да я погледне. Та гледай, като избираш да не направиш грешка, повредена тъкан при мен изобщо да няма.
И с хората е така. Светът от Господа е така нареден, че ние всички сме една тъкан. Всички един към друг сме се прилепили, всички държим един за друг и един от друг се държим. Ако на един му е зле, то на всички нещо им куца, а хората не разбират това: глупави са, късогледи. Мислят си: „Какво ме е еня, на мен нали ми е добре…“. Ама то хич не е така. Ако на някой си му е зле, той се мъчи и страда – и мъката му от него на всички страни се шири. Ходи мрачен и другите помръкват. От неговото безпокойство на всички им е криво. От неговия страх всички се дразнят. Хората се обръщат едни към други откъм лошата страна: не си вярват, подозират се, обиждат се, карат се. Всички чувстват, че това идва от него и се настройват против него. И той го усеща, отвръща се, затваря се в себе си, ожесточава се. Обич му е нужна, а те настръхнали срещу него. Никой не вижда мъката му, а виждат само, че е мрачен, жесток, свадлив, и не го понасят… И ето че вече се раздира, скъсва се тъканта, разделя се, разнищва се. Трябва по-скоро да се закърпи дупката, а никой не се хваща за това: „Мен – казват – какво ме е еня; той е закъсал, той да кърпи.“. А скъсаното продължава да се разширява и тъканта остава повредена. Щото да се кърпи може само с обич: твоята беда е моя беда, моята беда е обща…“
Казваше баща ми и друго нещо: „То и в стопанството е така. Бедният човек не е беден само за себе си, а за всички. Просякът не проси от себе си, а другите тревожи, за мъката си говори, раната си оголва. Където има беда, тя е обща беда; където има глад, там на всички гори хлябът. Безработният не се скита сам, ние всички се поболяваме от него. Все едно зъб да те заболи; заболи и човек се побърква. Несъстоятелният човек, несретникът или пияницата – той излъчва бедата си на всички страни, на всички дотяга, всички натоварва. И пак цялата тъкан се разваля; трябва колко се може по-скоро да се закърпи, да се помага, дупката да се зашие. Където ти не можеш, аз ще го сторя заради теб; където двама не можем, другите ще ни помогнат…“.
Душа човек, знаете ли, беше баща ми. И помагаше на всички, вредом дето можеше. „Аз – казваше – с кърпене се занимавах“, „една дупка замрежих“. Понякога правеше така: събере парчета от разни сукна и костюми, някой път направи си поиска от клиента и почне да подбира; върти, обръща, съшива, натъкмява; много умело… И после почне да шие. Тогава вече весели песни си пее. Гледаш – жилетка измайсторил; или панталони. А понякога и за цял костюм събере; завива го грижливо в кърпа и го занесе на някой бедняк. И му забрани да разправя: това, казва, никой не трябва да го знае; мълчи си и толкоз. Само ние в семейството разбирахме какво става. А пък го обичаха, както малцина са обичани. И за съвет идваха, и просто да се изплачат.
Може да не вярвате, ама той не искаше да забогатее; хич не ми трябва, казваше. Сами ще се прехранвате. Какво ти наследство… Туй, дето го разправяше за тъканта, това наследихме. А като усети смъртта, повика ме и рече: „Отивам си, Николаша. Не тъжи. Всички ние сме нишки в Божията тъкан; и докато живеем на земята, ни е дадено да я пазим и да я държим. Помниш ли, Спасителят е имал хитон, неушит, цял, изтъкан, отгоре надолу. Ето този хитон трябва да помним. Всички ние сме нишки негови и след смъртта ни е съдено да се враснем в него. Помни това. То е Божията тъкан. Пази я в земния живот: дръж всяка нишка, от сърце се старай. Случай най-много сърцето си. За каквото то въздъхне, това и прави. И всичко ще е наред…“.
Та ми се струва, знаете ли, че беше прав. Всички ние сме една тъкан. И в това, чини ми се, е скрита мъдростта на живота…“
Превод: Мария Хаджиева
Из книгата на Иван Илин „Пеещо сърце“, ИК „Омофор“ 2009
