Света Мария Египетска
Нейното име често се споменава през Великия пост. С името й е свързано четенето на Великия канон – така нареченото „Мариино стояние“. На нейно име е наречена Петата неделя на Великия пост. А и Денят в памет на преподобната Мария Египетска, честван на 1/14 април, като правило се пада по време на поста. Уроците на нейното житие не представляват геометрично правилна рисунка, а са разпръснати щедро и нагъсто като зърна в земята или звезди по небето.
Да започнем например с това, че някой си монах Зосима помислил за себе си, че е преуспял в монашеството повече от другите подвижници. Тази съвсем неоригинална мисъл дебне всеки човек, който усърдно се е потрудил за Бога. Неговите усилия придобиват големи размери в собствените му очи, а заобикалящият го свят изглежда като безплодна пустиня. „Има ли и други като мен?“ – мисли човекът, оказал се в същото време на ръба на опасна пропаст. „Има, разбира се“ – му казва Бог. Ето, Илия мислел, че е единствен, а Бог в същото време бил запазил за Себе Си седем хиляди мъже, които не са преклонили колене пред Ваал. За да се смирят, от знойните пустини в Александрия идвали великият Антоний и великият Макарий. Единият – за да види един смирен обущар, а другият – да побеседва с две омъжени жени, за които Бог му казал, че той още не е успял да достигне тяхната мярка. И единият, и другият – за да узнаят за Божиите угодници, живеещи в света, и след като узнаят, да не мислят високо за себе си.
Смирението било необходимо и на Зосима. Но за това той трябвало да отиде не в Александрия, а в най-дълбоката пустиня. Там го очаквала среща с жена, която някога била живяла в същата тази Александрия и я напуснала завинаги. Срещата им трябвало и да смири, и да донесе радост на Зосима, а заедно с него и на цялата Христова Църква.
И така, първият урок е: не се гордей, а се бой. Винаги ще се намери някой в Бога, на чийто фон блясъкът на мнимите златни нишки по дрехите ти ще помръкне и ти със срам ще наведеш глава.
Що се отнася до втория урок, изкушаваме се да го формулираме просто. Да кажем например: величието на светостта, проявено чрез покаянието на една велика грешница, или дълбочината на падението не ни затваря пътя към небесните висини. Мисля си обаче, че времето изисква друг акцент. И аз бих го формулирал така: всепоглъщащата сила на блудството в примера на света Мария Египетска. Или: развратът като смисъл на живота на древния и на съвременния човек. На нас не подобава да фокусираме погледа си върху красотата на светостта в края на житието. Всички ние блудстваме, ако не с плътта, то с ума си. Но да ходи по вода или да се издигне на един лакът от земята по време на молитва, едва ли на някого от нас ще бъде дадено до края на живота му. Пък и не е там работата. Като начало работата е в това, че блудният грях може да бъде така силен и сладък, че човек да е способен 17 години ненаситно да търси разнообразие в разврата без никакви укори на съвестта и опити за покаяние.
Тук можем да спрем за малко, за да се вгледаме в библейската история.
Придвижването на евреите от Египет до Обетованата Земя е жив пример за пътешествие – както на цялата Църква, така и на всяка вярваща душа – към Небесното Царство… Виждайки непобедимия характер на настъпващите евреи, техните врагове разбират, че само оръжието тук е безсилно. Изискват се и духовни средства за борба. Викат влъхвата Валаам, за да прокълне Израил. Търсят и други форми на противодействие. И намират, а именно: забелязват, че когато Израил не греши, той е непобедим и Бог се сражава за него. А когато греши, то Сам Бог наказва израилтяните по-добре от всеки противник. Изводът е – да въведем Израил в блудство, и тогава ще го заловим с голи ръце, докато Сам Бог не го е унищожил. По-нататък следва историята с мадиамските шатри, за девиците, колкото прекрасни, толкова и развратни, пред настойчивите призиви на които мъжете на Израил се оказали безсилни. Защото там, където не можеш да победиш, трябва да развратиш. Развращаването е равно на победа.
Защото какви са плодовете на блудството? Енергията е пропиляна напразно, погледът е угаснал, сърцето е изсъхнало. Доброто, което си могъл, което си искал да направиш, не е направено. Увличащият се от блудството e пленник… Но за да се срамуват милиони хора, и пак да грешат; да умират от срам, но да не престават да грешат, са необходими такива хора, които не се срамуват да грешат, тоест такива безсрамници, каквато била Мария преди покаянието.
Вторият урок не иска да свърши.
Блудният грях е силен. Мъчително, почти болезнено услаждайки тялото, той помрачава разума и отслабва волята. Той прави човека играчка в хищните лапи и острите нокти на същества, които тънко се услаждат от него, макар и сами да не могат да блудстват (те нямат плът).
Но Бог се намесил, и Мария не могла да влезе в храма. В него свободно влизали поклонниците, които били блудствали с нея, както и тези, които с никого не били блудствали. А нейната мяра вече била изпълнена и препълнена. Дошло нейното време да се кае, но не така, че след това пак да се върне към предишното, а така, че или да се измени, или да умре.
Вече в пустинята дрехите й изтлели. Нямала какво да яде. През нощта се вкочанявала от студ, а през деня слънцето я изгаряло. Нямала къде да се скрие. Глад, тъга, самота. Но най-голямата борба била вътре в нея. Тази вътрешна реалност, отровена от греха, сега разкрила себе си. Желанията горят, полумъртвата от лишения плът се разпалва. Спомените оживяват, застават пред очите и картините на неудържим разврат не искат да си отидат. Бесовете-режисьори и бесовете-монтажисти устройват на Мария скрит преглед на картините, снети по мотиви от нейната дългогодишна похотлива дейност. В пустинята, където освен нея няма нито хора, нито животни, в главата й звучат цинични песни, шеги, смях, непристойни предложения. Тя се бие в гърдите, пада на земята и вика все едни и същи думи: „Пресвета Богородице, помогни ми!“
Всичко това продължило не ден и не два. То траело 17 години. За това време в наши дни човек успява да се роди, да израсне и да завърши училище. А Мария успяла да победи и да намери истински покой. Нейните мъчители се уморили. Прогонени от благодатта, те, скърцайки със зъби, се отдръпнали и застанали надалеч. Дори 47 години след оттеглянето си в пустинята в разговора със Зосима Мария казала, че се страхува подробно да си спомня своите грехове. Страхува се, че подробният разказ за тях може да породи съчувствие към миналото и да се върне борбата, която един обикновен човек е невъзможно да понесе. Може би тя виждала някого да стои в далечината?
Битката в ума. Повечето от нас нямат и най-малка представа от нея, а в същото време мнозина се мъчат на бавния огън на блудните помисли и фантазии… Лукавият продължава да действа сам, но вече много хора му помагат. Сред тази истинска беда житието на Мария Египетска е като дългоочакван дъжд по време на суша. И време е всички заедно „с едно сърце и едни уста“ да извикаме: „Преподобна майко Мария, моли Бога за нас!“
В нейното житие, разбира се, е важно не само това, че тя се е спасила, но и това, че станала причастница на славата още в плът. В същата тази плът, която преди била поробена от всяка нечистота. Макар че, ще се повторя, това е второстепенно по важност.
А първостепенна по важност е тази насъщност на опита на света Мария, тази необходимост от нейната победа, която се ражда от нашето бавно, всемирно потъване в греха на блудството. Защото ние сме виждали много циници и присмехулници… Цинизмът и насмешките на мнозина – това е борба със собствената съвест, опит да бъде заглушен нейният глас. Много по-лошо е обаче, че онова, което преди е било скривано, днес се обявява за норма, издига се като знаме. Вече доживяхме и това. Време е да не се леним и още веднъж да извикаме: „Преподобна майко Мария, моли Бога за нас!“
Но има и още един урок. През Великия пост Зосима отишъл от манастира в пустинята, за да стане покайният опит на Мария известен на църковния народ. Но той отишъл и за да я причасти!
Само веднъж се причастила Мария, оттегляйки се от света, и не искала, и не трябвало да остави земята, без да се причасти още веднъж. Ето, и заради това причастие Зосима отишъл в пустинята. Той вървял, за да види съкровището – великата светица, а тя чакала той да дойде с великото съкровище – светите Тайни. Трябва и ние да се отнасяме с голяма благодарност и голям трепет към това съкровище, което свободно ни се дава, стига да пристъпваме „със страх Божи, вяра и любов“. І www.pravoslavie.ru.
Статията е публикувана със съкращения.
Превод: Татяна Филева
