Препрочитайки преподобния
Венета Дякова
За чест на издателство „Омофор“, то подреди в каталога си вече осем преводни книги на архимандрит Софроний (Сахаров), а изобщо на български език може би са десетина, или повече. Препрочитайки словото на преподобни Софроний Атонски в новоизлязлата книга „За молитвата“ (второ преработено и допълнено издание), – последната книга, издадена приживе на автора, не ме напуска усещането за среща с познат и близък, роден, чиито изяснения и откровения са споделени като че лично за мене и за тебе, и за вечността. Сборникът статии „За молитвата“ е дълбоко изповедна книга.
Докосването ми до словото на архимандрит Софроний (Сахаров) е чрез книгите му; представата ми за него е от фотографиите, от които ме пронизва почти непоносимият му поглед на мъдър проницател, разпознаващ душевна дълбина; и с поглед светлолетящ сред сияйния ореол на благородната му, достолепна седина. „О-блазявам“ хората /блазе им/, които лично са били осенени от този поглед и от благословението на десницата му. Чудно е това: наш съвременен молитвеник, отец – и светец, и дух – в двайсети век!
Да се размисля, говори, пише за молитвеното всежитие на почти столетния преподобен старец Софроний, съзнавам, че за мен е непростима дързост пред пролетите му покайни и молитвени сълзи. Пред недоизплаканите му сълзи заради греховността на Адамовия вътре в нас човек, които сълзи, вярваме, сега са радостотворни изсред трептящите духове на светците в покоя на небесното Царство.
Но как иначе, освен препрочитайки, да споделим и своята си молитвена немощ.
Навремето книгата на архимандрит Софроний (Сахаров) „Писма до Русия“ (2015 г.) ми даде да мисля, че има и още една неизплакана сълза на преподобния – по родната Русия, в която той четири десетилетия не може да се върне и види близките си; поради комунизма. Сълза малка и съкровена, като малкото сребърно кръстче, което майка му му дарява, когато той тръгва за чужбина, което винаги е държал в килията си и е поръчал да бъде погребан с него. Сигурно е така. И не е случайно, че сред богословите и светите мъже на православието той споменава по разни поводи все имената на руски светци: Серафим Саровски, Йоан Кронщадски, Филарет Московски, Силуан Атонски и други…
В книгата „За молитвата“ има словоизлияния на отец Софроний, над които се питам, имаме ли право да се докосваме и – просто тъй, – да четем, за толкова съкровени заплитания на душата, посещения на Светлината, на Духа?…
„С Бога изобщо не е лесно и просто: Той е твърде велик за нас“, изповядва отец Софроний…
Молитвеността на преп. Софроний е дълбоко изстрадана (изворът ѝ той търси в Гетсиманската молитва на Иисус Христос). Сам той търси Бога с разума си, с интуицията, с душата, с духа, със страданието и плача, с аскезата. Нека благодарим, че в тези статии, и в другите си книги, той ни посвещава в дълбоко лични духовни състояния на човека, пастира, монаха, изтънен до звънък дух от многолетен съзерцателен и молитвен труд, докато се изплаче и изтрие всеки съзнаван грях в дълбините на душата и сърцето. И духовник, намерил сили, вяра, откровеност да сподели и да опише несподелимото – живия съкровен аскетически опит в духа. Трагизъм и благородство има в кръста на самотността на душата му. Отец Софроний ни учи и с волята си за търпеливо носене на кръста на самотността, на екзистенциалната самота и есхатологичната самотност, който кръст неизменно всички носим в този свят.
От юношество започва с изкуство, художество, има ателие; по-късно във Франция излага картини в салони на изкуството; започва раздвояването между изкуството и молитвата. Решението да изостави изкуството му е струвало страшно скъпо и болезнено. Светът на изкуството – живопис, музика, поезия, литература, започва да му изглежда несериозен като занимание. „Не ми бе леко – споделя отец Софроний, – в началото мъчително се раздирах между страстта на живописеца и молитвата,… докато молитвата не победи всички други мои дейности в този свят“. – С пределно напрежение е преживял кризата на драматична лична промяна, истинска метаноя. Когато напуска Франция и тръгва за Света Гора – „изгорих всички мостове зад себе си“.
„В моя предишен живот [т.е. преди монашеството. – Б. а.] никога не съм мислил „да пиша“. Но ето, неочаквано за самия себе си, написах цяла книга. След това – редица статии. Това обаче въобще не означава, че съм стъпил на писателското поприще. Не. Но все пак, от време на време, сядам зад пишещата машина. По-рано се казваше „хващам се за перото“…“ – По повод многото окуражаващи отзиви за една от неговите книги, мярва му се мисълта да продължи, но „никога не съм се подготвял за писател“. Дори и за големия си труд „Старецът Силуан“ отец Софроний казва: „Главната ни задача не е литературната изкусност, а възможно най-точният „духовен портрет“ на стареца подвижник…“
Но независимо от тези негови уговорки, архимандрит Софроний остави голямо книжовно богословско творчество. Фриволно може да го наречем драматичен епос, или сага за Пътя към Бога; или как Бог пре-вежда светски изкушения човек, и как го при-вежда към „дълбокото сърце“, и към Себе Си.
Св. Силуан Атонски и архим. Софроний (Сахаров)
Освен сериозните догматически изяснения в православието, освен дълбокото богословско осмисляне на въпроси на Боготърсенето, на пребиваването в Бога, покайната молитвеност, Иисусовата молитва, духовническото служение и пр., с богатото си богословско книжовно творчество отец Софроний открои един своеобразно негов език и стил на богословието на ХХ век. Стилът му е забележителен с молитвената си проникновеност, с духовна вглъбеност; език и стил, отразяващ силни и дълбоки, едва ли не непроницаеми състояния.
Особено изискан е и епистоларният му похват и стил, с висока догматическа култура, така същевременно и с аристократизъм и благородство на словесния изказ, несъмнено идващи от дълбоко руската му природна същина, наред и с богатата му разноезична култура.
Когато неговият език и стил, и мъдра словесност в книгите му „отлежи“, когато се отложи патината на времето и четенето, когато духовната опитност стане поука, може би творбите на отец Софроний ще бъдат обект и на научен изследователски интерес към словните домогвания и постижения на богословието на ХХ век.
(Ето например как се открояват авторови предпочитания към думи или изрази, разбира се, навеяни от Свещеното Писание, – като духовни състояния, изразени с понятието грабване: „Бях като сух лист, грабнат от вятъра…“; „грабва ума в съзерцание на Неговата слава…“; „грабване в недрата на духа ни, възнася мисълта в обещаното ни Царство“; „тогава и умът и сърцето са грабнати от Божията любов“ и пр.).
Неговото просветлено слово съдържа дълбоки, но и горчиви – като горчиво лекарство за нас, – откровения от собствения му опит, които посочват недвусмислено, че: „човечеството в по-голямата си част и до ден днешен не е дораснало до християнството, което проповядва Евангелието“; че „светът не се смирява и подобрява“; че „тъмният облак на омразата продължава да тегне над земята“; че „напрегнатата молитва за света е една от най-тягостните и безизходните…“ и др. И когато душата му в молитвен плач мълком се моли, и когато с беззвучен вик прорязва пустинята на този свят, някъде в дълбините все пак се таи надежда: „надеждата, която надхвърля всяка безнадеждност“!
Възрастта, старостта, като част от вътрешния свят на човека, у преподобни Софроний е духовно качество; а сетнешния ден, отшествието от този свят, при съзнанието за цялата му болезненост, той наричаше особено тържество, велико събитие на живота ни…
„И сега съм като изгубен: написаното от мене не е нищо повече от една малка скица на величествена панорама в албума на живописеца. Душата ми жадува да пее химни на Бога, Който с такава любов излезе да ме посрещне, мене, убогия, но не намирам в себе си достойни за Него слова“.
Препрочитам словото на преподобни Софроний. То е неговата хвалебна жертва, неговата словесна и безкръвна служба пред Трапезата Господня. Достояние на богословската словесност на ХХ век, докоснала се до дълбинно възможния жив аскетически опит в духа.
