Старци или гадатели?
Мнозина от православните християни изпадат в една особена заблуда – търсят по всякакъв начин опитни духовни наставници, но не за да получат истинско, мъдро, пастирско напътствие… а за да узнаят бъдещото.Това е съблазън! Но те не само са се съблазнили, но и в разговорите си с другите ги въвличат в това болно духовно състояние. Нещо повече – превръщат го в практика, която е с нездрава основа и съмнително съдържание.
Но какво на езика на богословието, означава „старец“, още повече в нашите съвременни условия, когато ветровете на бездуховността и езотериката ни връхлитат от всички посоки?
Според думите на митрополит Калистос Уеър – „Старецът не е непременно стар на години, но е мъдър в своето опитно преживяване на божествената истина и благословен с благодатта на „отчеството на Духа“, с харизмата да ръководи другите по Пътя. Той предлага на своите духовни чеда преди всичко лична връзка, а не просто нравствени наставления или правила на живот… Старецът е човек на вътрешния мир, при когото хиляди могат да намерят спасение. Светият Дух му е дал като плод на неговата молитва и себеотречение, дар на различаването, на разсъдителността, позволявайки му да чете тайните на човешките сърца и затова той отговаря не само на въпросите, които другите му поставят, но и на тези, които са много по-съществени – които те не са и помислили да зададат.“ („Православният път“ стр.127). По силата на своето свято духовно помазание той притежава и дара на проницателността и прозорливостта, вдъхнат му от Духа Светаго, но това не е гадателство в най-тесния смисъл на думата.
Ние всички живеем не само в свят на подмяна на изконните християнски ценности, но и на открити опити за замяната им с други, които са ни предложени под предлог за либералност и новаторство, но ни водят към погибел. Стремежът към разкрепостяване и вдъхване на нови струи живот са не само със съмнителен характер, но и носят измамен, бесовски оттенък. Потопени сме в стихиите на потреблението и домогванията на най-новата религия – консуматорството. Съвременният човек „homo modernicus“ е възпитан да изисква и бързо да получава плодовете на своите усилия. И за съжаление това намира отражение и в чисто духовен, православен план. Уви, настоящият последовател Христов е много далеч от трепетите на жертвения дух на ранните християни и изповядва едно особено ново християнство на комфорта. Свикнал е да живее по линията на най-малкото съпротивление със света и упорито не желае да напусне това блудкаво и мъгливо свое състояние. Не само е свикнал, но дори е прегърнал тази своя топлохладност. Малцина от нас са способни да изживеят онази преобръщаща „метаноя“, да се потопят в истинското, преобразяващо покаяние и искрено разкаяние на своя личен грях. Нещо повече – духовните категории на търпението и постоянството в нашия личен духовен ритъм са ни не само трудни, но и непонятни в най-светоотеческия смисъл на думата. Нашият образ е прекалено размит и разтворен в сивотата на този свят, твърде обвързан с компромисите на злободневието. Липсва ни онази особена „събраност“, концентрация на личността в отстояването на принципите на вярата. Много сме далеч от изчистения духовен ритъм и задълбочената молитвеност на предишните поколения православни. Духът на нашата православност е твърде често примесен с влиянията на културата на „ерата на Водолея“, заразени от езотерика и богата гама от проявления на болната мистика.
Кой от нас може да се изправи пред другите и открито да заяви ясно и категорично, че е изцяло православен? Кой от нас е достатъчно чист пред олтара на най-боговдъхновеното учение на християнството – Светото Православие?
Затова и този въпрос носи болезнена острота и така трескаво отеква във всяка вярваща душа. Старците са тръби Божии, носители на мистичното послание на Духа, но не и гадатели. И най-важното – не искат да бъдат такива! От висотата на свето благодатно състояние не желаят самоцелно да предлагат фалшиви монети вместо да наставляват към основните истини на истинското християнско благочестие. В наставленията си двама от най-забележителните боговидци на 20 век, св. Паисий Светогорец и св. Порфирий Кавсокаливит упорито избягват да говорят за бъдещето на всеки от идващите при тях поклонници, а ги насочват към помирение с Бога, обръщане към светите тайнства, изповед и причастие. Предлагат им рецептите на истинското духовно лечение и изграждане на един добър, изчистен ритъм на духовен живот.
Един от изповедниците на благочестието на Сърбия, старецът Тадей Витовнически, признава чистосърдечно в едно свое откровение: „Н. написа книга за мене и сложи на първата страница моя снимка, въпреки че го бях молил да не прави това. От тази книга излиза, че аз съм гадател и хората идват при мене, за да узнаят съдбата си.“ („Мир и радост в Светия Дух“)
Лично познавах стареца Севастиян Търновски и когато го посещавах в Присовския и Батошевския манастир, сестрите там говориха за навиците на благодатния духовник. Коментираха строгия му начин на живот и особения му начин на изразяване към посетителите, което преминава в определени моменти в силно назидание с повишен тон и открито изобличение.Той наистина не „гледаше на лице“ и дори към някои хора беше твърд и категоричен. Беше прекъснал много посещения на поклонници, които му задаваха въпроси за бъдещето и явно идваха при него предимно с тази цел – да научат какво ще им се случи. На тях той отговаряше рязко и дори грубо: „Аз не съм врачка!“ А в наставленията си им говореше да спазват простите правила на вярата и да се пазят от користолюбие и лицемерие.
Духът на истинското старчество няма нищо общо с предсказване на бъдещето и различните практики на гадаене, които са разпространени навсякъде в настоящия свят. Човекът от „создание мира“ винаги е бил изкушаван да проникне в бъдещето и да разкрие тайната на времето. Но доктрината на Светото Православие има пречистено разбиране за всичко това. Тя не е фиксирана далеч напред и въпреки пророчествата на известни старци и боговидци от всички векове, в съкровищницата на Светото Предание никога не е била, не е, и няма как да бъде самоцел.
Православният човек е дете на Бога и живее „тук и сега“. Той е далеч от патоса на протестантизма и не носи неговата задъханост на връхлитаща есхатологичност, а тържеството на радостта и мира от общуването със Спасителя. Той е не само ориентиран към апокалипсиса на собствения грях, но и носи огнения печат на своя личен христоцентризъм и възторга на вечната пасхоцентричност, която е победа над стихиите на този свят и е утвърждаване на вечния живот в рамките на всеки един ден, подарен от Бога!
