Как станах свещеник – обикновените необикновени истории
„Как станах свещеник – обикновените необикновени истории“ е сборник с личните разкази на тридесет и трима православни свещеници, избрали да служат по всички краища на света, за пътя им към и в свещенството. Тук е представен погледът отвътре и от първо лице към причините и мотивите за поемането към, но и за носенето на свещеническото служение, допълнен с много споделени от свещениците лични преживявания, размисли и съвети към всеки, който търси Истината. В продължение на три години съставителят на книгата Димитър Митев събира споделените истории на свещеници от цяла България и чужбина. Среща се с тях лично или чрез интернет. Той продължава да търси и записва още спомени и вече работи върху втори том на сборника. „Как станах свещеник“ е още една книжовна възможност за духовна полза и насърчение във вярата, както на миряни, така и на духовни лица, както на напреднали във Вярата, така и за хора, които тепърва пристъпват и се запознават с благодатните и незчерпаеми духовни богатства на Светото Православие.
Книгата се издава с благословението на Негово Светейшество Българският Патриарх Неофит. 
Димитър Митев
За какво е тази книга?
Най-краткият отговор вероятно е: „за пътя до и в свещенството“. Затова и историите в нея са събирани на случаен принцип с едно само условие: да са на действащи (православни) свещеници, без оглед на техния произход, жителство, заслуги или друго, за да дадат поглед не само към частното на този път, но и към общото.
Ще си позволя и малко по-дълъг отговор за онези от вас, които ще попитат защо съм се заел да събирам такива истории.
Израснал съм в атеистичните години на комунистическата власт у нас, когато духовниците и църквите в социалистическия блок бяха обект не само на хули и подигравки, но и на организирано преследване и унищожаване. Религията беше враг и нямаше място за нея нито в образованието или науката, нито в ежедневието на човека. В най-добрия случай, тя можеше да присъства само в историята. С всички указания и подмени към преподаващите я, за да остане тя възможно най-незабележима и ненужна, осмяна и опошлена, отдалечена или възприета за вредна. И за мен, и за мнозинството от моите съученици, приятели, роднини и познати, така се и получаваше – нямахме никакъв досег, нито познания за вярата ни, за църквата и нейната история, живот, роля и значение за самите нас, а поповете бяха тунеядци или някакви ненормалници.
Някъде 12-14 годишен, не помня точно кога се случи, но по време на една лятна ваканция, бях на гости у моя чичо и скучаещ, разглеждах книги в библиотеката му. Бях останал сам и си търсех да почета нещо кратко, докато другите се върнат от задачите си. След известно ровене и преглеждане, най-вече на криминалета, които обаче или бях чел, или не ме интригуваха достатъчно, попаднах на мъничка книга с твърди, сиви корици, трудно забележима сред многото други по рафтовете; ситно изписаното заглавие не ми говореше нищо: „Жития на светиите“. Нямаше нито автор, нито издател, нито предговор, нито описание на гърба. Направо започваше с разказ за някакъв човек. Разгърнах напосоки по-навътре и зачетох да се ориентирам набързо за какво е книгата, предполагайки, че може да е някаква фантастика или нещо приключенско. Тогава нямах никаква идея за религия, християнство и пр.
Зачетох от средата някакъв разказ и след десетина реда, неразбиращ за какво се говори и какви са тия небивалици, се върнах назад, за да започна от началото и да видя завръзката му. Прочел вече разказа, вдигнал вежди в недоумение що за жанр е това, прелистих към следваща история, все така прав пред лавиците с книги.
Когато оставих книгата, в мен имаше един единствен въпрос: това измислици ли са или истински събития? Не може да са истински, казвах си, защото не бях чувал за такива неща досега. От прочетеното виждах обаче, че не бяха художествени, а по-скоро исторически разкази и някак чувствах тяхната достоверност. Но тогава излизаше, че има чудеса, което със сигурност не можеше да е вярно…
Много години по-късно, вече решил тази дилема и осъзнал себе си като православен християнин, когато започнах да имам и пряк контакт със свещеници, ми се случваше да чуя споделяни от тях интересни случаи от техния живот и служение. В подобни моменти нерядко изпитвах съжаление, че нищо от този ценен духовен опит нямаше да остане, а щеше да си отиде един ден заедно със свещеника; съжаление, че никой, извън конкретно присъствалите на неговите разкази, нямаше да може да ги чуе и да почерпи духовната полза, която ние, чулите ги, получавахме – насърчение по отношение на собствената ни вяра в Бога; поучение за правилното разбиране и практикуване на вярата, а понякога и осветляване с ценни подробности на важни исторически факти, личности и събития, свързани с вярата…
Същевременно, знаейки как аз стигнах до християнството, научавайки как други са стигнали или стигат до вярата – често това се оказваха също много интересни истории – в мен се породи интерес да чуя от свещениците как се стига и до решението не само да повярваш на Бога, но да станеш и Негов служител. Не че няма такава информация, но по-скоро ще я намериш случайно и покрай нещо друго – къде в някое интервю, къде в някоя беседа. И от първа ръка, разбира се, ако познаваш свещеник и се случи той да разкаже нещо в тази посока. А на мен ми се искаше да намеря събрани на едно място много истории за свещеници. Както има книги с жития на светии, да намеря такива с бития на свещеници (ако не книга, то подлистник към някой вестник или онлайн рубрика дори).
Тази идея не ме оставяше и няколко месеца се оглеждах за нещо такова. Освен отделни интервюта или истории на подвижници в света обаче не откривах нищо подобно. А какво ако аз започна да събирам такива бития, хрумна ми тогава. Целенасочено. И така да съставя от житейските истории на православни свещеници такава една книга…
Знаейки и от Писанието как ап. Павел насърчава вярващите да помнят проповядвалите им словото Божие наставници и да подражават на вярата им (Евреи 13:7) (а нали помненето става със записване), някъде около Рождество Христово на 2017 година, споделих идеята и желанието си на моя енорийски свещеник и изповедник с молба за съвет, а той благослови да се заема и да го направя. Резултатът, три години и половина по-късно, е настоящата книга с тези обикновени човешки истории, подредени по реда на тяхното записване, за всъщност необикновения път и за смисъла да бъдеш Божий служител.
Събирането на историите не се случи бързо.
Първо, защото си представях, че в инициативата ще се включат и много други вярващи – познати и непознати – с техните контакти със свещеници, с тяхното време и усилия и за има-няма половин година за Великден ще сме готови, събрали поне 50-на истории. На практика това се получи само за две от историите.
От друга страна, свещеникът се оказа зает човек. Трудно му е да отдели време за подобно интервю. А някак не му се и струва важно това – да разказва за себе си. Та с какво може да е интересна някаква обикновена история на някакъв обикновен свещенослужител. Пък и да има нещо интересно, не е редно той да се самоизтъква с каквото и да било. Още повече че не е светец. Обикновен човек е със слабости и грехове като всички други хора. Какво място има неговото житие-битие в книга. Да, има и достойни пастири, чиито истории наистина са интересни и трябва да бъдат записани. Те трябва да бъдат търсени, но той защо да заема с обикновената си история в книгата място, което може да се даде на някоя от тези – достойните истории…
Или първо ще поиска владиката да пита – той да благослови. По тази причина писах да поискам и получих благословията на Русенския митрополит, дядо Наум, а впоследствие се случи да имам честта и възможността лично да разкажа за книгата и на Ловчанския епископ, дядо Гавриил, та получих благословия и от него.При някои отци пък, макар и съгласни да ги интервюирам, все нещо непредвидено ще изниква и разговорът все ще се отлага и отлага…
Така на всеки пет потърсени свещеници сполучвах да запиша историята само на един…
Не на последно място, записването на история често изискваше да съчетая с възможното за свещеника време и място и моето, ако той, както най-често се случваше, предпочиташе да говорим лично, вместо сам да пише.
Трябваше ми време и за обработка на записаното от разговора ни: да го набера като текст и оформя в история, запазвайки оригиналния говор или изказа на отеца, а после да го пратя за корекции и одобрение от него и като ги получа, което понякога също се проточваше с месеци, да направя финалните проверки за правопис и пунктуация, да сложа бележки под линия, чиято фактология също трябваше да се провери…
Та сметката излезе друга: отне не половин година, а няколко пъти по толкова да стигна до първите десет, готови за публикуване истории, при положение, че се стремях към петдесет, търсейки с това някаква символична връзка с Петдесетница – денят на раждането на Църквата (тази връзка се случи, само че по отношение датата на излизане на книгата от печат – именно за Петдесетница, 2021 година). А когато започнах да се опитвам да събирам разкази и от другоезични свещенослужители – руснаци, американци, гърци, румънци – стана още по-сложно. Но с всяка нова история виждах все повече смисъл да продължавам.
И ето с Божията помощ, пак за Великден, макар и три години по-късно, книгата е готова да ви представи събраните дотук 33 обикновени необикновени истории (при 50 книгата би представлявала едно доста дебело томче, затова избрахме тази по-малка бройка – пак символично число). Ако е рекъл Бог и се види, че има полза от такъв един сборник, ще продължа да събирам и издавам бития на свещеници и занапред. Затова и обозначих като том 1-ви настоящия сборник, като ще включвам и в следващите все по 33 разказа.
Бих се радвал да получа вашите коментари, отзиви или предложения за идеята и книгата, или отделни истории в нея, а може самите вие да се включите и да запишете историята на някой православен свещеник и да ми я пратите, за да подготвим заедно следващия том!
Надявам се сборникът „Как станах свещеник“ да е повече от интересен за широката читателска аудитория. Иска ми се този поглед отвътре и от първо лице към свещеническото служение на толкова много и различни отци, както и към пътя, отвел ги до него, заедно със споделените от тях в тази връзка мисли, опит и съвети, да бъде душеполезна храна, включително и ако читателят е духовник. Но най-вече се надявам книгата да направи свещеника и свещеничеството по-близки, по-разбираеми за невъцърковения човек, да ги реабилитира дори след годините на преследване на вярата и насаждане в обществото ни на определено отрицателно мнение за тях и Църквата, а защо не и да вдъхнови някого сам да поеме по същия този благодатен път на служение на Истината и Любовта, т.е. на Бога.
Отговорът ще дойде от вас – читателите. И ако той е положителен, чувствайте се и насърчени да разпространявате книгата по всеки удобен за вас начин – изцяло или отчасти за полза и на други – и за слава Божия.
Димитър Митев
В сборника ще се докоснете до личните истории на:
Свещ. Михаил Михалев, с. Блатец, Сливенска епархия
Свещ. Ангел Ангелов, с. Ведраре, Пловдивска епархия
Прот. Живко Лозанов, гр. София
Ик. Михаил Колев, гр. Самоков
Свещ. Лъчезар Попов, гр. София
Свещ. Николай Иванов, гр. Шумен
Свещ. Димитър Недялков, гр. Свиленград
Свещ. Серафим Лазаров, с. Ново село, Пловдивска епархия
Прот. Петър Василев, гр. Банкя
Свещ. Кирил Велинов, гр. Враца
Прот. Стилян Табаков, гр. София
Прот. Петко Еленкин, гр. Пазарджик
Свещ. Сава Генов, гр. Плевен
Свещ. Кирил Синев, гр. Русе
Ставр. ик. Стефан Стефанов, гр. Русе
Прот. Павел Събев, с. Присово, Великотърновска епархия
Свещ. Войден Божков, гр. Троян
Прот. Симеон Змейков, гр. София
Свещ. Пламен Димитров, гр. Долна баня, Софийска епархия
Прот. Йоан Петров, гр. Сливен
Прот. Пламен Марчев, с. Осмар, Варненска епархия
Свещ. Алексий Есипов, гр. Москва
Свещ. Орлин Янчев, гр. Солун
Свещ. Гавриил Риденур, гр. Карибу, щата Мейн, САЩ
Свещ. Гавриил Уелър, гр. Стаунтън, щата Вирджиния, САЩ
Свещ. Киприян Крейг, гр. Шарлот, щата Северна Каролина, САЩ
Прот. Светослав Светославов, гр. Кубрат
Свещ. Ивайло Славилов, гр. Гоце Делчев
Свещ. Фънел Бурулян, с. Кирнодж, Калъраш, Румъния
Прот. Сава Кокудев, гр. София
Ставр. ик. Павел Гърбов, гр. Карнобат
Следвайте ни
