Утробата на Сталин
„За да тържествува злото е достатъчно добрите хора да не правят нищо“ (Едмънд Бърк)
Съветският диктатор Йосиф Сталин е най-великата личност на всички времена и народи според руснаците, взели участие в проучването на социологическата агенция „Левада-център“, цитирано от „Интерфакс“.
Сталин е фаворит за 38 на сто от респондентите, а президентът Владимир Путин и поетът Александър Пушкин си поделят второто място с по 34% от гласовете на участниците в допитването.
Мнозинството от народа на православна Русия, бастионът на “Третия Рим“, “стожерът на православието“ за пореден път засвидетелства и се врече в любов към мракобесния грузинец, към своя палач, който колеше предците му, гавреше се с православната му вяра, мачкаше и преследваше Църквата.
Йосиф Висарионович Джугашвили е семинарист. Но още в Тифлиската духовна семинария животът на един от най-зловещите масови убийци на 20-и век излиза извън “коловозите“ на християнството. Негов Бог вече не е Христос, а Маркс, Енгелс и Ленин. Неслучайно е припознаван от много християни за Антихриста, защото започва масови кланета и гонения срещу Църквата, в чието лоно е израсъл.
Впрочем, такова мислене – a priori – е неправилно и говори за недобра богословска култура, тъй като гръцката дума “анти“ (от αντί Χριστοὺ, ὁ Ἀντίχριστος) означава “вместо“ Христос, а не “против“ Него. Т.е Антихристът ще действа срещу Христос, но задкулисно, а пред обществото ще се представя за Христос. Ще е против, бъдейки “вместо“.
Но, да се върнем “в утробата“ на Сталин…
“Духовитият“ генералисимус неведнъж е подчертавал сред свои приближени, че след смъртта му СССР ще се разпадне. И думите му наистина се оказват пророчески, макар и с близо 40 години закъснение. (Въпреки че какво са 40 години за плануваната, като вечна „социалистическа“ империя на злото?!)
СССР се разпадна, но утробата на Сталин се оказа по-плодовита и от тази на млада колхозничка.
Повече от 60 години след неговата смърт зверствата, кланетата, убийствата (включително и на невръстни деца), десетките милиони заличени и смачкани човешки животи са забравени. Защо? В името на общото благо, крепящо се на националната памет.
След реакцията на енориашите „иконата“ е премахната от храма в Стрелна, а духовници от епархията определят инициативата на игумен Евстатий като сектантско по дух самоуправство
А не е ли благо това, което е добро и за околните? Или единствения начин да обичаме управниците си е чрез страх? Такава е и любовта на хората към Сталин. Дори и от гроба той ги “страхува“. А те го обичат. Дотолкова, че в последните години имаше случаи „икони“ с неговия лик да бъдат поставени редом с образите на светци в руски храмове (какъвто е случаят от 2008 г. с образа на Сталин, изписан заедно с лика на св. Матрона Московска, и поставен в храм в град Стрелна, близо до Санкт Петербург, по инициатива на игумен Евстатий (Жаков).
А може би това е последната чистка на другаря Сталин?! След като той и неговата комунистическа банда от престъпници и убийци не успяха да сринат Божията църква, поне да я завладеят отвътре. Както успешно правеха репресивните органи на КГБ и “дъщерната“ й ДС десетилетия наред.
Но драмата в случая е друга и тя не е за Сталин – човек избил безмилостно над 20 милиона души и то само от “своите“ е вън от всякаква полемика. Големият въпрос е какви хора сме ние, какви човеци и християни, щом почитаме палачите на нашите предци?
Нима в православния свят върлува епидемия от Стокхолмски синдром? Нима обръщането на сърцето на жертвата към нейния палач и уродливото привързване към него – подобно на извратен сектантски транс – е проникнало и в християнските души?
Но, ние имаме отговорност не пред себе си, а пред Него. Пред Христос. Ако някой може да прости на Сталин, Мао и Хитлер, че са клали и избивали близките му като някакви паразити; че са унищожавали негови ближни, включително невръстни деца и бебета; че в Русия са зазиждали трупове на убити лагерници в стени или че в комунистическите лагери на смъртта, по времето на Сталин (включително и в България) са хранели прасета с труповете на невинни (най-често интелектуалци), сред които и свещеници – това е личен избор. Но както сме длъжни да прощаваме на враговете си, така не трябва (и не можем) да забравим раните, кръвта и сълзите на Христос за тези мъченици. Защото тези сълзи горят в нас. И ще изгарят слабите ни души вовеки.
И именно това е утробата на Сталин и изобщо плодовитостта на злото. Като плодородна почва, която винаги “хваща“, така и злото пълзи и се разклонява, като вирус в душите ни, когато няма любов.
Затова и Сталин е жив и никога няма да умре. Той живее в съзнанието на дребния еснаф. Може да се каже, че той е роден там.
Трагичното е, че утробата на Сталин винаги е бременна и продължава да ражда еснафщина, а те – еснафщината и низостта, никога не са разбирали и не са харесвали Завета на Богочовека, Новия Завет, на любовта, който Бог сключи с човеците. Затова и винаги, когато еснафщината и низостта са идвали на власт, те неминуемо са преследвали този Завет и неговите следовници.
Джордж Оруел казва, че атеистите не толкова не вярват в Бога, а по-скоро не Го харесват. От своя страна, може би и ние трябва да престанем да отричаме злото и да започнем да не го харесваме.
