За облаците

Обикнах облаците още от дете. Не знаех за какво и не бих могъл тогава да обясня с какво ме пленяват. Но не можех да им се нагледам. Те ми се струваха живи същества, които плуват в блажената далечина и викат и мен: там животът е ефирен и светъл, лек и радостен. Бленувани сънища се пробуждаха в душата ми, чудни приказки начеваха в тези облаци. Заглеждах се по въздушните приказки, докато не ме заболеше вратът и не започнеше леко да ми се вие свят; вървях като пиян, а някой от по-големите ме наричаше „зяпльо”. О, любими приятели от моите детски блянове, тихи, нежни, светлозарни…

Ние нищо не искахме един от друг, нищо не си обещавахме; те само плуваха над мен, а аз им се наслаждавах и забравях детските си огорчения… Отдавна пораснах, но детето както преди живее в мен и се радва на старите си и винаги млади приятели. А казват, че на света нямало вечна привързаност… Щом животът започне да ми дотяга, щом земните обстоятелства ми се видят непосилни, обръщам се към облаците, захласвам се да ги съзерцавам и се успокоявам.

Съвсем незабелязано и неочаквано се озовавам в друг свят, който живее по собствени закони и радостно ме включва в себе си. Каква чудесна възвишеност над всичко и колко е щастлива тя; дава им се просто така, без никакъв труд: вродена им е. И затова те са толкова леки, толкова скромни, избавени от претенции; навярно и не подозират колко са величествени и възвишени.

Или може би смътно се догаждат за онази могъща, неизмерима, божествена вис, която се простира над тях?… И после – тази тишина, това спокойствие, тази божествена безмълвност! Тя се лее от тях и ние я възприемаме като облекчение, като опрощение и освобождение. И дълбоко в душата ни се ражда лермонтовската мечта¹ да станем като тях: да се приобщим към безгрижието им, към безстрастието на въздушните им игри, към безболезнеността и своеволието на тези родени от светлината създания.

Колко бързо се появяват, колко покорно се сливат, размиват и чезнат; с каква готовност се стопяват, приемайки съдбата си и поддавайки се на най-лекия ветрец. И все пак понякога ми се струва, че те уверено и настойчиво плуват към някаква своя цел, че знаят закъде бързат. Непрекъснато се мени образът им, очертанията им, строежът им. Всеки миг ги обновява; всеки час ги прави неузнаваеми; всеки ден носи нещо небивало и неповторимо. Неизчерпаемо богатство от въздушни форми; непредвидими съчетания на живот и гибел, пустота и пълнота; неочаквани, неописуеми оттенъци на светлини и сенки, на посърнала сивота и ликуващи багри. Ту неподправена млечна обвивка, ту прозрачност на най-фина мрежа; ту усложнено наслагване на тежки маси. И на моменти обликът им така странно напомня нашите земни форми. Не се ли издигат в далечината планини и ни закриват хоризонта? А това тук не са ли развалини на небесен замък? Колко е тайнствен този вход на огромна пещера!… Пропълзяват и изчезват дракони. Преминават плавно съборени смърчове. Ту се свиват, ту политат ангелски криле. Вият се на кичури леки къдрици. Плават въздушни кораби. Израстват страховити трепкащи привидения. И всичко в миг изчезва, и ето – ни облаче в синьото небе. Колко прекрасни поеми, колко блажени възможности, колко ефимерни стихове, извикани за живот и отхвърлени от незнайния поет на мирозданието. И всичко – винаги – е прекрасно; прекрасно и важно; дори когато се слива в сива, непрогледна, безутешна пелена.

Това е велико зрелище. Щедър дар. Небесна картина. Божия беседа и Божия утеха. Този дар ни е даден, за да има къде да се спасим от пренапрегнатия, непоносим свят с неговите злоби и тегоби, с прекомерните му изисквания. Тук ни се открехва вратата към царството на удобната безотговорност и чудесното безразличие. Тук никой нищо не иска от нас, никой с нищо не ни заплашва и към нищо не ни принуждава. Не ни е необходимо нещо да искаме, да съзнаваме, да преценяваме, да отхвърляме, да се съсредоточаваме и да помним. Тук не трябва да се борим и да негодуваме. Тук можем да се забравим. Нека задреме уморената воля, нека изчезнат напрегнатите мисли, нека се успокои огорченото или ранено сърце. Човек тук е с волен и спокоен поглед; дава му се щастието на чистото и безкористно съзерцание; той влиза в някакъв Божи театър, древен като света и умиротворяващ като неговия Творец. Облаците ни даряват самозабрава, отвличат ни от всекидневните грижи, смекчават и укротяват гнева ни, премахват всички гърчове на душата, обуздават алчността ѝ, разпръскват здрачината и усмиряват ината ѝ – толкова невъзмутимо и волно е течението им, толкова смирена и добродушна е безгрижната им природа. Успокояват ожесточената ни воля и ни даряват насладата нищо да не желаем и да имаме право на нищо неправене. Почива си уморената мисъл и упоителен е покоят на лекомислието, на отпуснатото и наивно безхаберие. Изтерзаното сърце престава да обича или да не обича, да зове или да се възмущава; целебно прелива в него безстрастието на тишината, смирението и благодарността. Цялата душа се пречиства, съзерцавайки този символ на земната усамотеност и небесната милост, на всичко забулващата и прощаваща щедрост.

Ако по-често и по-дълго съзерцавахме облаците, навярно щяхме да бъдем по-добри. Та те са живи приказки, приказки за това как се сбъдват неосъществимите желания… Или може би са истински сенки на висшите, на небесните сили? Може би са кадилен дим, който се кълби пред незримия олтар Божи? Защо сърцето ми трепти от предчувствия, когато залязващото слънце осветява мощния страшен облак, сякаш го благославя и го дарява с невиждана красота? Защо понякога чувствам, че по тези облаци, в цялата им сила и слава, би могъл да шества сам Всевишният? Може би в мен се пробужда извечната памет за онова, което е ставало в битието на нещата, преди началото на времето? Може би аз самият някога съм бил облак и сега радостно разпознавам древните си братя? Който съзерцава облаците и живее в тях със сърцето си, вижда сънища наяве, сънища за възможното и приближаващо съвършенство… Може би така сънуваме дивните Божии помисли, напуснали като лек повей неговото лоно?…