Смирение или гордост – въпрос на личен избор
Гордият мери със своите мерки, а не с тези на истината.
Джилбърт Кийт Честъртън
За никого от нас не е тайна, че гордостта е един от най-страшните грехове. Като започнем от превръщането на най-светлия ангел в повелител на тъмата и враг на човечеството, и завършим с това, че гордостта, самолюбието, тшеславието, високомерието, самохвалството са само нюанси на едно основно явление — обърнатост към себе си. От всички тези понятия най-груби са тшеславието и гордостта; те по „Лествицата“, са като дете и съпруг, като зърно и хляб, като начало и край. (о. Александър Елчанинов)
Често си говорим, че е гнусно и некрасиво да се превъзнасяме, учим се да не се самоизтъкваме, да не се опитваме да изглеждаме по-добри, отколкото сме. Правилно. На нас, православните, които се намираме вътре зад високата църковна ограда, предизвикателното поведение ни се струва глупаво, смешно, незряло.
Наскоро уличих самата себе си в гордост там, където съвършено не очаквах. Само по себе си беше удивително откритие! Но, нека ви разкажа.
Като малка бях послушно, тихо и спокойно дете. Слушах мама и винаги си изяждах супата. Пишех старателно и красиво, миех си ръцете и въобще смятах, че съм образец за добро дете. Постоянно анализирах, критикувах се, разнищвах собствените си постъпки и в никакъв случай не проявявах неудобни за околните реакции. Търпях, когато ми се искаше да плача и да крещя. Съгласявах се, когато ми се искаше да се възмутя. Когато другите деца ме биеха, никога не се и опитвах да отвърна. Примирявах се с втори и трети места, макар и да имах способности на лидер. Мама ме упрекваше: „Нямаш и капчица честолюбие!“, но за мен това беше комплимент.
Послушното момиченце порасна и попадна в църквата. Четях книжки, а и от амвона постоянно ми се говореше за смирение, послушание и грях. Виждах своите грехове и се стараех да възпитавам у себе си смирение и послушание. Но, не се получаваше. Много ми помогнаха добре отработените навици от детството, особено този да не се стремя да бъда първа, но вътре в мен нещо не беше наред, чувствах някаква тежест и безпокойство. Нямаше го онова вътрешно съгласие със случващото се, а само едно непоносимо чувство за дълг, което ме притискаше към земята като скала. Всичко уж ми беше ясно, но смущението оставаше.
Работех върху себе си, постигах някакви прилични резултати, но започнах да губя контрол. Доколкото не можех да подлагам на съмнение словото на църквата, изливах цялото си недоволство върху себе си. По цяла нощ плачех и повтарях „Аз съм нищожество, жалка грешница, урод, всичко у мен е зло и грях, чакат ме вечни мъки, страшният съд, ад и гибел. Вечни мъки, страшният съд, ад и гибел…“.
Такива пристъпи на самобичуване ме постигаха, когато пропадаха външните предпоставки за самоуважение. Когато работех и получавах възнаграждение, можех да се оправдая, че не съм лентяй. Когато миех чинии и готвех вкусни неща, бях спокойна, че не съм мързелива и превзета. Но ако се случеше нещо обичайно, но не влизащо в рамките на перфекционисткия ми мозък, край. Аз вече бях по-лоша от всички.
Няколко години се опитвах да възпитавам у себе си самоуважение. Стараех се да не си причинявам зло, а само добро. Но Господ е милостив и нищо подобно не ми даваше. Все по-често изпадах в униние, но понякога в уморената ми глава се появяваха зачатъци на здрав смисъл. Смирение – търпение – послушание — нервен срив. Активен начин на живот – жизнерадост – изкушения – падения – нервен срив. Страх от всичко – умора – униние – нервен срив.
Веднъж със съпруга ми седяхме в парка и аз се опитвах да изясня в какво се изразява смисълът на моя живот. Не разбирах защо Господ ни е изпратил на Земята. Не виждах смисъл в много неща. Не можех да разбера какво да правя и как да продължа. Защо трябва да запълваме живота си с рутина, когато неговата цел е спасението! Мъжът ми отначало не ме прие насериозно – живей както искаш, животът се дава един път, наслаждавай се. Carpe diem. Но аз не се предавах. „Защо ни е всичко това?“. „Изобщо не разбирам“. Съпругът ми искрено се разсмя и каза: „Искаш да знаеш всичко? На по-малко не си доволна? А това твоето не е ли гордост?“.
Бях потресена от неговия ясен отговор. Точно. Гордост.
Досещах се, че страдам от това. Просто изгубих дар слово, когато се оказах насаме със своя грях, който пропълзя върху мен от дълбините на подсъзнанието, когато разбрах, че търся не където трябва. Достигнах до важния извод, че гордостта ми умело се крие зад пълното самоунищожение.
От книгите на светите отци разбрах нещо много важно: всички те пишеха за гордостта като за излишно внимание към собствената персона. Но врагът не спи и често в съвременната църковна среда гордостта се крие именно във фалшивото смирение и неумението да се приемеш такъв, какъвто си и да продължиш напред. Постоянното вглеждане в себе си, сравняването с идеалите и постоянната съсредоточеност върху собствения вътрешен свят – гордостта е точно това. Толкова съм тшеславна, че даже се страхувам да си го призная пред себе си. Толкова съм високомерна, че си забранявам даже насън да мисля за това. Толкова съм обсебена от мислите за себе си, че те ми пречат да се радвам, да виждам света такъв, какъвто е. А най-страшното е, че не искам да пусна Бога в себе си, Той там няма място. У мен живее само всепоглъщащото, велико и ужасно Аз!
Спомних си още нещо. Често ме хвалеха и то напълно заслужено за свършеното от мен, за реални, истински дела. Но как реагирах на тези похвали! Цялата настръхвах, у мен нахлуваше вълна на самоодобрение, но нищо не казвах в отговор, или въобще се опитвах да си принизя: „Ама моля ви, аз въобще съм млада и зелена, просто очилата ви са прашни и ви се струва, че съм бяла и добра. Моля ви, въобще не е така!“. Ох как ме засрамихте.
Реших, че трябва да се боря с тази гордост. Но как? Едва ли със самопревъзнасяне! Оказва се, че и тук бе нужно да се търси златната среда. Трябваше да се науча да се възприемам естествено. Да си признавам недостатъците, но и достойнствата. Да виждам, както слабите си страни, така и силните. В края на краищата трябваше да се науча да обичам себе си, да обичам у себе си именно образа Божий, иначе как ще заобичам ближния? А как да заобичам Бога, когато не обичах нищо и никого, а плувах единствено във вечни угризения и преследване на идеали. Реших, че трябва да се променя. Но как?
Започнах с изповед. Искреното разкаяние и желанието за промяна е първата крачка по пътя на оздравяването. Няма друг начин. Трябваше да осъзная, че страдам именно от гордост, когато зверски се старая да се самоунижа, да се сравня със земята и да се представя за най-лошата от лошите грешници. Защото, ако трябваше да бъда честна, не смятах себе си за последна от последните, а мислите какво нищожество съм ми носеха някакво мазохистично упоение.
Важно е да се разбере същността на този механизъм, за да се успее да се преживее истинското покаяние. Обикновено отблъсквах мислите за собствената си нормалност. Разкъсвах се от тези чувства – „не правя нищо от това, което пише в онази книжка“, но очаквах награда, видите ли, няма да ме порази гръм небесен тук и сега, и ще поживея още малко. Но ако си признаех, че съм горда, то край, пропаднах и непременно ще бъда наказана.
А за покаянието е нужно друго – щом си видял у себе си лошо чувство, трябва да потънеш в него, да го преживееш и да се ужасиш от това колко добре и хармонично си се сраснал с него. Да, горда бях. До такава степен пребивавах в това състояние, че мозъкът ми реагираше с дивашко двусмислие, а очите ми не виждаха Божията светлина. Да, живеех си много комфортно в това чувство, бях си намерила прекрасно обяснение за случващото се и не изпитвах никаква необходимост да се променя.
Много по-лесно ми беше да се маскирам на плашило, отколкото да сложа ред във вътрешния си живот и да развивам талантите си. Стана ми криво, че толкова време съм изхабила напразно и не съм искала да видя очевидното. Искаше ми се да се престоря, че нищо такова не е имало. Но имаше! Да, признах, че имаше и беше единствено мой личен избор. Но стъпка по стъпка започнах да виждам светлината в тунела. Зелената светлина на промяната. Преживях срещата със своята същност и като че ли вече разбрах как не трябва. Имах мотив да се променя. Ето това съм аз. Ето това е моят грях. Ние вече не сме едно цяло. Ние имаме различни пътища, моят води към изповедта.
Забелязах, че искреното покаяние, тази промяна на ума е единственият начин да се избавя от непосилните грехове. Няма как да се справя с тях сама, а Господ, виждайки моето старание ще ми дойде на помощ. Не винаги, но често ми се получава да живея човешки, тоест спокойно, без терзания и излишно внимание към собствената си персона. Такива моменти ободряват и ми дават сили да вървя напред.
Второто, което трябваше да направя, бе да се науча да се гордея истински с тези таланти, които ми е дал Господ, да се радвам, че Той е така благ към мен и ме е наградил от сърце. Сега не се страхувам да получавам комплименти. Зная, че това е Негова заслуга, а не моя. Всяка похвала адресирам Нему. Често съм щастлива, когато съм свършила добра работа и съм използвала талантите си. Използвала съм и свои сили, за да постигна видим резултат, който някой е оценил и похвалил. Свършила съм нещо, учила съм се, старала съм се, изразходвала съм времето си. Разбира се, Той ми е дал, и времето, и силите. Най-после успях да оценя огромната разлика между гордостта и здравото чувство на удовлетворение от добре свършената работа. Повече не ми беше нужно да търся потвърждението на околните, че видите ли, аз съм добра. Когато ми се прииска да се погордея със себе си, вече зная къде да отида и какво да направя.
Третото нещо, което разбрах, е, че задължително трябва да помагам на другите. Искрената помощ топли сърцето. Радостта на ближния е най-голямата награда. Около нас има толкова много хора, които се нуждаят от истинска помощ. Дори не говоря за бедните и сакатите. Имам предвид тези, които са ни близки по дух, по територия, по родство. Тогава можем да обърнем и ежедневната рутина в полза за себе си. Приготвила съм обяд, измила съм чиниите. Направила съм го не за да престана да се обвинявам, че съм мързелива, а да нахраня съпруга си. Той е уморен и има нужда от моята грижа. Вършейки добри дела, ние се борим с мързела, равнодушието и даже с унинието. В края на краищата това е още един повод да благодаря на Бога, че имам съпруг, че имаме храна и работа.
Накрая, ако престанем да се концентрираме върху себе си, в живота ни се отваря място за Бога. А това е началото на всички начала и основата на всички основи. Разбира се, че е трудно и сложно да се борим с гордостта. По този път можем и да се препънем, и да паднем. Но нали затова ни е даден животът, да вървим, да падаме, да се изправяме и отново да тръгваме напред. Животът е движение, а гордостта е само един препъни камък, нищо друго. | www.matrony.ru
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
