Как дядо Сашка се превърна в Александър Николаевич

„Ех, какъв дядо беше“.

Отец Филип, настоятел на храма „Св. Архангел Михаил” в село Угрюмиха, често го споменава. Дребничък, пъргав и много приказлив. Живееше сам, съпругата му почина отдавна, дъщерята порасна, омъжи се и създаде свой дом. Дядото не се интересуваше от футбол, затова и телевизорът му стоеше като паметник в къщата. Едничка радост за него беше да излезе пред къщи и да хване някого от познатите си на сладка приказка. Но събеседниците не се намират под път и над път, защото те просто ходят по него. И за да не пропусне потенциалния събеседник, дядото си беше изградил наблюдателен пункт. Беше вкопал на пътеката до портичката стара гума от камион и я използваше за пейка. От ранни зори седеше на гумата, облечен със стара ватенка и с неизменната папироска между зъбите.

– А, Петровна! Здравей-здравей, тра-ла-ла. Нещо студеничко ми се вижда днес, тра-ла-ла!

Трябва да отбележим, че дядо Сашка псуваше постоянно, разкрасявайки речта си с множество виртуозни обороти. Затова и никоя от съседките не искаше да общува с него, но често се налагаше, защото старецът разбираше от електричество и можеше да поправи всичко.

Мъжете обаче приемаха дядото. Не че го обичаха, но се спираха охотно на приказка и оставаха на гумата с часове, оправдавайки се, че „с нашия дядо няма нужда да се гледат новините, той всичко знае. А което не знае, ще го доизмисли и украси“.

Доизмисляйки, старецът често уцелваше право в десятката. Днес такива хора ги наричат анализатори. Както казахме, той не уважаваше особено телевизора, но не се отказваше от удоволствието да прочете поредната умна книжка. Дори през зимата нямаше време да скучае, а през останалото време пространството около автомобилната гума се превръщаше в селски информационно-аналитичен център.

Старецът обичаше да разговаря на абстрактни философски теми, включително и от областта на Божественото. Всеки път заговаряше минаващия по улицата свещеник. Започваше да се интересува за началото на идващия или края на текущия многодневен пост, гастрономическите му особености или молеше за тълкуване на значението на поредния църковен празник. Но преди всичко старецът се интересуваше от времето на идването на антихриста – и не е ли време да започнем да се запасяваме със сапун, кибрит и консерви.

На теория с дядо Сашка беше възможно да се обсъжда всяка една тема, в това число и консервната, ако не беше неговото пристрастие към псуването. Той самият не смяташе, че сквернослови, – „просто разговаряше на този език“. По тази точка свещеникът не получаваше никакви отстъпки, затова и дружбата между тях някак си не се получаваше.

– Помня, – разказваше отец Филип, – връщах се от храма. Прибирах се вкъщи и реших да мина по пътя през селото. Наближих дома на дядо Сашка, гумата, обикновеното му местообитание – празна. Помислих си, чудесно, няма да ми се наложи да водя празни разговори. Но видях, че дядото върви към мен и бута ръчна количка, пълна с книги. Честно казано, необикновено зрелище.

– Откъде са книгите, чичо Саша, да не си се записал в библиотеката?

– В библиотеката? – с укор отвърна той. – На сметището ги намерих.

Хвана лежащия отгоре том от събраните съчинения на Пушкин и ми го тикна в лицето.

– Видя ли?! Доживяхме! Пушкин на сметището! А това видя ли!? Шекспир! Самия Шекспир не са пожалили. Сигурно са младежи, старец не би посмял да изхвърли класиците на боклука!

Дядо Сашка искрено се възмущаваше, при това повече от обикновено, което и съответстваше на драматизма на случващото се.

– Чичо Саша, какво ще правиш с тези книги? Къде ще ги побереш? Или ще организираш читалня?

– Да бе, читалня, иска ти се. Ще ги почистя и ще ги изпратя в Москва. Брат ми там върти бизнес. На Новия Арбат до книжарницата продава стари книги. Постила си направо на асфалта и реди стоката си.

– И купуват?

– А защо не? Нима бих се занимавал с тези книжки, ако не ги купуваха? Купуват, за хляба му стига. Светът се стреми към знания, а тези – той заплаши с юмрук „тези“ неизвестни, – изхвърлят книги на боклука. – И с присъщите си изрази изказа всичко, което мисли по този въпрос.

Имаше и нещо лошо – дядото нямаше внуци. Може би затова нереализираната дядова любов към подрастващото поколение се превръщаше в празнословие върху гумата.

Дъщерята на дядото, Нина, се омъжи и роди дъщеря. Старците душата си даваха за нея. Може да се каже, че те отгледаха внучката. Момичето порасна, превърна се в красива млада жена и вече се готвеше да стане майка. Но се случи беда – почина по време на раждането. Не можаха да спасят нито майката, нито детето…

Нинка вече живееше сама, изгонила мъжа си заради пиянство. Понеже беше хубава жена и не съвсем глупава, веднага почувства свободата от семейните задължения и започна да живее така, както смяташе за добре. Изгубила любимата дъщеря и с нея дългоочаквания внук, тя започна да гаси болката си с нови и нови връзки с мъже, или както биха казали днес, в режим „нон-стоп“.

Дядо Сашка, вече сам вдовец, разбираше своята нещастна дъщеря, утешаваше я, доколкото е възможно, но със своята бащина любов не можеше да запълни опустошената от мъка Нинкина душа. Затова често, без да подбира изразите, я съдеше на всеослушание. Ясно е, че се намираха доброжелатели, които разказваха на Нина за това и постепенно отношенията между бащата и дъщерята ставаха все по-напрегнати.

Веднъж, срещайки се с дядо Сашка, отец Филип започна разговор за неговата безпътна дъщеря. Старецът го изслуша и тъжно поклати глава:

– Батюшка, тя, моята Нинка, не е безпътна. Тя е нещастна. Жал ми е за нея, защото няма друг, който да я пожали. Цялото село я обсъжда, но да се съжали над самотната жена, не, такова нещо не би могло да се случи. Тя беше привързана повече към майка си. Двете много се обичаха. А с мен не се получава и не знам защо. Вътре в мен се е загнездило едно такова чувство, че с нещо съм виновен пред нея.

– Добре тогава, Александър Николаевич, нужно е да се молиш за нея. Освен тебе, няма кой друг, а тя има нужда от спасение.

Освен свещеника, никой друг не се обръщаше към дядо Сашка по име и презиме. Защото никой не би си и помислил да величае по такъв почетен начин селския дърдорко.

Старецът замълча, обмисляйки думите на свещеника, дръпна дълбоко от папиросата и предложи:

– Знаеш, отче, не съм особено вярващ и никога не съм се молил. На моите години да започна, едва ли ще се получи. Дай да го направим по друг начин. Сега ще ти дам пари, а ти ще се молиш за моята Нинка. Ти нали за това си учил. А аз нека си остана при електричеството. Ако има нужда нещо в църквата да се поправи, ще го поправя по най-добрия начин.

***

Бедата дойде в Угрюмиха от там, откъдето никой не би могъл да предположи. И бедата беше огромна – нито да я поправиш, нито да я откупиш.

Една нощ, когато дядо Сашка спеше, по стар селски обичай лягайки си почти с кокошките, някой почука на прозореца му. Чукаше нетърпеливо и силно, без да мисли, че може да счупи стъклото.

– Какво става тук!? – възмути се и същевременно се уплаши дядото, – Кой не спи в тази тъмна нощ?

Долепи лицето си до стъклото, за да види кой е навън, и за свое учудване видя своята Нинка. Тя и през деня не посещаваше често баща си, за което той не се сърдеше, а сега – ето я през нощта. Нещо се е случило и то лошо, инак тя не би чукала така силно. Изтича бос навън.

Отвори. Тя стоеше на прага и не се решаваше да влезе. Изглеждаше трезва, но бащата веднага почувства алкохолната миризма.

– Не стой на прага, влизай.

Тя влезе в кухнята и се тръшна на пейката, като се опря на топлата печка.

– Тате, убих човек. Кого? Ти не го познаваш, той идваше при мен от града. И преди, като се напиеше, си позволяваше да ме удари, но днес прекали. Хвана бутилката, искаше да ме удари, но аз отвърнах с първото, което ми попадна под ръка. А ми попадна ножа. Право във врата. Буквално за минута се задави с кръв и нищо не можах да направя.

Старецът се отпусна на пейката до дъщеря си. Седеше, закрил лицето си с ръце.

– Ах, каква беда ни сполетя. Някой видя ли? Свидетели?

– Не, няма.

– А като идваше насам, срещна ли някого?

– Не, никого.

– Добре. Давай ключовете, а ти остани тук. Никому нищо не разказвай. Нека се договорим: вие с него сте пили, а аз съм дошъл при вас. Ти си се напила и си дошла в моята къща да спиш. А ние с твоя приятел сме останали само двамата. И не ти, а аз съм го наръгал с ножа.

Въздъхна и продължи, видимо развълнуван:

– Не се получи между нас, дъще. Не успях да те подкрепя, не намерих нужните думи. Не си виновна ти, а аз. Прости ми, дете мое.

Криейки се от съседите, дядо Сашка отиде в дома на Нина. Влезе, изтри отпечатъците на Нина от ножа и навсякъде остави своите. Изпи малко алкохол, закуси и позвъни в полицията.

Сутринта цялата Угрюмиха, като разтревожен кошер, обсъждаше среднощната случка. Дядо Сашка убил Нинкиния ухажор. Някои се възмущаваха: „Ех, дядо, дядо! Като го гледа човек – и муха не би убил. Правилно казват: ‟Тихата вода е най-дълбока”. Други не вярваха: „Какво? Дядо Сашка – убиец?! Не може да бъде. Не, тук има нещо гнило“.

Кварталният полицай го каза направо: „Не ти, дядо, а Нинка го е убила. А ти я прикриваш“. Но старецът възрази: „Не ти ли е все едно кой ще лежи? Тя има още живот пред себе си, а моят живот вече е към края си. Така че, пиши каквото аз ти казвам“. Виждайки, че дядото решително поема чуждата вина, полицаят не продължи да спори с него и даде ход на делото. Следствието, а след това и съдът, заради доброволното явяване и сътрудничеството на обвиняемия, не продължиха дълго. Осъдиха дядото на минималния срок, предвиден за извършено убийство.

Обсъждайки още дълго време помежду си случилото се в Угрюмиха събитие, селяните постепенно, но безалтернативно достигнаха до извода, че техният съселянин Александър Николаевич не е убиец, и че е поел върху себе си Нинкиния грях, поради своята огромна любов към единствената си безпътна дъщеря. Тези, които присъстваха на съдебните заседания, разказваха после: „Съдиите сами не вярват във виновността на дядото, но все пак някой трябва да отиде в затвора“. Така в разговорите си, без самите те да забележат, вместо „дядо Сашка“, започнаха да го наричат с уважение Александър Николаевич.

След съда Нинка продаде дома си и отиде в града, връщайки се рядко да нагледа бащината къща. Не разговаряше с местните и ги заобикаляше отдалече.

След две години дойде новината, че заради тежко заболяване Александър Николаевич е освободен от затвора предсрочно. С други думи – освободили са го да умре у дома.

Нинка докара баща си и до самата му кончина беше до него. Цялото село излезе да се прости със стареца. Мъжете носеха на смени ковчега до самото гробище, което в днешно време се случва рядко.

След погребението Нинка окончателно се премести в града. Продаде бащиния дом на московчани и повече не я видяха в селото. След една година на гроба на Александър Николаевич се появи тъмночервен православен гранитен кръст с необичаен за тукашните места надпис, отгоре с едри букви: „Раб Божий Александър“, без повече данни. Само долу при основата – с малки златни букви: „Прости ми, татенце“.

 

Бележка на преводача: В Русия обръщението по име и презиме се използва при официалното общуване. В ежедневието то е израз на особена почит и уважение към човека.

Умалителните имена Сашка, Нинка и др., които се използват в разговорната реч, са израз на не съвсем уважително отношение към събеседника. Уважителните умалителни имена са Сешенка, Ниночка и т.н.

 

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска

Заглавна снимка: „На прага на вечността“, Винсент Ван Гог

Източник: pravoslavie.ru