„Борбата е безмилостно жестока“

Няма друга важна битка, само една е – тази вътре в мен. Металика в последния си човешки албум от 91 също я споменават – Struggle within. Целият текст на песента е интересен – за лицемерието ни, за ада, който сами си причиняваме. И тая битка със собствената кривина, личната и неотменима лукавост и хитрост е така кървава и мръсна, че не може да бъде сравнявана с никакви други побоища от миналото, когато участвах в битки един срещу един, по мъжки. Биехме се без подлости, ножове, боксове. Но тук вътре в сърцето правила няма и всички хватки са позволени. Настава касапница.

По-късно, когато изгледах „Боен клуб“ с излизането му още през 99, пак ми се дощя да се посбия с някого за спорта, за адреналина, за да усетя колко сме се отдалечили от честността, но по това време вече бях почнал да проумявам кой е най-големият ми неприятел и с кого само си струва да се бия. Его. Всеки друг противник може да ти бъде само извинение, че не ти стиска да започнеш истинския бой. Всичко друго е губене на време и удължаване на агонията.

Припомням няколко филмови и музикални образа от 90-те, защото това беше последната мъжка епоха, в която противникът имаше лице. Постепенно то обаче почна да изчезва.

Какви са техническите средства за водене на войната с егото? Когато наведа глава, когато прочета покайна молитва, но не само с устата си, аз насочвам срещу това гадно човеченце едно РПГ, базука, оръдие и го разгромявам. То става на парчета, пръска се на малки късчета и се разпилява. И тогава усещам мир. Тогава ми олеква, братлета. Поемам си въздух. Но слаба човешка природа, немощ, разсеяност, двоедушие ме превземат милиметър по милиметър неусетно отново. Домързява ме най-прозаично и досадно, спирам да стоя нащрек, да внимавам, да пребивавам в покаяние. Паметта ми е къса и забравям колко е била жестока последната битка. И се отпускам, като дроб на ченгел. Душевните ми мускули атрофират.

А в това време врагът…

А в това време парченцата от егото ми се затоплят, стопяват и тръгват едно към друго, сливат се, събират се в едно като оня течния терминатор, дето се биеше с батко Арни. Когато се съединят, те бавно и полека почват да се изправят със страшна сила. Отново.

Моето собствено прогнило горделиво и изпълнено със страсти его се възвисява, мощно издига снага над мен и ме закрива със сянката си като тежък златен телец. Няколко тона

Няма оправия с него… Изричам молитви, бия се и в този миг, не спирам да го удрям, но съм допуснал да стане толкова силно, че поражението ми става ясно още преди да се осъществи на дело.

За тези, които успеят да утрепят егото си, казват, че са се простили с вехтия си човек.

Ето тук някъде е заровена тайната. Някъде в тая секунда, когато вехтият е победен, когато е слаб, а новият не спира да се кае и не му дава никакви шансове да се изправи. Голямо изкуство е това и се иска постоянно внимание, постоянно и непрекъснато „вонмем“. Не го умея това, нямам още дори ефрейторски нашивки, обикновен редник от пехотата, който често заспива на пост. Как става това? С пост и молитва. А после? А преди това? След боя си толкова объркан, че не знаеш къде е горе и къде долу, пълна загуба на ориентация. Кое е добро и кое зло…

Чет нямат вече разказите ми за тази война. Да не помислите, че съм успял в нещо? По-зле е от преди. Боят стигна до Сталинградската битка и „ни шагу назад“, такава заповед издаде умът ми. Сърцето ми го подкрепи, братлета. Нито стъпка назад. И това е само красива метафора, написано върху листа, но иначе действителността е жалка. Егото ми вкарва такива крошета и ъперкъти, че ставам неадекватен. Събирам си ги после като клошар, оттук парцалче, оттам парченце, съшивам отново надве-натри дрипата си, щото не съм терминатор като оня. Един дрипльо съм, целият на кръпки, който само си мечтае да бъде Христов. Знам, че ви звуча вече маниакално, но е така реално… Така болезнено след поредната престрелка, както не е било никога досега. Крах.

Лакомията не знае граници.

Дай още по едно. Това е изречението на смъртта. И след него си чао. Дай още по едно. И всичко изчезва. Малко по-късно вече и от едно нямаш нужда, егото ти те е пленило. Предаваш се доброволно в косматите му лапи.

Кое е добро? Кое е зло? Няма отговор на тези въпроси извън Христос. Никакво добро не може да има извън Него. И само след такава голяма война това може да бъде осъзнато, осмислено и усетено с всяка частичка на ума и сърцето, тези две неразделни части на едното цяло, което сутрин се страхувам да погледна в огледалото.

 

Коментари

коментара

Близки теми: