Местата на скръбта
Съвременният човек, детето на новото време, се страхува от чувството на тъга. По всякакъв начин избягва „проклетите въпроси“, за които говори Достоевски, и особено много – всичко, свързано със скръбта. Той я въвежда в пагубния за него режим на душевно безпокойство и я извежда извън възприетия от него маниер на съществуване. Търси комфорта навсякъде около себе си и избягва да се взира в своя съкровен свят. Защото всичко това травмира крехката му душа и го тласка към депресия и саморазрушение. Сега позитивната психология се е превърнала в общовалидна концепция и е възприета като официална доктрина от борещия се със страховете си, уморен и претоварен човек. Тя го държи на повърхността… Но го лишава от цялата гама на чувствата, които го правят пълноценен.
Навремето не е било така – поколения творци са възпявали скръбта и са оставили шедьоври, които са неповторими в същността си. А душата се възпитава, нещо повече – самоизпитва се в тъга. Търси себе си и въпреки риска да пропадне, представя нова, непозната дотогава опитност. Две хиляди години Светата църква предава своя непреходен завет и възпитава верните си синове и дъщери към единствения изход от примката на света – тесния път на спасението. Пътят към мъдростта е покрит с тръни и никой не може да получи просветление без да мине през горнилото на страданията. Не може да има Възкресение без Голгота. Няма как да се възродиш, без да преминеш през „долината на смъртната сянка“.
Затова и Светите отци от древността до днес наставляват да се посещават местата, които насочват мислите ни към вечността. А това са болниците и особено гробищата. В едно свое слово, св. Йоан Златоуст горещо препоръчва: “Посещавай по-често гробищата. Мисли за Христовия кръст и го целувай възможно най-често. И за края на живота мисли. Всичко това ще ти помогне да се утвърдиш в молитвено разположение и да достигнеш до пълна победа“ („Мисионерски писма до изгонените от рая“ стр. 10). А тези победа е нищо повече от победа над суетата и личното топлохладно отношение във вярата. Защото Господ Бог не е призовал избраните към лесно и удобно съществуване, а към вечен живот и блаженство в Несъкрушимото Си царство. Най-дълбоките прозрения и проникновени наблюдения за себе си, Неговото любимо творение достига, когато излезе извън злободневния ритъм на деня, и малко или много потопи душата си в горчилката на скръбта.
Точно в тези най-тихи часове счупва рамката на своята своевременност и навлиза в духовната безкрайност. Тогава всеки от нас, колкото и различен да е той, изживява своя личен катарзис, преминава през дълбоко съкровената си метаноя. Тогава, в цялата богата гама на скръбта, изживява нещо вразумително и спасително – преценявайки живота си, вижда повече от ясно, че почти всичко, за което се е притеснявал и самотравмирал, скрит в своя малък свят, е излишно и дори безсмислено. Тревогите сякаш от само себе си падат към дъното като утайка и окото на душата се изчиства. Тогава човек не просто разбира, а дълбоко в сърцето си осъзнава мимолетността на всичко, и сам достига до съкровището на пречистената мъдрост на Еклесиаста: “Суета на суетите и всичко е суета.“
А това личностно просветление довежда търсещата душа до най-благодатното състояние за православния човек – смирението. Но не като временно настроение, а като реално състояние, изходящо за всяка житейска ситуация. Светите отци, тези благодатни носители на Светото Предание, векове наред наставляват в писанията си, че с колкото и дарове Светият дух да е обдарил подвизаващия се, ако той не се е смирил, или във всичко свое се опитва да се смирява, няма как да се спаси. Ако не приведе своята горделива глава, няма как да влезе през вратата на рая. Тогава целият му път изглежда безсмислен и неплодовит, въпреки всички трудове, които е принесъл пред жертвеника на Христос. Смирението е пътят за спасение, смисълът на извървения път, тихото пристанище в нестихващата битка на православния човек с повредената си природа и поднебесните духове на злобата.
Затова нека всеки един от нас да посещава тези “места на скръбта“, не само за да изчиства по-лесно калта на битието, полепнала по него от травматичен опит или неизбежните разочарования, но и за да дойде на себе си. Нещо повече – в себе си, така както грешният митар, който, дълбоко изживявайки своята лична драма, изрича отрезвен, но и изпълнен с надежда: “Господи, бъди милостив към мене, грешника!“ (Лук.18:13).
Заглавна снимка: „ Sorrow in Banal Places“, James Huntley
