Пустините вътре в нас
Стоя и чакам зеленото на светофара в сумрака на зимната петъчна вечер. Кръстовището е шумно, столично, машините, подготвящи метрото към светлото ни бъдеще, бумтят страховито наоколо, хора и коли нервничат. Най-неочаквано в дясната ми ръка, останала без ръкавица в бързината, се шмугва, без дори да ме попита, друга ръка – малка, топла и мека. „Може ли да мина с вас?” Поглеждам до себе си. Момичето е ниско и пълничко, носи огромно червено яке и очила с дебели стъкла.
Задава въпроса си някак машинално, гледайки напред през очилата и явно без да очаква отговор. Стоим и чакаме двете. Потегляйки я питам дали често минава оттук. „Да, живея наблизо” – отговаря ми тя и все така гледа пред краката си. Не я питам защо не иска да пресича сама – по-важното за мен в този миг е, че някой от тези отчуждени, бързащи хора е потърсил опора в мен и аз се опитвам да му я дам по най-добрия начин… Вече сме на отсрещния тротоар и момичето пуска ръката ми така бързо и неусетно, както само преди миг бе потърсило пристан в нея. Не казва „Благодаря!”, а просто изчезва в тълпата…
Няколко дни по-късно се качвам на един трамвай. Имам навика да заставам най-отзад в превозните средства – може би защото обикновено там е по-празно. Още с качването си обаче забелязвам, че пътуващите се придвижват именно към задната част на трамвая – повечето от тях с разкривени гримаси на погнуса, примесена с негодувание. Вадя от чантата си книга, в която се зачитам и не обръщам особено внимание на това. Хората обаче продължават да се тълпят насам и едва след няколко спирки време виждам причината – на една от седалките в средата на трамвая стои възмърлява възрастна жена с ниско остригана коса и няколко огромни торби в краката си. Тя говори нещо на себе си, а миризмата, която се носи от нея, явно е онова, което кара хората да се отдръпват от съседните седалки с погнуса. Жената слиза и пътниците наоколо, кой по-видимо, кой не чак толкова, въздъхват с облекчение. На следващата спирка слизам и аз. Вървя по улицата, загледана в лъскавите витрини, които лукаво намигват с неоновите си реклами и ни обещават честит и светъл живот. Гледайки и тях, и хората, с които се разминавам, се запитвам дали всъщност ние, „нормалните”, които крачим тук, не излъчваме много по-страшно зловоние от жената в трамвая, но умело се прикриваме зад уж благовидната външност на модерния си живот? Дали не е много по-силна и страшна нашата душевна смрад, наслоена от егоцентризма, късогледото отвращение от различния от нас (с когото всъщност сме едно!) и от неспособността ни да бъдем пълнокръвни новозаветни човеци? В този момент се сещам за думите на Илия Презвитер от „Добротолюбие”-то. Макар и казани по повод на Светото тайнство изповед, си мисля колко подходящи са и в този случай: „но като гледаш изхвърлената нечистота, окайвай себе си… и цялата мръсотия, обвила душата… трябва да предизвика… самосъжаление”. След това „идва” и св. цар и пророк Давид: „Смърдят и гноясват моите рани поради безумието ми” (Пс.37:6). Кой би могъл да каже дали сърцето на мърлявата жена не е стотици пъти по-чисто от нашите сърца?! Може би. Щом така немилосърдно се отвращаваме от брата си и затваряме сърцата си за него. Ала веднъж затворили ги не осъзнаваме, че сами себе си превръщаме в пустини, в чучела, чиито сърца кънтят на кухо. Това неволно ме отвежда към популярното сравнение между Мъртво море и Галилейското езеро: разликата между тях е, че в Мъртво море се вливат реки, но не изтичат оттам, докато в Галилейското езеро и се вливат, и изтичат. Ето защо, Мъртво море е наистина „мъртво”, докато Галилейското езеро гъмжи от живот…
Всеки от нас може да бъде късогледото момиче, което никога не пресича улицата самò, или пък лудата мърлява скитница от трамвая. Никой не е застрахован. Всеки от нас може в един момент да изпита въпиеща нужда от присъствието на друго човешко същество, макар и непознато, от добра дума и топлина. Но какво би се случило, ако в миг се окаже, че и светът се е превърнал в пустиня – досущ като пустините вътре в нас – и колкото и да викаме, няма кой да ни отвърне?
