Християнството е път
Свещ. Ясен Шинев
Има такава източна притча: “Една мравка тръгнала от мястото, където живее, на поклонническо пътуване до Светите земи. Докато се движила натам, срещнала много пътуващи, които ѝ задавали въпроса: “Накъде си тръгнала?“. А тя винаги отговаряла: “Да се поклоня на Бога!“. Отвсякъде чувала гласове: “Но ти си толкова малка, крехка и никога няма да стигнеш до Божи гроб…“. А тя на всички отговаряла едно: “Не е важно да стигна дотам. Важното е друго – когато смъртта дойде, да ме завари по пътя към него!“.
Тези думи звучат колкото трогателно, толкова и вярно. Защото християнството е път, дълго и криволичещо движение напред, през върхове и низини, реки и морета. Ние сме странници и пришълци, и ни връхлита какво ли не: бури, парещите лъчи на слънцето, насрещни ветрове, дъжд, грабители; и всички тези неща се опитват да ни забавят и отклонят, но ние продължаваме напред. Защото не само знаем, но и вярваме, че сме на правилния път. Не просто правилният, а единственият! Той е не само изкачване нагоре, но и води до дверите на рая и Небесния Йерусалим. Всички други пътища са към бездната на ада и са пълни с проклятие. Може да сме грешни, покварени и недостойни, но сме блажени, защото Христос ни се откри, призова ни, и ние Го послушахме. И избрахме да тръгнем по стъпките на светлината. Натрупахме опит и знаем, че извън него има само заблуди, страсти и демони. Минахме през много земи и пихме от водите на света. Вкусихме и вече знаем, че в Царството на кесаря всички извори са отровени.
Да, ние сме толкова различни и всеки един от нас носи в себе си своята лична драма и белезите от раните, които са все още незараснали докрай, но се движим напред. За другите около нас ние сме объркани, болни и… луди. Хора, които нямат сили да се пригодят към духа на този свят и търсят някакъв свой, различен начин да намерят в него разбиране, пристан и утеха. Нищо, че мислят така. Ние наистина донякъде сме такива. Но и те са като нас. За разлика от тях обаче ние знаем диагнозата си, и тя е грехът. И най-важното – познаваме рецептата – Божията благодат. Вдъхновяваща, просвещаваща, озаряваща, изцеряваща. Възкресяваща мъртъвци и вдъхваща им нов живот – чрез и във Христос.
Сега много хора задават въпроса: “Защо се изповядвате, при положение, че повтаряте греховете си и правите едни и същи грешки? Какъв е смисълът?“. Но те са извън осветеното познание на Майката Църква и поради това виждат нещата по този начин. Затова няма как да разберат сърцето, заразено от „небесния огън“, душата, в която се е настанила тихата лудост на вярата. Дълбокият смисъл на всичките ни духовни трудове, това подвизаване е борбата със злото дълбоко в нас. Онази мрачна сянка на старата ни природа, която носим като последица от отстъплението на нашите прародители. Защото след многото молитви, пости и дела на милосърдие, след хилядите битки с лошите помисли греховете отъняват и раните зарастват. Така се движим нагоре по духовната лествица, превъзмогвайки себе си и минавайки от сила в сила и от знание в знание. По този начин постепенно се превръщаме в осветена твар, икони Божии и истински съсъди Христови. Само в това движение може да бъде разбрана нестихващата и дълбока метаноя, неизбежната съкровена борба със самия себе си.
Затова и един от боговидците на светото Православие на ХХ в., св. Паисий Светогорец (1924 – 1994), обичал да повтаря, че на съда пред Бога ще бъде най-важна борбата с вехтия човек. Това ще гледа Вседържителят Христос и ще въздаде като Съдия. Целият този труд, това свято насилие над лошите инстинкти и утвърдените навици в греха.
Използвали ли сме времето си, за да осветим всичко свое, дух, душа и тяло, и да обожим себе си – намалили ли сме пороците, простили ли сме и отдавали ли сме на околните безвъзмездно и великодушно? Напрегнали ли сме свободната си воля в борба за място в Царството Небесно? То е нашата цел и отрада, край на всичките ни желания. За да пребъдем с Него и праведниците във вечността и да просияем в блаженството на избраните.
Всичко друго е второстепенно и можем да се лишим от него. Нищо, че сме малки, бедни и окаяни, противоречиви в действията си и невинаги даваме добър пример на околните, нищо, че невинаги пръскаме светлина. Най-важното е да се опитваме и да не спираме в тази посока. Затова си струва да понесем какво ли не – обиди, подигравки и предателства, болки и лишения, но да бъдем вътре. Може да сме близо до оградата на спасените, но от вътрешната страна, след като сме чули: “Достоен!“. Затова нека до последния си дъх превъзмогваме себе си и с Божията благодат да продължаваме дръзновено напред!
