Довиждане, г-н Путин…?



Най-голямата страна в православния свят продължава да ни интригува със своите изненади и загадки. Неотдавнашната смяна в кремълския кабинет е една тях. Поредната, но едва ли последната.

 

И тъй, Путин не е вече президент. Но свърши ли Путиновата ера? Изглежда, че е наивно да мислим така. Политикът, чието управление беше доста успешно, е днес буквално на върха на своята популярност в Русия. Новият президент беше избран само защото Путин го посочи. Едва ли някой би му обърнал внимание, ако той се беше явил на изборите сам. На митинга на неговите привърженици в нощта след изборите тълпата викаше „Путин!“, а не „Медведев!“. На практика това беше едно назначение и самият Медведев вероятно най-добре от всички разбира това. Освен това бившият му шеф ще остане плътно до него, рамо до рамо, в съседния кабинет. Путин ще стане премиер; да смятаме ли, че властта и влиянието му ще се свият до премиерската сфера? Едва ли. По-скоро невидимите силови линии на властта ще се изместят към другото кресло и там ще бъде същинският мозъчен център на руската държавност. Опирайки се върху абсолютното мнозинство на своята партия в Думата, Путин може при желание да промени конституцията и да превърне Русия от президентска в парламентарна държава. При това положение г-н Медведев, този хрисим човек с израз на прилежен ученик върху лицето си, няма кой знае какво пространство за избор.

С оглед на всичко това не можем да претегляме Путиновата ера така, сякаш тя вече е завършила. Напротив, тя продължава. Можем да се опитаме да направим само някои предварителни, частични изводи за нея, за онази нейна част, която приключи с края на официалния президентски мандат на Путин. И преди всичко за отношенията Църква-държава, за това дали и доколко новият – а всъщност стар, традиционен за Русия – модел на „симфонията“, на тази своеобразна двуглава теокрация „цар – патриарх“, символизирана от византийския орел, за която толкова се шуми в западните медии, се е възродил и станал реалност в Русия.

През годините, когато Путин беше президент, Руската православна църква наистина отбеляза големи успехи, свързани, впрочем, не толкова с неговото управление, колкото с вътрешния й динамизъм на възраждаща се Църква. Днес тя е едва ли не най-мощната и влиятелна институция в страната. Положението й изобщо не може да се сравни нито с това по съветско време, когато тя беше натикана в гето, нито с Елциновата епоха, когато американски и други секти цъфтяха буйно като бурен, задушавайки всеки друг кълн на руска почва. Сега РПЦ си е извоювала ако не централно, то поне сигурно и стабилно присъствие в руския живот и едва ли някой ще може да я изтика отново оттам. Бързото, бурно възраждане на руското православие след почти пълната му гибел в годините на комунизма е също една от големите изненади, каквито Русия, както изглежда, обича да поднася. През последните 10-15 години броят на православните храмове се е увеличил поне 4 пъти – всеки, който се е интересувал от работите на РПЦ, познава и невероятната й строителна активност, подпомагана щедро от дарители и доброволци, – и тези храмове са пълни, поне според личните наблюдения на автора, дори и по време на делничните служби. РПЦ има стотици енории в страната и чужбина, множество учебни заведения, болници, мисионерски центрове, приюти и активността й в образователното, медийното и благотворителното поле се засилва с всеки изминат ден. Не са верни и клишираните укори-обвинения, че Църквата станала уж част от системата в Русия, сраснала се с държавата като нейна идеологическа украса, изпълнявала парадно-осветителски функции. Въпреки че руските йерарси традиционно избягват лична критика към конкретни държавни функционери, Църквата през последните години отправяше все по-остри искания към държавата, формулирайки ги с все по-настъпателен тон – и държавата най-често биваше принудена да отстъпи. Освен твърдото настояване за въвеждане на религиозно обучение в училище, пред което властите започнаха да се огъват, Църквата поиска коригиране на демографската политика и отмяна на днешното данъчно законодателство, което според нея облагодетелства богатите, а не бедните. През последните години тя определено започна да изгражда собствено политическо и идеологическо лице, доста различно от това на управляващите. Достатъчно е да си спомним двата ярко идеологически документа, които излязоха от църковните недра – „Декларацията за правата и достойнството на човека“ и „Руската доктрина“. Заедно със „Социалната концепция“, приета на архиерейския събор през 2000 г., те са амбициозна заявка за непосредствено участие на Църквата в изграждането на бъдеща Русия. „Декларацията“ е доста дързък опит за преразглеждане на цялата европейска идеологическа традиция, идваща от Просвещението и Френската революция, а „Руската доктрина“ си е направо план за преустройване на руската държавност. Едва ли Църква с такива амбиции ще се задоволи да бъде само едно позлатено кубе над режима, още повече, че тя и сега си е по същество държава в държавата.

От друга страна, вярно е, че Путин и неговите приближени правеха демонстративни жестове на сближение с Църквата и се стараеха да подчертават по всички начини своето уважение към нея. Телекамерите често фиксираха Путин заедно с патриарха и тъкмо тези кадри, разнасяни из световните медии, породиха приказките за „срастване“, едва ли не за нова имперско-църковна „симфония“. Като че ли в едно прясно посткомунистическо общество може да се говори сериозно за „симфония“! Доста вода ще изтече и доста сол ще се изяде, преди да се стигне някога до нея. Но авторитетът на Църквата в обществото е факт и управниците са принудени да се съобразяват с него дори и при реализирането на краткотрайните си политически амбиции. Казват за Путин, че е искрено вярващ, в едно интервю той спомена, че носи навсякъде Библията със себе си. Е, не можем да надникнем в душата му и да проверим, но независимо от това дали е религиозен в дълбините на сърцето си или не, във външните си прояви Путин е типично светски, прагматичен лидер. Той е подчертавал много пъти равното си отношение към всички традиционни конфесии в страната и никога не е проявявал признаци на желание да издигне православието като ново идеологическо знаме на Русия. Разбира се, ако слезем надолу по стъпалата на йерархията, към министрите, губернаторите и кметовете, ще усетим на много места да духа друг вятър. Освещават се бойни самолети, кораби и подводници, поделения на вътрешните войски получават имената на светци, пътната полиция инсталира икони по пътищата, огромни кръстове се издигат на входа и изхода на руските градове. Но това не е следствие от съзнателна държавна политика – такава няма, – а става с естествената сила на неудържимо възраждащата се православна компонента в руския живот.

Не всички се радват на това възраждане. Големите „приятели“ на Русия на Запад посрещат този процес с крива усмивка, напомняща по-скоро за злобна гримаса. Но и в самата Русия „клерикализацията“ предизвиква у мнозина скърцане със зъби. Възмущават се мюсюлманите и не само те. Ранено е сърцето и на прозападните либерали, и на атеистично-марксическите интелектуалци. Наскоро група академици изляха в колективно послание до Путин своето страдание и болка. Вероятно с времето тези апели ще се множат. Но ще стигнат ли те до сърцето на г-н Путин – пардон, на г-н Медведев? Или ще бъдат изхвърлени в кошчето за смет? По кой път ще тръгне Русия?

Русия днес е на кръстопът. Новото руско лице е все още колебливо, неизбистрено. Русия не е една, Русиите са много. Червената Русия на пенсионерите и носталгиците по съветското минало. Жълтата Русия на новобогаташите и разглезената, търсеща удоволствия младеж. Бялата Русия на православните християни и на всички онези сърдечни, щедри, добродушни мъже и жени, каквито се срещат все още в немалки количества из руските градове и села и са истинският гръбнак на руската народност. Коя от тези Русии ще надделее?

Вярваме, че ще победи истинската, вечната Русия. Надяваме се да видим отново страната на Достоевски, Сергий Радонежки и Серафим Саровски, а не тази на Абрамович, газовите крале и петролните магнати. Очакваме да се избистри руският лик. Защото една смътна, неопределена и слаба Русия – това е разпадане и на православния свят, размиване на някога кристалната историческа форма на най-автентичната християнска цивилизация в неопределеността, безисторичността и нищото.

Който е бил в Русия, знае, че най-силното, което разтърсва там човека, е безбрежното девствено пространство. Можеш да пътуваш часове и дни, без да видиш човешко жилище – само безкрайна степ или гора. За жителя на днешната пренаселена планета това е особено изживяване. Пътувайки през почти космичното мълчание на тези северни гори, тези Божии простори, си мислиш, че всички бури на руската история са нещо дребно, засегнало околностите на няколко града. Девствена и неначената е в много отношения руската земя. И същата девственост и неначенатост присъства все още и в руския характер – с неговата мечешка недодяланост и сила, с безумствата му, с творческата му мощ. Тепърва трябва да се изкаже той в съдбините на света. Господ пази тази странна и необикновена страна за някакви свои, известни само на Промисъла цели. А Путин и Медведев, днешните и утрешни министри, олигарси и политици са само дребни и преходни оръдия на Неговия неразгадаем план.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...

12 Отговори

  1. Дон Кихот каза:

    Интересна е статията на Андрей, но звучи някакси бодрячески. Русия се възроди при Путин, но благодарение на все по-скъпия петрол и газ. След няколко десетилетия горивата ще свършат. Демографски и интелектуално Русия вече рухва. През ХХІ в. тя ще загуби Сибир в полза на Китай и Япония.

  2. Florian каза:

    Русия днес наистина е силна и възродена, но не само военно и икономически, и не само заради своите ресурси и огромен енергиен потенциал, но и тъкмо заради всичко това, което става в нея в сферата на духовността. Тъкмо духовното и интелектуалното възраждане на народа на тази огромна страна е факт, който, от своя страна, има своите естествени проекции и последствия и в материалната сфера, т.е. просперитетът на Русия, смятам, не само че не е свързан с някакво интелектуално или духовно рухване и упадък и не се дължи само и единствено на нейните ресурси, но тъкмо духовният подем на руския народ е основата, върху която се гради този прогрес, който се наблюдава в последните години, свързани именно с управлението (т.е. президентството) на Владимир Путин.
    Ролята на РПЦ в днешно време е по-голяма от всякога (имам предвид, разбира се, годините след 1917г.), което е факт, явяващ се, от своя страна, залог и основание за доброто бъдеще на народа на тази страна и ясно говори за „духовното състояние“ на руснаците в настоящето.

  3. Дон Кихот каза:

    Какви глупости пишете? По признанието на самата Московска патриаршия само 3-4% от русите са въцърковени. Извън големите градове е духовна пустиня – царува масово пиянство, кражби и разврат. След 70 години комунизъм и 17 години капитализъм друго не може и да бъде.

  4. portos каза:

    Дрън-дрън-дрън, архимъндрън.
    Яд-яд-яд, духовен косопад.
    Кръц-кръц-кръц за публичния джангръц.

    …Наздраве… За Царя (Небеснаго)

  5. portos каза:

    Преди години, когато тръгнах на дискусионни беседи в ДПЦ „Архангел Михаил’ Варна, попаднах на дискусия върху фима „Страстите Христови“ на Мел Гибсън. Презвитерата Рита Шаганене тогава взе думата и каза: „За руското благочестие е немислимо актьор да изиграе Христос“. После на двора сред младежите лично изиграх петминутен скеч, шаржирайки я „Ох, руското благочестие, ах, руското благочестие“.

    На първата Седмица на православната книга, на която присъствах, зададох въпрос на д. Андрей Кураев: „Е, аз все пак не успях да разбера – всичко ли е ПАНСЛАВИЗЪМ?“

    …А днес се прекланям искрено пред това благочестие! Като свободен пред свободни.

    Да ме дари Господ с повече от него. С пламът, с който някои руски верни ядат пръст и трева от гробовете на светителите, въпреки, че сам да ям пръст и трева няма:-):-)

  6. missi каза:

    Не мисля ,че изобщо тези отношения между Църква и държава могат да се нарекат симфония.Симфония е имало едно време.След комунистическия режим атеизмът и секуларизацията са изиграли своето.Помните ли свещеника,дето го подпалиха жив със семейството му-децата и бременната презвитера?Това ли се нарича симфония?Ами заровените сектанти не знам си кой месец вече?Ами Висарион,Анастасия и т.н.?
    Май големия подем,който е истинен ,наистина е само в 3-4процента.В България ,обаче и толкова няма.
    Двуглавия орел може и да е двуглава ламя-зависи кой го гледа-паралелизъмче на светъл ангел и сатана.
    Снимането по телевизията Путин и Алексий не е в служба на Бога ,а на нечий PR.Аз се сещам за един човек,който има да дойде и който през първите 3г. ще прави подобни акции.Дано не е той.

  7. anima_mea каза:

    На „сергианството“ симфония ли му викат вече?

    Инак – брутален кагебизъм, обвит в лъскава „православна“ опаковка.

    Мерси, дет` се вика.

  8. portos каза:

    ЦИТАТ от статията:
    „…тъкмо тези кадри, разнасяни из световните медии, породиха приказките за “срастване”, едва ли не за нова имперско-църковна „симфония“. Като че ли в едно прясно посткомунистическо общество може да се говори сериозно за “симфония”! Доста вода ще изтече и доста сол ще се изяде, преди да се стигне някога до нея.“

    …Май пак сме чели самата статия на кръст, май, май… Май първо вменяваме нагласи и твърдения, че после ги осъждаме… Май, май, май всичката ни работа е такава май, май, май.

    В „института за диагностика на църковната действителност“ ли родиха това определение симфония-сергианство? Толкова им раждат главите, ама и вие повтаряте, че потретяте.

    Освен това да няма някакво кабала-очарование в това 3-4 % ? Все така броим. Аз да попитам – как определяте останалите 85 % в България да речем за неправославни? По това колко пъти се причастяват ли. Ами това какво им е отношението към Църквата, ценностите, каузите, без значение ли е? Аз като разправях още преди година за гуруизъм и „православно“ сектантство като ОБРАЗ на мислене, ми се смееха, ама всичко си светва овреме.

  9. portos каза:

    Процентът на причастяващите се никога не е бил много повече от това, което манипулаторите-социолози отчитат. Още бл. Августин решава проблема с това, че в едно християнско общество преобладават „около-църковните“ като интерпретира Христовите думи от притчата „накарайте ги да влязат'“ в смисъл на определен натиск от страна на Църквата върху обществото.

    Да си поговорим ли за „човеколюбивото насилие на Христос“? Или пак да се позоваваме на дозата принуда, която всяка институция оказва?

    Това че някой не се причастява не е фактор, според който да го определим като неправославен. Да. Той не е от верните, но това не означава и че гражданската му воля и съвест се разминават с Православието.

    Аз имам няколко интервюта с такива хора. Публични личности, творци, всепризнати. Скоро ще ги предложа на екипа на сайта. Ако и те не успеят да внесат някакъв разум у някои, тогава наистина може би ще говорим за болестна форма на самомнение.

  10. portos каза:

    Протестантите са три-четири процента. Но някои искат да определят 80 % българи като неориентирани, за да реабилитират тези 3-4 % протестанти от комплекса им, че са малцинство. Ами да! Малцинство са. Какво да направим сега. Що да ги оставяме в илюзия, че не са аутсайдери? Някои от тях уважавам и то много. Ама съм малцинство. Какво да правя сега? Да плача ли или какво??

    И защо не се пробвате да кажете на някой пирински македонец, че не е православен, защото не се причастявал, колкото пъти му кажете, че трябва да го прави. Ще му кажете, ама друг път… Лошо шамарят тия македонци, виждал съм.

    P.S. Страната не е толкова далече от София. Пък и София не е „института за диагностика на църковната действителност“… „Сън-Сет булевард не е Гурко, зад Ботевград не е Акапулко…“ (Ъпсурт) – казах го и това преди време на едни хора…

  11. portos каза:

    Ама СА малцинство, а не „ама СЪМ малцинство“ в по-предния коментар.

  12. Florian каза:

    Русия определено не е страна със само ок. 3-4% (въцърковени) православни, което прави едва ок. 4,2-5,4 млн. души, нито е страна пълна с алкохолици, крадци и развратници, а страна, която макар бавно и трудно, но за сметка на това категорично и сигурно, се изправя и съвзема от опустошителната за нея ера на комунизма и атеизма и става все по-силна. Също така, броят на храмовете в тази страна непрестанно расте, което естествено е свързано с нарастващите нужди от такива, заради нарастващия брой на православни християни, а и в манастирите постъпват все повече монаси и монахини и те отново се превръщат в средища на духовността. Безспорен факт е, че авторитетът на РПЦ в страната е голям и постоянно нараства, а съответно с това и ролята й в живота на хората също нараства. Във връзка с това нека отбележа и фактът, че и държавната власт в тази страна зачита и уважава Църквата и й съдейства в нейната нелека мисия сред народа.
    След всичо това, откровено споделям, че немога да си представя, че тази страна я очаква такава огромна и страшна криза, че да се стигне до това, тя да изгуби своя Сибир.