„Стенещото“ християнство
Светото Православие за мнозина си остава загадка. Някаква мистична реалност, която не може да бъде точно означена и ясно дефинирана. За някои то е просто остатък от духовната традиция на Византия и носи нейната източна култура. За други е историческа отживелица, твърде статична и закостеняла, неразбираема за съвременния човек, която не може и не желае да се реформира. За трети Православието не е нищо повече от една от деноминациите на Църквата Христова, която има своя особена самобитност и вътрешна атмосфера. А всеки, който е причастен с него, трябва да го приеме с всичките му символи. В цялата си драматична траектория на развитие, то е понасяло какво ли не и се е превърнало в обект на всякакви наблюдения и оценки. Толкова много богослови и апологети, философи и социолози са оставили не само оригинални, но и причудливи определения за него. И това е повече от нормално, защото само́ по себе си Православието е феномен.
Едно от тези определения е колкото необичайно на пръв поглед, толкова и интригуващо, и е изразител на неговата съкровена мисия. Това е „стенещото християнство“. Сякаш именно то предава същността, която изразява вече две хиляди години. Защото неговият носител, православният човек, не просто вярва и следва Христос по тесния път за спасение, а го носи като огнен печат в сърцето си и неговият пулс тупти болезнено и трагично, преживява великите тайни на пречистото учение и сблъсъка с реалността на този студен и враждебен свят. Това е съкровеното учение на Христос, неговата светая светих, която въздиша, коленичи и вглъбено се моли с приведена глава.
Православният вярващ повече от всеки друг е навлязъл в най-тайнственото кътче на своята душа и оттам отправя молитвен вопъл за себе си и за целия свят, който го притиска и иска да го опустоши. Той „стене“ като малко дете, поразено от болката на околните, които не могат и не искат да споделят неговото искрено и чисто отношение към всичко около него. Както раждаща жена, която е в напрегнато усилие да изяви плода на света, неразбираемо за онези, които не са способни да осъзнаят нейната жертвена любов и вечно жива мисия. Православният човек носи в духа си една обострена болка за всичко и всеки, и душата му е поместила цялото творение. Той пърха като ранена птица с просълзена очи, насочени не навън, а дълбоко навътре. Мнозина, които са започнали своя духовен живот като православни, в един определен момент се страхуват да продължат напред. Навлизайки навътре, “дълбаейки дълбоко“ в духа, те задъхани спират, зашеметени от нещата, които се разкриват пред тях . Но други, увлечени от любопитство и водени от неизразимата жажда за още благодат, преминават още по-дълбоко в неизразимата реалност, синтез на познание и благодат. Това са мощни и укрепнали души, които са достатъчно мъдри да понесат неизказаното богатство на един неподозиран за тях вътрешен свят. Те страдат и ридаят, но превъзмогват болката и продължават напред. И всичко това се случва в едно особено упорство и напрежение, което носи стихията на вътрешната метаноя.
В пълна степен това е проумял един от боговидците на Източната Църква на 20 в., св. Николай Велимирович, който с трепет изрича: “Православието е вярата на плачещите със сълзи, и за истината и живота. То никога не ще бъде вяра на слугите на лъжата, неправдата и смъртта, на приятелите на веселието, чийто край е отчаянието. То е вяра на плачещите за немощта си и за немощта на човешкия род, на търсещите Извора на правдата, истината и живота. И този извор им се открива. И тогава сълзите им на печал се превръщат в сълзи на радост, защото са намерели най-съкровеното си съкровище – Отца, Вседържителя, Твореца… Единственото, което им остава са покайните сълзи, с които те се умиват от всяка неправда и лъжа, и се запазват от вечна смърт. Умити са с покайни сълзи, придобили благодат и милосърдие към братята си, спътници към Вечното Отечество. Те им помагат да познаят истинния Бог – извор на правда, истина и живот.“ (“Житие и слова“, стр. 81).
Тези думи на „сръбския Златоуст“ са като истинско откровение и не са плод единствено на неговия дългогодишен опит като духовник, а откровение свише от Духа Светаго. Като истински сърцевед и православен психотерепевт, той изрично посочва центъра на всичко, а именно „вярата на плачещите за немощите си и немощта на човешкия род, на търсещите Извора!“ Каква мощ и трагична дълбочина! Какво проникновение! Не просто да страдаш, а да разкъсаш сърцето си от болка и състрадание за своята нищета и падението на всички в този свят, в който след първородния грях са навлезли смъртта и проклятието.
Да бъдеш християнин в истинския смисъл на думата означава да се опитваш, превъзмогвайки вродената си гордост и страсти, да превръщаш чуждата болка в своя и да търсиш утеха само в прегръдката на Майката Църква. Твоят живот да превърнеш в саморазпъване в свято служение на Бог и на ближните, да бъдеш верен на Спасителя в малкото и в голямото, и да се „радваш с ония, които се радват и плачеш с ония, които плачат“ (Рим. 12:15). Напълно съзнателно и по силата на своята свободна воля да превърнеш сърцето си в широко пристанище, в чийто тих залив да приемеш много натоварени кораби и да понесеш вливането на много кални реки. С благословението на Христос да носиш с радост не само своя кръст, но и на всички свои познати, дори на цялото паднало човечество. И всичко това в молитвен вопъл да възлагаш пред престола на Всемогъщия и Всемилостив Свой Отец!
Светото Православие е дълбоко сакрално, изповедническо и неизследимо в своята мощ и дълбочина. То е насочено навътре, към освещение и изцерение на най-съкровения свят на човека и неговата неизследима същност. Неговото учение няма за цел да завладява света и да властва над него, а да го изцери и …спаси. То носи в историята и в духа си великото смирение и великото страдание на заразената от греха човешка душа. Всичко понася и побеждава с пълнотата на своята бликаща благодат. Православният човек е онзи, който е застанал пред иконата на Пречистата и младенеца Иисус, и се моли с разкъсано сърце за света, простил и забравил болката, която той му причинява. Повече от всички вярващи за него се отнасят думите на учителя на народите, св. ап. Павел: “злословени – благославяме, гонени – търпим, хулени – молим се“ (1 Кор. 49:16). Този, който е приел в себе си пълнотата на Божията благодат, е длъжен най-много пред Бога, да понесе всичко, което Той му е отредил, и да го стори с пронизано от болка сърце, но и с радостта от това, че е призван да бъде не просто вярващ, а православен!
