Антоний и обущарят
Интересни истории са ставали, когато християнството е било в бебешки пелени; когато светът е бил още млад.
Свети Антоний Велики, византийска фреска от 12 век, Кипър
Ето Антоний, великият светилник на пустинята, мъж с необикновен дух и велики добродетели, беседващ с ангелите така, както ние разговаряме с нашите познати. Един ден, докато се моли, той чува глас от небето:
– Антоние – казва гласът, – ти извърши много подвизи и придоби много добродетели. Но трябва да знаеш, че с всичките си подвизи не си стигнал до нивото на обущаря Филотей от Александрия.
Гръм от ясно небе! Великият Антоний – и един обущар! Как? Защо? Откъде накъде?
Някой друг би могъл да си замълчи или да вдигне рамене, но не и Антоний. Душата на светеца трепти от жажда за чистота, жажда за съвършенство. И ето че над стогодишният велик светител, достолепен и величествен, с дълга до пояса бяла брада, навежда смутено глава като провинило се хлапе, грабва веднага посоха си и тръгва за Александрия.
Александрия е космополитният Вавилон на епохата. Кораби от четирите краища на света се трупат в пристанищата му, стоки от Африка, Византия, Рим, Персия, Китай и още сто страни се разменят на тържищата му. Всякакви лица, бели, жълти, черни, червени могат да се видят сред хорския безброй, който изпълва денем и нощем улиците на този град, този огромен мравуняк, сякаш побрал в себе си целия свят. Тук са Фарът, Музеят, Библиотеката, чиято слава гърми далеч сред народите, огромни обществени постройки и сгради от мрамор, широки булеварди, паркове, водоскоци, дворци на царе и владетели земни, велможи и богаташи… Но Антоний няма работа там. Той бърза към бедните покрайнини, към кварталите на бедняците, където сред тесните улички, в безбройните бордеи от слама и кал се свира, пъпли и мре простият народ – работниците, слугите и робите, които обслужват цялото това великолепие и разкош.
Антоний не знае къде е къщичката на обущаря Филотей, но една тайнствена светлинка, мъничка като звезда, невидима за ничии други очи освен неговите, върви пред него във вечерния здрач и му посочва пътя. Слънцето е залязло, настъпва вечерта. Антоний крачи по една от тъмните, слепи улици, изпълнена с купища боклуци, край воняща вада с мътна вода, в която хвърлят помията; голи мръсни деца с подути коремчета и криви паешки крачета играят тук в прахта, минават мълчаливи забулени в черно жени; изсъхнали, кльощави като скелети старци само с по една превръзка около слабините се мяркат край къщичките от кал. Тук не е безопасно. Това са квартали, които гъмжат вечерно време от сводници, бандити и крадци, – ето ги, те сподирят с подозрителни погледи непознатия монах, но златният ореол, който проблясва от време на време сред здрача около главата му, не ги стряска, не ги кара да се хващат трескаво за ножовете: те го оглеждат равнодушно, не това е златото, което ги интересува. И Антоний е оставен да мине на спокойствие.
Най-после той стига до един особено мръсен коптор, звездичката се шмугва в двора и се понася надолу над стъпала от кал, които слизат в някакво подземие. Антоний не обръща внимание на две дрипави жени, които се разкряскват срещу него като разсърдени кокошки, той бърза да последва звездата. Слиза по стъпалата, блъсва с ръка малка вратичка – и ето го в стаичката на обущаря Филотей, мъничко тъмно помещение с едно прозорче, през което се виждат шляпащите боси крака на минувачите, с обущарски тезгях и купища скъсани сандали в ъгъла. Обущарят седи, сврян до тезгяха, и удря с чукче по някаква подметка.
Щом вижда светеца, който е влязъл в стаята му, обущарят скача. Той вижда един висок, величествен старец в монашески дрехи, превил глава под нисичкия таван, забелязва сиянието около лицето му и иска да падне на колене, да прегърне краката му. Но Антоний не му дава време за това, той го сграбчва за ръка и го пита с бърз, треперещ от вълнение глас:
– Кажи ми, брате, какво правиш, за да се спасиш?
Без предисловия, без увъртания! Светът е още съвсем млад и хората не си губят времето за празни приказки, както бихме направили ние днес. Защо да пилеем време за запознавания – какво значение има кой си ти, кой съм аз? – за въпроси за времето и за здравето? Спасението! – само това е важно, само това има значение! И обущарят не се учудва на това прямодушие у стария монах, който бърза веднага към нерва, към същината.
– Седни, отче – казва той. И минава веднага към насъщното, което вълнува еднакво и двамата: – Аз не правя нищо, за да се спася. Нямам време от цялата тази работа.
И посочва планината от скъсани обувки.
Антоний се вглежда загрижено в тях. Но звездата е застанала над главата на обущаря и грее особено ярко; Антоний знае, че този прегърбен, изнурен от тежка работа и грижи човек владее някаква тайна, и че ако не стане като него, няма да може да се спаси. Той трябва разбере каква е тя! Той трябва да научи тази тайна!
– Разкажи ми, брате, за себе си – подхваща тихо той. – Молиш ли се? Постиш ли? Ходиш ли на църква?
Обущарят тежко въздъхва.
– Нищо не правя, отче – казва горчиво. – Имам седем деца, седем гладни гърла и трябва да ги храня. Плащам и наем за тази стаичка. Работя от мрак до мрак. Само понякога въздъхвам за греховете си и казвам тихо: “Господи, помилуй!”Аз съм най-грешният човек на света; знам, че всички ще се спасят, само аз ще погина!…
И очите му се изпълват със сълзи.
Антоний е учуден.
– Как така всички ще се спасят? Възможно ли е това?
Обущарят избърсва с ръка очите си.
– Така е, отче – казва кротко. – Когато седя тук и гледам краката на хората, които вървят горе по улицата, аз си мисля колко добри и праведни са те и колко лош съм аз… Често си мисля за това и ми се иска да плача…
Антоний го гледа втренчено.
– Значи не осъждаш никого, така ли, брате?
– Как така ще осъждам, отче? – поразен е обущарят. – Откъде накъде бих го правил? Всички са добри, само аз съм лош! Не заслужавам спасение и знам това. В деня на Страшния съд, когато всички ще застанем пред Съдията, само аз ще се окажа отляво и ще ида във вечния огън!…
Антоний дълго мълчи с наведена глава.
– Бог е милостив – промълвява накрая той.
– Да, отче, само на това се надявам. След като спаси всички, Господ може би ще се смили и над мене, като куче, и ще ме пусне незаслужено в рая…
Тогава Антоний пада на колене пред смаяния обущар:
– Прости ми, брате! Ти наистина си стигнал до съвършенство, за което аз мога само да мечтая. Бъди благословен! Остани си с мир!
Излиза от стаичката му и се връща в пустинята.
Ето такива истории са се случвали по времето на младините на света. Каква е поуката от тази случка? Същата като от притчата на Спасителя:
Двама човека влязоха в храма да се помолят: единият фарисей, а другият митар.
Фарисеят, като застана, молеше се в себе си тъй: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар: постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам.
А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника!
Казвам ви, че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня; понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат(Лук. 18:10-14).
Ето ви, прочее, две правди, две праведности. Праведността на фарисея, който си мисли: “Всички са грешници, всички ще погинат, само аз, добрият, светецът, ще се спася”– и праведността на митаря и на обущаря: “Всички ще се спасят, само аз, грешникът, ще погина”. Коя от тези две праведности е угодна на Христа, коя ще ни отвори вратите на рая?
Заслужава си да помислим!
На това ни учи историята, станала по времето, когато светът е бил млад, когато ангели са упътвали хората по улиците на непознати градове и светиите са се учели от обущарите. Амин.
