Любчо и иконите
Имам син – в момента петгодишен. Когато се роди, го нарекохме Любомир. Кръстен е не на роднина, а на най-ценното, което може да изрази една душа през живота си – любовта. Неслучайно празнува заедно с вярата и надеждата, а и с мъдростта (София) – те са части от неделимо цяло. Най-ценното, което можем да имаме… И с което понякога се раждаме.
Любчо, както го наричаме, още от бебе е изключително спокоен и ведър. Някаква благост има у него. И искрена радост от живота. Тревога съм виждала да проблясва в очите му само когато е чувал плач на друго дете. Състрадателен е и иска всички да са добре. Когато четяхме първите книжки в живота му, се случваше на някоя страница героите да са нарисувани разтревожени, угрижени – и той с едно моливче ги „усмихваше”. Или пък удължаваше ръцете им, за да се хванат – да личи, че никой не е сам, а са свързани с приятелство… В дълбоките му, сиво-пъстри очи, в лъчезарната му усмивка и в начина, по който се държи и говори, прозират три неща – доброта, радост и сила. Любчо, макар и още дете, е от онези хора, които умеят да зареждат другите положително с присъствието си. Вече зная със сигурност, че някои хора се раждат със силен дух, и той си личи, дори да е във все още малко телце.
Сега ще ви разкажа нещо, което истински ме трогна и което винаги ще помня. У дома имаме няколко икони – една-две по-големи, подарък за сватбата ни, и по-малки, купувани при посещение на някой манастир из страната. Бяхме ги подредили нависоко първоначално, но Любчо, като съвсем малък, все искаше да ги види, да ги разгледа, да ги докосне и се налагаше често да го гушваме и повдигаме, за да ги достигне. А взе да натежава детето, растейки… И един ден аз ги подредих на едно нощно шкафче, да са му удобни и да си ги разглежда и взима сам в ръчички, когато реши. Получи се нещо като малък, импровизиран иконостас.
Една вечер, докато го приготвях за нощния му сън, детето изведнъж слезе от скута ми и отиде до шкафчето с иконите. Тогава Любчо беше само на годинка, едва стоеше прав на крачетата си и не бе проговорил още добре… Та онази вечер той започна да взима една по една иконите (повечето бяха малки и не бяха тежки за бебешките му ръчички) – погалваше и после целуваше всяка, оставяйки ги след това внимателно на мястото им. Да видиш толкова малко и все още така миловидно дете да прави нещо такова, без да е виждало някой друг да постъпва така… Повече от трогателно е. Личеше, че носи някакво знание в душата си за този ритуал, който извършват някои от вярващите хора вечер, и че действията му бяха продиктувани от дълбока интуиция, родена незнайно кога и къде… След този своеобразен и спонтанен тих и кротък ритуал, Любчо се върна в обятията ми и спокойно заспа, докато му пеех приспивна песничка, от която всъщност нямаше нужда онази вечер…
У дома наистина детето не е виждало някой да прави така. Не че ние с бащата на Любчо – съпруга ми Васил, не сме вярващи. Кръстихме в православен храм детето си още когато бе на седем месеца, а и ние самите сме кръстени, но не сме и от хората, които ходят редовно на църква, палят свещ всяка седмица и целуват иконите вечер. Като повечето хора съм в това отношение – мисля за Бога и се моля, но главно при нужда, а не редовно и с благодарност, макар да се стремя да се науча на това, защото е наистина важно.
И така, след като разбрахме, че малкият ни син истински се вълнува от иконите и се чувства добре в църкви и манастири – започнахме да ги посещаваме по-често. Помня как при едно посещение на Клисурския манастир, близо до Банкя, с Любчо влязохме и запалихме свещички в малката църква в двора, а след като излязохме, той поиска да се върне вътре и да гледа още Христос, който е изрисуван на купола. Буквално лазеше по стълбите, за да влезе отново в църквата. За да се насити, за да се нагледа… А отвън, в двора на манастира, се радваше на цветята и чешмичката. Друг път, в двора на манастира „Света Троица” до село Мърчаево (на южния склон на Витоша), Любчо помагаше на игуменката, която го стопанисва сега, да полее цветята и другите насаждения. Тичаше щастлив насам-натам и накрая се намокри, разбира се…
Накратко, като го види човек как се чувства и държи в манастирски двор и църква, ще си каже, че душата на това дете знае за какво става дума там – за тайнството на вярата, за духовната красота на иконописта и за благодатния труд на градинарството, и че сякаш познава живота в радостни грижи (или в безгрижие дори) на такова място…
Помня и как заведохме Любчо да види Рилския манастир, когато бе на годинка и половина – и неотдавна бе проходил и проговорил. Там той разглеждаше с голям интерес всичко, изрисувано най-високо, където хората по-рядко се заглеждат. Аз се научих от него да забелязвам много повече детайли по украсата на сгради и църкви… Вдигам поглед вече нагоре и аз. В центъра на манастирския двор има църква, знаете. И там, от външната й страна, има изрисувани различни сцени с библейско съдържание и внушение. Любчо тръгна с едно шишенце вода, което носехме с нас, да дава вода на „грешниците” – той точно до ада стигаше на ръст тогава… Направиха ни забележка тогава – да не докосва детето с шишето рисунките, защото са стари и трябва да ги пазим, да не пострадат. И така беше правилно. Макар и така да останаха„жадни” грешниците… На една снимка за спомен от това наше посещение в Рилския манастир, едногодишният Любчо е подпрял брадичката си с ръчичка и гледа дълбоко замислен някъде в пространството пред себе си… Досущ като някой, който обмисля следващата си творба – може и върху купол на църква.
Нека добавя още два-три щриха към портрета на детето, за да си го представите още по-добре. Той спи и се храни много спокойно и добре. Рядко боледува, за наша радост, и бързо оздравява. Дори, когато е неразположен – обикновено си пее нещо и твори… Не спира да твори. Има свои идеи и не е нужно някой да го насочва – видял е нещо в ума си и после го пресъздава. Има силна памет и освен от икони, много се вълнуваше като най-малък и от скулптури. Преди да влезе с цялото си същество в нашия свят, в „реалността”, както казват някои, и да започне да се вълнува повече от игри и „Лего”. Обича да прегръща децата (дори непознати) и все така иска всички да са добре и да се радват… на живота навярно. Говори много положително, което със сигурност носи в себе си по рождение, защото повечето възрастни не говорим така и не даваме особено добър пример на децата в това отношение. Често възкликва, когато се храни – „Как хубаво ухае това!”, „Колко е вкусно!” – при това за някои неща после признава, че не са били чак толкова вкусни… Но въпросът за него явно е принципен – да каже нещо добро, да вдъхне вяра на някого! Забранява ми да казвам, че е болен, дори когато е. Отсича – „Здрав съм!” Говори състрадателно, успокоително и окуражаващо, ако някой е отпаднал. Казва: „Не се притеснявай. Всичко е наред…”
Колко хубаво е да имаш такъв човек наоколо. Пък дори и да е дете. Още повече – ако е дете! „Неведоми са пътищата Божии”… И често са неизразимо красиви, отвъд думите и обичайните ни възприятия. Душата само ги знае. Аз й имам доверие. И душата, и детето заслужават!
