„За молитвата“ е вече на книжния пазар

Архимандрит Софроний (Сахаров) е един от големите православни подвижници на ХХ век, вече прославен светия на Църквата през 2019 год. с решение на Вселенската патриаршия. Той е роден в Русия през 1896 г. и завършва живота си на 11 юли 1993 г. в основания от него манастир „Св. Йоан Кръстител“ в Есекс, Великобритания. Първата част от монашеския си път извървява на Света гора, където в продължение на осем години е под духовното ръководство на св. Силуан Атонски.

℘

Архимандрит Софроний е  добре познат на българския читател. На български език са издадени следните негови книги:

„За основите на православното подвижничество”, СИ, 1997

„Духовни беседи”, ИК „Омофор”, 2003; 2006

„Ще видим Бога както си е”, ИК „Омофор”, 2005

„За молитвата“, Руенски манастир, 2007

„Свети Силуан Атонски”, ИК „Омофор”, 2008

„Раждането за непоклатимото Царство”, ИК „Омофор”, 2009

„Писма до Русия”, ИК „Омофор”, 2015

„Кореспонденция с прот. Георги Флоровски”,

ИК „Омофор”, 2018

„Подвигът на богопознанието”, ИК „Омофор”, 2021

℘

„За молитвата“ е последната книга, издадена приживе от автора. В нея той споделя дълбоко съкровения си опит за вярата, съмненията, паданията и духовните дарове по своя подвижнически път и разказва за плодовете на молитвата. В книгата има послания за духовническото служение, а отделна нейна част е посветена на Иисусовата молитва.

„Сам Отец ви обича, задето вие Ме обикнахте.”[1]Не без тъга си спомням годините на моята младост, когато смисълът на тези свети думи бе скрит за мен. Мисля си: векове наред се повтарят в най-различни съчетания множество, слезли от небесата думи, без те да породят нужния отклик във вкаменените сърца, в угасналата за небесния свят мисъл. А е имало немалко мигове, когато тези слова са били давани свише на хората като гръм, разтърсващ сърцата, като мълния, просветляваща човешкото съзнание. Тези слова са слезли на земята от съкровеното Царство като спасително откровение за неизказаната премъдрост на Небесния Отец, за Неговата любов към нас, за великата тайна на Битието.

Столетия наред свещени думи са били произнасяни без съответното внимание и може би поради това са загубили изначалната си мощ; онази мощ, с която са били явени за пръв път в съзнанието на пророците, апостолите и светиите. Дали ще се намерят други начини, за да изразим дълбокия смисъл на даденото ни познание за великия Бог? Любовта към Него търси своята проява в такива форми, чиято жизнена енергия няма да намалее от всепогубващото време.

Пред очите ни се извършва неизказано великото чудо на сътворяването на света, на сътворяването на богове[2]– творение, което все още не е завършило[3]. „Завършекът” е обещан за бъдещия век. Но дори и сега, когато нетварната Светлина слиза върху нас, този духовен процес предизвиква грабване в недрата на духа ни, възнася мисълта в обещаното ни Царство[4].

Придобиването на това Царство на любовта на Отца е свързано с много страдания[5]. Сърцето се измъчва от дълбока „болка” при съзнанието за загубата, претърпяна от човека. Говоря за духовна, метафизична, болка и бих искал читателят да ме разбере правилно. В думите ни винаги има някаква променливост: с промяната на опита се променя и съдържанието на понятията, както и смисълът, който влагаме в едни и същи по звучене думи.

Болката в сърцето на християнския подвижник не е патологично явление: тя се появява „органично”, породена от състрадателна любов. Тази болка не се култивира изкуствено: това би било изпадане в нездрав душевен долоризъм[6]. Тя не е следствие от психологически конфликти или резултат от неудовлетворени страсти – по своята природа тя е нещо различно. Нашето раждане в Бога за вечността е свързано с много труд. Пророк Исайя прекрасно е изразил това: „Както жена в родилни мъки, щом наближава да роди, вика от болка, така бяхме и ние пред Твоя възлюбен. Чрез Твоя страх, Господи, заченахме (в утробата), и се мъчихме, и родихме духа (на Твоето спасение), който осъществихме на земята.”[7]А апостол Павел пише на галатяните: „Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос.”[8]Много подобни примери могат да се приведат от Свещеното Писание и творенията на светите отци.

Болка изпитва нашият дух, но тя се отразява на целия човек: на сърцето, на тялото. „Целият” човек страда, когато предстои пред вечния Бог, но тези страдания не ни убиват, а ни оживотворяват. Духовните мъки по своята същност са метафизични; те принадлежат на светоносната сфера на безсмъртието; чрез тях ние възхождаме отвъд границите на материята и навлизаме в света на нетварната Светлина.

Не е достатъчно да се убедим с ума си в Божествеността на Христос, за да разберем веднага и всичко, както трябва. Необходимо е да положим максимални усилия да живеем според Неговото слово. И когато в процеса на този подвиг съзрем космическите измерения на нашето падение, след това е нужно да преминем през продължителна покайна молитва. Само тогава ще ни се даде да преживеем онова, което виждаме у Христос: пределно себеумаляване[9]; а след това вече ще бъдем удостоени със слизането на „силата свише”[10]или в огнени езици[11], или в осияването от таворската Светлина. Тогава ни се открива истинският смисъл на евангелската „блага вест”.