Баба Юле

Проглас към Архангелова, Голяма, мъжка задушница

Когато тръгне ноемврийският вятър и въпреки дизели, бензини и казаните с боклук, въздухът замирише на димитровчета, късни гергини и гниещи окапали листа, все се сещам за баба Юле. Сещам се за нея такава, каквато беше преди петдесетина години, в нейната си къщица в софийския тогавашен квартал “Красно село”. С нейните вдовишки черни дрехи. 

С бастунчето, което беше по-скоро детско, нежели за стар човек. С плетената на филе черна пазарска мрежа с двете дръжки-халки. С дребните монети, увити в носна кърпа, а кърпичката – гушната в ръкава на жилетката й. С побелелите й коси. Сините очи и димитровчетата в другото и стиснато юмруче. Не мога да забравя, че баба Юле цялата миришеше на есенни цветя и мокра земя.

Не, не на смърт, а на преклонение пред мъртвите дъхаше баба Юле. Българка, родена някъде между Ниш и Пирот, тази извънредно пъргава и чистичка до прозирност старица бе изживяла поне три живота на великомъченица. Турци, московци, войни, Ньойски договор. Бягство през телени мрежи, но не навън, а към България. Убийствата на всичко мъжко в рода и от всички възможни власти и властници. И, попрегърбена, преживяла и “безследното” изчезване на внука си след смъртта на Сталин, тя похлопваше преди Архангеловден на лелината порта. Отваряхме, тя влизаше – и знаехме, че е дошла заедно с Голямата мъжка задушница. Баба Юле сядаше тихичко, мъркаше нещо във възелчето на забрадката си, близваше леко, почти по котешки, чай от чашката и пак си говореше нещо сама, бършейки насълзени от времето, а не от тъга очи.

Всяка година на Архангеловата Задушница думичките и бяха все едни и същи. Как си нямала гробове, над които да почете своите мъртви, как ходела пред солдатските плочи-паметници с имената на убитите във войните край пазар “Баба Неделя”, там, където сега е мастодонтът НДК; как после влизала в черквата на площадчето “Ручей”, но там попът имал много имена за четене, и не идвало ред до нея… Как жалела и за нашите мъртви и затова с димитровчетата, та у нас, заедно да идем на гробища. Заедно да прелеем могилите на общите ни сродници. Забравих да кажа, че баба Юле бе далечна роднина, родство, което никой не оспорваше, нито му търсехме корените. После леля ми пак пишеше на листче имената на покойните й мъже, като започваше с баща й Михаил, мъж й Рангел и по-насам, и по-насам във времената. Баба Юле държеше да се пише именно с химически молив, за да не се изтрият имената от есенния дъжд, а напротив. Дори под него този молив, довоенна направа, се четеше по ясно от вечно забързаните в Голямата мъжка задушница свещеници.

След това имахме два часа пътуване с трамвай номер 2 до квартал “Орландовци”, където и днес са столичните гробища. И представете си, всички това се правеше скрито, нелегално. Все едно отиваш не за помен на покойници, порамил бохчи, стъкла и тави, а на разходка в парка. На манифестация. За джапанки в новия ЦУМ. Или за да влезеш в огромната брезентова палатка, в която в центъра на София група италиански шарлатани бяха опънали огромна полу-шперплатова риба, наричайки я в нарочни шарени плакати Китът Голиат. След молитвата на “Орландовци” баба Юле изчезваше в мъглата сред гробищните кръстове и пирамидите със звезди – новата комунистическа мода за покойници-атеисти, и ние си тръгвахме без нея. Леля никога не каза къде се загубваше тя така тайнствено. По късно разбрах, че е имала причини да остане сама. Все търсила и разпитвала, къде аджеба, са заровени разстреляните на 2 март 1945 година, онези уж осъдени от Народния съд? Което така и не бе разбрала. Пък и да не е луд някой тогава да се изпусне пред една, макар самотна, бабичка? И още, с подаденото за “Бог да прости” от опечалените близки, баба Юле преживявала в ситост близо месец време.

После баба Юле не се появи на Архангелова задушница. А още по-после получихме ордер, че е починала в дом номер еди кой си, за престарели хора. Пишеше и още нещо на бележката, но леля я скри в един шкаф и това е… Шкафът по-късно ухаеше на късни гергини, димитровчета и чемшир. И малко на здравец… Ама съвсем малко.

Години по-късно, колчем идех в градче, село, или по пътя за към границата мернех някой от онези наивни каменни или гипсови май паметници, на войник с насочена пушка на запад и с надпис: “Загинали за отечеството”, а в основата му едва се разчитаха имената на войници, подофицери и фелдфебели, погинали във войните, все се озъртах и Бога ми, все виждах по някоя спретната, пъргава женица, която я ще плеви бурен около камъка, я ще пъди добитък да не мърси наоколо. От тогава все си мисля, че това е баба Юле, забравила и чет, и имената на своите мъртви, но не забравила да ги почете, винаги и на Голямата мъжка задушница. Нито баща си Михаил, нито мъж си Рангел, нито онези, на които така и не успя да открие гроба.

Нищо работа, ще речеш, просветени читателю! Нищо, наистина, стига да я вършиш година след година. Та близо осемдесет. Колко му е? Или, както пише, в една умна книга: “Да се живее по християнски не може, по християнски може само да се умира.

Докато човек живее в този свят, в тази плът, той винаги е покрит сякаш с покривало и това покривало не му дава съвършено и непрекъснато да пребивава в Бога, към Когото се стреми душата. Докато човек живее в плът, с тази страна на живота си винаги стои в условностите на земното битие и поради това всяко негово действие също има условен характер. Така той не достига своето съвършенство по никой друг начин освен чрез великото тайнство на смъртта, което ще сложи печата на вечна правда върху целия изминат жизнен път. Или, обратното, ще изобличи неговата лъжовност.”

Дано не се лъжа, но мисля, че едва тогава разбрах баба Юле. Бог да я прости! И защо шкафът и до днес ухае на есенни китки. И съвсем малко на здравец.