Бащи и синове
Няма рецепта или ръководство как да бъда добър родител. Има изписани библиотеки с учебници по психология, възпитание, книжарниците преливат от литература за междуличностните отношения, но те не могат да ми дадат разум как да стана приятел на сина си. Понякога се получава, понякога не. Моят баща все твърдеше, че иска да ми е приятел. Понякога го допусках до приятелския си кръг, да поседи с нас, да ни послуша, но той има друго място в сърцето ми и не мога да го смятам за приятел. Ако бащите на подрастващи момчета ме попитат за съвет как да я карат по-нататък, когато хормоните се развихрят и под покрива им заживеят още мъже, дълго ще се чудя какво да им отговоря.
Вярвам само в личния пример като средство за възпитание. И ако до 11 – 13-годишна възраст напътствията и думите все още вървят, ако все още човекът се вслушва в теб и достигаш пряко до съзнанието му, някъде там нишката се къса. Приоритетите се сменят и авторитетът на бащата бива разжалван. Идва бунтът. И по-добре да дойде по това време. Защото закъснелите бунтове на трийсетгодишните синове изглеждат нелепо. И затова – личен пример. Нищо друго, никакви забрани и повишавания на тона не помагат.
Ако бащата в един момент не отстъпи крачка назад, ако не сведе глава по време на бунта и не признае правото на младия да бъде самостоятелен и независим, има опасност от два неприятни изхода. Пренавиването на пружината води до скъсване. Пусни го да си троши главата. Моли се за него. Бог няма да го остави. Но не го спирай с цената на скандал и пречупване на волята му. Единият жалък изход е момчето да бъде прекършено психически, подчинено, смачкано. Тогава то продължава да живее под сянката на бащата до 30, до 40 години, до края на своя живот, без да успее да преодолее тази опека, да се еманципира и никога не успява да вземе самостоятелно решение, волно или неволно търси решението на баща си, дори той да не е вече на този свят. Виждал съм такива мъже. Изглеждат безпомощно. И в личния им живот е бъркотия.
Другият нещастен изход е напук на стария младият да се впусне в крайности, да се запознае с наркотиците, да се хлъзне в някой порок. И това понякога приключва със свръхдоза или самоубийство – за да докаже на тиранина, че е независим и смел, че сам си е господар на живота. И за такива случаи знам. Те са по-страшните.
Само който няма близък или приятел, посегнал на живота си, ще отсъди с лека ръка, че за самоубийците спасение няма
Ние да се молим. А за Бог невъзможни неща няма.
Отношенията между баща и син са едни от най-сложните човешки връзки за мен. Гледам да се придържам към съветите на светеца – да говоря не на сина си за Бога, а на Бога за сина си. Няма да се оплача от моето момче. Няма и да го похваля, нищо, че заслужава. Ще се радвам на успехите му, ще му помагам в трудностите. Той със сигурност може да се оплаче от мен, не съм идеалният баща и възпитанието ми е от хаотичен тип, либерално-консервативен.
Наскоро гледах филма на Звягинцев „Завръщането“. Имах усещането, че е правен по действителни събития. 12 години един баща не се е завръщал у дома си. Синовете му са пораснали без него. Малкият, опърничавият Иван, е на 13 години, няма никакъв спомен за татко си. Големият Андрей, който се възхищава от баща си, е на 15. Виждали са го само на една снимка. Филмът е направен без много обяснения, действието си върви, без да се спира за ретроспекции и разяснения. Може би майката е извикала бащата, за да се заеме по мъжки с момчетата. Иван се страхува от високото, така започва филмът, как не смее да скочи от една вишка в морето, останалите момчета, ведно с брат му, му се присмиват. Иван не може да скочи, страх го е и да слезе, спасява го майка му.
Бащата пристига, сяда на масата да вечерят като семейство и започва да раздава правосъдие. На сутринта повежда синовете си на пътешествие. Може би за да се сближи с тях, да им даде някой закъснял урок набързо. Само че тези работи набързо не стават. Иска се присъствие. Време, посветено на децата лично. Бащата действа непохватно и успява да се скара с Иван. Сваля го от колата в един проливен дъжд на един мост насред нищото и го зарязва там. За да го научи да търпи, да бъде по-суров. Връща се да го вземе след часове.
Има деца, които са по-чувствителни и с тях тия казармени методи не помагат, напротив. Търпение е нужно. Момчето беше право в обвиненията си срещу него във всеки един момент. Бащата не знаеше къде е мярката, просто не знаеше.
И има една запомняща се сцена от филма, която ми напомни много на друг велик филм и други сложни отношения между баща и син. Бащата тича след синовете си в една гора. Първи тича Иван, обиден от него, после е Андрей, братчето, накрая е бащата. Това е. Тичането. Този страх да не направят някоя глупост. Символично те тичат напред, а той вече само ги следва, така стоят нещата от един миг нататък и старият го разбира, но на висока цена. Идва този момент, ние бащите просто да бягаме след тях, те са авангардът. Въпросът е да усетим кога е дошъл.
В „Да обичаш на инат“ големият Велко Кънев в ролята на бащата тича така след своя син, който се бунтува срещу лъжата, в която всички живеят. Николай Волев няма слаб филм. Бащата в началото на филма остави сина си да се сбие с някакъв по-голям и силен хлапак, без да се намеси, за да се научи да се бие, да бъде мъж, светът ни е хищнически и се налага да влизаме в твърди мъжки битки, да отстояваме своето. Не винаги и не всичко се решава „с диалог“. Днес, когато преобладаващите педагогически методики са шведски и холандски, подобни похвати се приемат за насилие. Толстой и Махатма Ганди биха били щастливи от това несъпротивление на злото днес.
Като християнин би трябвало да не препоръчвам съпротива срещу училищното хулиганче, обаче като лош християнин не мога да се сдържа и казвам, че на насилника трябва да му се отговори подобаващо, с юмруци. Срещу злото трябва да се воюва. Момчетата трябва да воюват срещу насилниците, а обществото ни трябва да воюва срещу ислямистите, които са световният насилник. Понякога диалогът хич не е препоръчителен. Спомняте ли си онова от добрите американски филми – с похитители не преговаряме?
Бог казва онова за плесниците и подлагането на другата страна, но Бог казва и, че идва да донесе меч, а не мир. И понякога това не е само метафора за вътрешните ни битки.
А връзката между баща и дъщеря е цяла отделна тема. Жената е създание от Рая, от плътта на мъжа, близо до сърцето му и там загадките са още повече…
