Просто… не бях аз

о. Ясен Шинев

Има такъв патеричен разказ, достигнал до нас от древността:

Веднъж в една обител игуменът изпратил младия си послушник до пазара в близкия град. Благословил го и му казал: “Купи каквото ти заръчах и после веднага се прибирай обратно при мен. Не се отбивай никъде и не се отклонявай“. Послушникът слязъл до пазара, взел всичко, което му поръчал старецът, и тръгнал по обратния път. Но се случило така, че го заговорила една жена и му предложила да отидат до дома ѝ, за да му подари храна за нуждите на манастира. Той се съгласил и тръгнал с нея. След като му дала обещаните неща, тя го склонила да остане за малко и да похапне преди път. Послушникът приел – хапнали, пийнали и паднали в прегрешение.

Веднага след извършения тежък грях, осъзнавайки какво е сторил, съсипан, послушникът се прибрал в обителта. В плач и сълзи разказал всичко на стареца. Той въздъхнал и му рекъл: „На мен вече ми е ясно какво е станало. Но, кажи ми ти какво изпита?“. А послушникът отвърнал: “Не можах да разбера как стана всичко това. Не мога да си го обясня. След толкова много подвизи и молитви. Тя ме връхлетя и аз не успях да направя нищо. Някаква мъгла падна върху мен и не успях да мисля и да дишам. Всичко стана много бързо. Не можах да се опомня. Не бях аз, просто не бях аз…“

В суровата реалност на духа и в стихията на „невидимата бран“ признанието на този млад послушник звучи като истинско откровение. Защото нашето падане обикновено става така – ние не можем да осъзнаем неговото идване и слизането ни надолу. Падаме след връхлетелия ни смут, в пълна изнемога. А после, осъзнали дъното, до което сме стигнали, съкрушени като блудни синове и дъщери, бързаме да се върнем в дома на баща си. Като кораби след корабокрушение, с разкъсани платна и огромни пробойни, бързаме да се приберем в тихото пристанище на брега, в прегръдката на Бога. Губим лицата си и забравяме кои сме били. Забравяме за всички обети, клетви и шепот към небето, и се потапяме в своя малък ад. Губим битката и в плен на отчаянието се оказваме на ръба – на границата на пълното отстъпление.

Тогава осъзнаваме колко сме слаби и крехки, като неукрепнали дървета, връхлетени от внезапна буря. Това ни отърсва от всички заблуди за самите нас. Горките ние, уязвими и сломени… По неизбежност осъзнали своята немощ и пълно безсилие в отсъствието на Божията благодат.

Но ние сме християни и търсейки причината за нашето поражение, потънали в горчилката на разочарованието, обръщаме поглед навътре и достигаме до изреченото от апостола на народите: “Нашата борба не е против плът и кръв, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината на тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (Еф. 6:12). Тогава осъзнаваме кой е нашият единствен и истински враг – сатаната и неговите служители, бесовете. Разбираме колко сме малки и жалки, разбираме, че със собствени сили не можем да се опълчим против него. Това ни вглъбява и ни прави по-мъдри, води ни до неизбежна преоценка на целия път, извървян до този момент.

Да, ние сме във война. Непримирима, неспирна, ужасна… Война, в която рискуваме да изгубим самоличността си, истинското, Божието, този извечен замисъл на Твореца за нас, който, въпреки прогонването ни от рая, все пак сме запазили дълбоко в пространството на душата си. Защото сме били подмамени и сме слезли долу, до дъното на нашето реално и вечно дишащо битие. И тогава в нас са навлезли проклятието, грехът и смъртта. Заради нашето непослушание и липса на доверие, липса на истинско детско упование в обещаното от любещия ни Баща, Който винаги мисли най-доброто за нас. Не сме повярвали на нашето обещание, усъмнили сме се и сме били наказани за това. Не сме внимавали…

Всеки от нас е попаднал в ролята на младия послушник, който, ако беше изпълнил всичко заръчано от неговия старец и се бе върнал обратно, без да се отклонява, нямаше да пропадне в грях и да накърни образа Божи в себе си. Но неговото непослушание се оказва и цялото му падение. Защото дяволът, този вечен изкусител, обича да се преобразява в ангел на светлината и неизменно ни дебне, вероломен и невидим за нас. Подценяван, забравен и притихнал, но винаги готов за атака.

Затова нека всеки от нас да бъде достатъчно трезв и никога да не забравя, че Бог е велик, но и че дяволът никога не спи и по допущение Божие може да ни изпита – доколко сме верни и отдадени на обетите си. За нас, подвизаващите се, има един-единствен изход – да се държим с двете си ръце за стихара на Спасителя Христос и да не го пускаме, дори в мигове на най-тежки изкушения. Защото по нашия път ние се движим като по опънато въже между двете страни на пропаст и ако само малко се отклоним, можем да пропаднем в нея. А после, ако оживеем, пак трябва да продължим, но помъдрели, с още по-голямо внимание, без да гледаме надолу и встрани, а само пред себе си към отсрещния бряг.