Отговорът на Иов

Целият грандиозен космически сюжет на създаването на света с неговите галактики и слънчеви системи, на Земята и човечеството, Стария и Новия завет, спасението и изкуплението не струват в неговите очи колкото сълзите на едно невинно измъчвано детенце и той „най-почтително“ „връща билета“ за тази велика драма на нейния Автор! Кроткият Альоша слуша слисано приказките на своя брат, пот тече от челото му, той не знае какво да отговори.

И какво би отговорил ти, Альоша! По-големи мъдреци от теб в древни времена са се мъчили да го направят, но не са успели. Дори мога да ти кажа точно кои са те, ето ги: някой си Елифаз Теманец, Вилдад Савхеец, Софар Наамец и Елиуй. Тези именно почтени мъже се опитали, както ни разказва Библията, да запушат устата на тогавашния Карамазов. Четем за тази трагична история в старозаветната Книга Иов.

Какво именно се е случило тогава? Иов, този старозаветен, достолепен, бедуински Карамазов от пустинята, с чалма на главата и овчарска тояга в ръка, бил истински праведник. Целия си живот дал, за да служи на Бога и хората – и в самия му край, когато вече се надявал да замине мирно при своя Създател, страшни нещастия му дошли като награда от Него. В един ден децата му загинали, домът му рухнал, стадата измрели, тежки болести го налегнали. Съсипан, отчаян, той бил изоставен от всички; останал сам сред гноя и пепелището да беседва с жестокия си Бог и да Му поставя въпроси.

Защо ме наказваш? – пита той. – Нали съм невинен? Това ли е Твоето правосъдие? Но аз към Вседържителя бих искал да говоря, желал бих с Бога да се препирам… Знайте, че Бог ме събори и с мрежата Си ме омота. Ето, аз викам: неправда! и никой не слуша; крещя, и съд няма. Той ми прегради пътя, и не мога да премина, и върху пътеките ми спусна тъма. Свлече от мене славата ми и сне венеца от главата ми. Бог ме обезсърчи, и Вседържителят ме уплаши (Иов 19: 6-9). Две неща поразяват в тази невероятна, невъзможна Книга Иов: безсмисленото, немотивирано зло, сполетяло праведника, и дързостта му, с която той протестира пред Бога и иска да се съди с Него. Нещо удивително дръзко, но и покъртващо има в убеждението му, че е напълно невинен: Аз съм прав, ала Бог ме лиши от съд. Трябва ли аз да лъжа против своята правда? Раната ми е неизцерима – рана без вина (34: 5-6). Наказали са го несправедливо; пред кого да изложи делото си? Пред Бога? Но тъкмо Бог му е сторил неправда! И къде да Го търси? Защото Той не е човек, както съм аз, та да мога да Му отговарям и да отида заедно с Него на съд! Помежду ни няма посредник, който да сложи ръката си върху двама ни. Нека отмахне Той от мене жезъла Си, и страхът Му да ме не ужасява, – тогава ще говоря и няма да се боя от Него… О, да знаех къде да Го намеря и да можех да се приближа към престола Му! Изложил бих пред Него моето дело; узнал бих думите, с които Той ще ми отговори, и разбрал бих, какво ще ми каже. Но ето, аз вървя напред и Него Го няма, назад – и не Го намирам; върши ли Той нещо на лява страна, аз не виждам; крие ли се на дясна, не съзирам (9:32-35, 23:3-9).

Четем всичко това в Библията и не вярваме на очите си. Та това е по-дръзко и от намерението на Иван Карамазов, който иска само да „върне билета„. Иов отива много по-далеч, той иска да се съди с Бога, да съди Бога – творението иска да заведе дело срещу своя Творец! И не само своята мъка смята да представи Иов в съда, но и цялата неправда в света, всичкото мирово зло. Тук ще са и сълзите на детенцето, за което говори Карамазов, и всички останали страдания на невинните, бедните, преследваните и убиваните: Преместват межди, откарват стада и ги пасат у тях си; от сираци отнемат осел, от вдовица вземат вол за залог; сиромаси избутват от пътя, всички унижени на земята са принудени да се крият. Ето, като диви осли в пустиня излизат те по работата си; степта дава хляб за тях и за децата им; жънат по чужди ниви и берат грозде у нечестивеца; нощуват голи без покрив и без облекло за студ. Отделят сираче от гърди и вземат залог от сиромаха; карат ги да ходят голи, без облекло, и гладните хранят с класове. На разсъмване става убиецът, убива сиромаха и нищия, а нощем е крадец. И окото на прелюбодееца чака да се мръкне, думайки: ничие око няма да ме види, – и затуля лице. И душата на убиваните вика, и Бог не забранява това! (24:3-15).

И как отговарят мъдреците на този вопъл на смачкания, изтерзан човек към Бога? Думите им удрят като с чук: Отговори Вилдад Савхеец и рече: власт и страх са у Него; Той твори мир в Своите висини! Имат ли брой Неговите воинства? И върху кого не изгрява светлината Му? И как може човек да бъде прав пред Бога, и как да бъде чист роденият от жена? Ето, дори месечината, и тя не е светла, и звездите са нечисти пред очите Му. Толкоз по-малко човек, който е червей, и син човешки, който е молец! (25:1-6). Да, това е мъдростта на Стария Завет, на юдеите и на исляма, и нищо друго те не биха могли да ни кажат. Всемогъщият не дава никому отчет за делата си; мълчи и се покорявай! Шпенглер смята, че изводът, отговорът, даден в Книга Иов, е в крайна сметка чистото покорство, „чистият ислям„. Други смятат, че няма отговор.

И там наистина го няма. Най-странното е, че усилията на почтения Вилдад и неговите мъдри другари са отхвърлени от Бога категорично и без всякакви обяснения. И Господ… каза на Елифаза Теманеца: разпали се гневът Ми против тебе и против двамата твои другари, задето говорихте за Мене не тъй вярно, както Моят раб Иов. Затова, вземете със себе си седем телеца и седем овена, па идете при Моя раб Иова и пренесете за себе си жертва; и Моят раб Иов ще се помоли за вас, защото само неговото лице ще приема, за да ви не отхвърля, задето говорихте за Мене не тъй вярно, както Моят раб Иов (42:7-8). Невероятен финал! Никакъв отговор, никакви обяснения.

И все пак отговор има. Защото Бог реши да изпълни желанието на Иов.

Бог, Създателят на света, реши да се изправи пред човешки съд и да даде отчет за делата си пред Иван Карамазов и всички като него – и дори много по-несправедливи и пристрастни от него. Да, резонен е въпросът как Иов, Карамазов и цялото човечество заедно с тях биха могли да намерят Бога, да стигнат до Неговия престол, за да хвърлят в лицето Му своите претенции и обвинения. Затова Бог стана от престола Си, напусна Своя чертог, слезе от небето, закрачи прашен и уморен по прашната корава земя. Така Той се отказа от Своята небесна недостъпност и стана досегаем за всяка груба ръка, за всеки жесток поглед и уста. Сякаш за да отговори на своеобразната претенция-обвинение на Иов, че е невидим и недостижим – вървя напред и Него Го няма, назад – и не Го намирам; върши ли Той нещо на лява страна, аз не виждам; крие ли се на дясна, не съзирам – Той прие образ, облече се в човешко тяло. Отказа се от всемогъществото Си, за да могат хората да Го арестуват, хвърлят в затвора, съдят, екзекутират като всеки друг. Така задоволи условията, поставени от хората, прие да бъде съден реално от тях.

Ето че двете страни в съда са изравнени, никоя няма преимущества, делото може да започне. Срещу страданията на безбройните човешки същества, мъките на сиромасите и сълзите на децата Бог предлага Своята кръв, която може да бъде пролята, гърба Си, който може да бъде бит с камшик, ръцете и краката си, които могат да бъдат заковани с пирони. Готов е да поеме вината за едно несъвършено и страдащо творение, мъката на Своя изтерзан свят. И в съда, и в наказанието, наложено от хората, не търси пощада: би желал да сподели участта на най-клетите Си творения, на бунтовниците, престъпниците и робите. Да бъде бит с камшици като избягал римски роб, да умре на кръста като Спартак.

Христос – това е единственият истински отговор на въпросите на Иов. Бог, Който не се крие зад всемогъществото Си, Който състрадава на човека не от небето, а иска да изпита на гърба Си нашите неволи и страдания, да сподели реално с нас нашата участ на смъртни и клети същества – само такъв Бог е истински достоен за уважението и преклонението на човека. Божието всъмогъщество и сила се проявяват не само в чудесата; в доброволното страдание и смъртта те са още по-несъмнени. Те са най-голямото Му чудо. Слизайки в преизподнята, Той се издига до най-истинската Си божественост. Вечната Му красота не е в суперлативите от финала на Книга Иов и Корана, а в смирението, себеотречението и отдаването за Своите творения.

И във Възкресението. Дошъл е не само за да стане като един от нас, но и за да ни освободи. Да ни издигне до Себе Си. И това е отговорът, който и сам Иов си дава, той не може да бъде друг: Но аз зная, че Изкупителят ми е жив, и Той в последния ден ще вдигне от прахта тази моя скапваща се кожа, и аз в плътта си ще видя Бога. Аз сам ще Го видя; моите очи, не очите на другиго, ще Го видят (19:25-27). Амин.

Христос воскресе!