За логиката на Евангелието и логиката на атеизма, или срещали ли са се очи в очи Христос и апостол Йоан
„Животът не е нелогичен и въпреки това е капан за логиците” („Ортодоксия“, Г. К. Честъртън)
Наскоро, на Лазарова събота, прочетох статията на един уважаван от мен професор културолог на тема религия и употребите с нея. Наред с някои резонни коментари, които прави авторът, в началото на въпросния текст обаче една на пръв поглед дреболия ме стъписа. „Сътворяването на света за шест дни, поглъщането и изплюването на Йона от кита, възкресяването на Лазар, конниците на Апокалипсиса – тези истории нормалните хора възприемат като морални притчи, не като исторически факти“, се казва в статията. Безспорно е, че за християните има библейски истории и стихове, които трябва да се възприемат като образи, метафори и притчи. Но да сложиш в този кюп Лазаровото възкресяване е особено изненадващо, когато говорим за познавач на християнската религия.
„Лазаре, излез вън!“ – в реалността на този възглас, който Иисус отправя към мъртвия от четири дни Лазар и неговото излизане от гробната пещера, вярва всеки християнин. И осезаемо усеща казаното в Евангелието за Господа в момента, когато пристига при близките на Своя починал приятел: „…. разтъжи се духом, смути се… Иисус се просълзи“.
Християните вярваме още в съвсем реалното съществуване на ангели и в това, че Св. Богородица е заченала непорочно своя Син; че виното и хлябът, с които се причастяваме в храма, са Тялото и Кръвта Христови. Все подобни „небивалици“, които, можем да предположим, по скалата на критериите в гореспоменатата статия, поставят нас, християните, извън групата на нормалните.
Но ние сме спокойни с това. Защото доста по-важното за нас е, че Лазаровото възкресяване ни води пряко към Христовата Пасха. Към сърцевината на християнската вяра. А тъкмо вярата в Христовото Възкресение по най-категоричния и ясен начин ни разкрива, че християнското учение не е сбор от метафори, които предполагат тълкуване и чиято цел е просто да помагат на човека да живее морално. Става въпрос за много повече от съблюдаване на някаква система от нравствени норми, става дума за избор между живота и смъртта. Или както казва отец Александър Шмеман в своите „Дневници“: „Смисълът на Пасха, а това значи и на Църквата, е в разрушаването на смъртта… Затова и всички тези настойчиви „възкресни“ и „стани“ не са „инстецировка“ на миналото, не са „символизъм“, а молба за това, щото всичко това да се случи и да се случва в нас и с нас, в Църквата. И само от нас зависи това „воистину воскресе“ – от нашата вяра, от степента на нашето себеотъждествяване с „Царството на смъртта“, в което е слязъл Животът, за да го разруши“ [1]. „…И Той бе погребан и възкръсна – това е напълно сигурно, защото е невъзможно“, пише Тертулиан [2].
Но представянето на Възкресението като красива метафора или пък като мит, който кънти на кухо и е „очевидно несъстоятелен“ не е от днес, нито е от вчера. С определена цикличност този лайтмотив продължава да шества през историята, всеки път – преоблечен в нови дрехи и с нова динамика. Във времето на комунистическите режими из нашите географски ширини това бе официална идеология, преподавана в университети и училища. Днес на гребена на новата атеистична вълна са активисти, израснали в друга културна атмосфера, но служещи си със сходни аргументи като тези, познати като дух и стилистика от времето на комунистическия период. Днес сред най-изявените и печелещи огромен брой последователи на своите атеистични идеи е британецът Ричард Докинс. Един от най-популярните му трудове „Делюзията Бог“ е продаден в над 3 милиона копия само за първите две години след излизането си през 2006 година. А към днешна дата продадените копия са над 13 милиона по целия свят.
В книгата Докинс отделя специална глава, посветена на Свещеното Писание. В нея, след като авторът „изобличава“ историята за Христовото Рождество и разминаванията между Евангелията, казва следното: „Всъщност когато евангелията са били писани, вече никой не е знаел родното място на Иисус“[3]. За да има дори и бегла вероятност за капка истина в това твърдение на Докинс, евангелистите би трябвало да страдат от преждевременна деменция, тъй като датировката на техните Евангелия е от 60-те до края на 90-те години. Тоест няколко десетилетия след Христовото Възкресение. Едва ли за този период от време са забравили къде е роден техния Учител и Господ. А дори и хипотетично да приемем за истинна версията за късна датировка (която според християните е недостоверна) – от II век, на Йоановото евангелие, то можем да предположим, че авторът пак ще си направи труда да потърси сведения за родното място на личността, която приема за значима и на която посвещава писанието си. Както днешните поколения знаем родното място на Левски например, от чието рождение са минали почти два века.
В главата за Свещеното Писание Докинс пише още: „…не разполагаме с никакви исторически доказателства, че Иисус е гледал на себе си като на божествено същество, а и дали изобщо му е хрумвала такава мисъл.“ [4] Твърде вероятно обаче е на Христос да Му е хрумнала мисълта да говори за Себе Си като за Божи Син. Всъщност именно това „хрумване“ става най-големият и нетърпим трън в ушите на юдейските първосвещеници, именно то Го отвежда до Кръста. Затова и кръстът, който и до днес всеки турист може да съзре в сърцето на Колизеума не е метафора на някаква захаросана история за абстрактното добро, а знак в памет на мъченическата смърт на множество християни на ранната Църква по време на императорските гонения, отстоявали вярата си в своя Бог и във Възкресението.
В известното писмо на Плиний Млади (неговите писма, измежду които е и това, са датирани между годините 97 и 109 г.), в което той се допитва до император Траян как да постъпва с християните, се казва: „Никога не съм вземал участия в следствия за християни. Затова не зная какво и доколко може да се наказва и да се разследва… Други, посочени от свидетел, признаваха и след това отричаха. Били наистина, но се отказали, някои преди три години, някои преди повече, а някои и преди двадесет… Уверяваха обаче, че цялата им грешка или заблуждение се състои в това, че са били свикнали да се събират рано, преди изгрев слънце, да пеят, редувайки се, песен в чест на Христос като бог… “ [5]. И не само градовете, но и селата са били засегнати от това суеверно заблуждение, отбелязва още Плиний Млади в писмото си до императора. Едва ли тези ранни Христови последователи изобщо биха се нарекли християни и биха славели с песнопения Някого като Бог, ако в тяхната памет не е съхранено обстоятелството, че Самият Христос е говорил за божествената Си същност. Обстоятелство, проповядвано им от светите апостоли Петър и Павел. И ето че писмото на Плиний Млади ни дава едно от най-ранните исторически свидетелства, че още от първите десетилетия на своето съществуване общността на Христовите следовници се е нарекла християнска и е прославяла Иисус като Свой Господ. След като „първом в Антиохия учениците бидоха наречени християни“ (Деян. 11:26).
В анализа си за четирите Евангелия Докинс пише още: „Никой не знае реалната самоличност на четиримата евангелисти, но почти е сигурно, че те никога не са срещали очи в очи Иисус“ [6].. Разбира се, от Просвещението насам вероятно ще се намерят и такива библеисти, които одобрително ще кимнат в знак на съгласие с казаното от Докинс, отбелязвайки, че вярата само пречи и трябва да бъде отстранена от „обективния поглед на науката“…
Но нека именно тук си припомним думите на св. Ириней Лионски (II век) от съчинението му „Против ересите“: „…Йоан, ученик на Господа, облягал се на Неговите гърди, сам той издал Евангелие по време на пребиваването си в Ефес Азийски“ [7]. Всъщност има нещо тъжно в изпратеното към нас предизвикателство да прилагаме доказателства, че Йоан – ученикът, стоял при Разпятието и на когото са били поверени грижите за Св. Богородица, се е срещал очи в очи със Своя Спасител. За онзи, за когото свети Йоан Златоуст казва: „Той идва в облекло с непостижима красота, понеже ще се яви пред нас облечен в Христос… у него няма нито преструвка, нито басня и измислица, а гологлав известява голата истина… Негова сцена е цялото небе, а театър – вселената, зрители и слушатели – всички ангели и тези хора, които са сполучили да станат ангели или копнеят да бъдат…“ [8].
Това не са исторически доказателства, а поетични възторзи, ще възразят тук съвременните идеолози на атеизма. Но именно тези пленителни поетични думи на св. Йоан Златоуст за личността на св. Йоан Богослов ни напомнят, че четиримата евангелисти не са искали да пишат историческа хроника за живота на Иисус. Тяхната цел е била да разкрият на човечеството едно ново познание, нещо, което не може да бъде уловено в клетката на приземените скептици и да се измери с мерките на научните критерии. „Бдителният“ поглед на Докинс обаче не търпи празнини – авторът посвещава и на това отделна глава под заглавието „Аргументът „от личен опит“ (или т.нар. лични свидетелства)“. В обем от няколко страници той говори за „халюцинациите и други измами на човешката психика“, както и за „симулационния софтуер на мозъка, който специално е пригоден да конструира лица и гласове“, с което обяснява разказите за събития и преживявания на хора, свързани с някакво божествено откровение. Тук авторът споделя и своя лична история (която съкрушително би трябвало да обори всяка претенция за свръхестествено преживяване) как като малък му се сторило, че чува звуците от призрак, а всъщност бил вятърът, който прониквал в стаята му през ключалката на вратата. И не на последно място, дава следния пример: „Питър Стъклиф, по-известен като Йоркширския изкормвач, чул съвсем ясно гласа на Иисус, който му бил наредил да убива жени… и както знаете го затвориха доживот“ [9]. Увлечен в танц със собственото си остроумие, авторът скоро завършва: „Мисля си, че горното изчерпва въпроса за т. нар. лични съприкосновения с трансцендентното и останалите феномени от подобно естество“. Твърде оптимистично обаче е да решиш, че в около седем страници си изчерпал темата и си опровергал със споменатите по-горе аргументи хилядите свидетелства за личен опит от срещата с Бога през столетията християнска история. А такива свидетелства откриваме преизобилно в историите за живота и на съвременни светци на Православието. Един от тях е св. Паисий Светогорец, за когото отец Николаос Лудовикос разказва:
“Старецът Паисий видял Христос, когато бил на 15 години. В детството си Паисий вярвал в Бога и обичал да ходи в гората, за да се моли. Веднъж оттам минал някакъв човек от селото и му казал: „Какво правиш тук, Арсений (това било светското му име)? Трябва да разбереш, че Бог не съществува, това са само лъжи на поповете, не си губи времето! И гледай бързо да се върнеш в селото, за да не те изяде някой вълк…“ Горкият Арсений толкова бил поразен от тези думи. Той бил още неукрепнало дете и казаното не могло да не го впечатли. Тогава си казал: „Да не би наистина напразно да стоя тук?“. Думите на мъжа му причинили силна тревога и той започнал усърдно да моли Христос да Му се яви. Молил се часове наред, но абсолютно нищо не се случило. Тогава една мисъл минала през ума на малкия Арсений: „Добре. Да речем, че Бог не съществува, че Христос не е Бог, а е само един изключително значим Човек и този много значим Човек обичам и на Него искам да посветя живота си!“. В онзи миг той преживял първото явяване на Бога в живота си, както ни казваше самият той, най-разтърсващото събитие в живота му дотогава. В онзи миг видял Христос жив в неизречима слава и оттогава никога не се съвзел. След това той станал Паисий. Оттогава поел по друг път, следвал го докрай, и станал този, който е – един съвременен велик светец.
Забележителното тук е, че Христос не се явил на малкия Арсений, докато той Го молил да му покаже чудо. Бог не искал да го спечели с някакво чудо, а искал първо да види неговата отдаденост.”
И тук скептикът би казал, че да твърдим как чудесата се разкриват за теб едва след като си повярвал е опит за измъкване от разговора, когато ни липсват убедителни аргументи. Но ние знаем, че това не е авариен изход от труден спор, а тъкмо обратното – опит да въведем скептика през прага на вярата. Защото знаем, че има гръмки чудеса, но има и такива, които се случват в тишината на скришната стая на човешката душа и те са особено ценни. Това е чудото на вкусването на Божията благодат, което може да обърне компаса на човешкото сърце в кардинално нова посока.
Отец Николаос говори за това преобръщане и за Божиите хора, които ни помагат то да се случи: „…човек усеща, че всички хора, които са срещнали Бога, действително са различни. Те са различни, въпреки че не искат да го показват. Не искат то да се забелязва. Въпреки това човек може да види, че в тях има една лекота, една радост и утеха; че те излъчват нещо много привлекателно. Такива са всички Божии човеци – излъчват нещо, което е необичайно, и това нещо може да бъде толкова мощно и завладяващо. Такива са били Христовите апостоли. Такъв човек минава отнякъде и казвайки нещо, внезапно сякаш проблясва някаква светкавица и всички около него се променят… Понякога само една дума е достатъчна, не са нужни твърде много думи. Бог не говори много, а когато ни говори, Той ще ни каже една или две думи, но те ще имат толкова голяма мощ, че действително ще могат да разсекат живота ни на две“.
Съвсем скоро, на Томина неделя, когато Църквата ще ни припомни думите на Възкръсналия Христос: „Тома, ти повярва, защото Ме видя. Блажени са тези, които не са видели и са повярвали”, ние ще знаем, че тези думи идват от извора на една парадоксална логика. Логиката на сърцето, чиято истинност се изпитва единствено в любовта. И именно тя ни помага така кристално ясно да виждаме и да знаем, че Христос и Йоан действително са се срещали… Очи в очи.
Бележки
1. Протопр. Александър Шмеман, „Дневници. (1973 -1983)“, изд. „Фондация Комунитас“, София, 2011 г. с. 474.
2. Тертулиан, „За плътта Христова“.
3. Ричард Докинс, „Делюзията Бог“, изд. „Изток-Запад“, София, 2013 г., с. 116.
4. Пак там, с. 115.
5. Плиний Млади, „Писма“, изд. „Народна култура“, София, 1984 г. стр. 378.
6. Ричард Докинс, „Делюзията Бог“, изд. „Изток-Запад“, София, 2013 г., с. 120.
7. Св. Ириней Лионски, „Против ересите“.
8. Св. Йоан Златоуст, „Избрани беседи върху Евангелието според Йоан“, изд. „Омофор“, София, 2003 г.
9. Ричард Докинс, „Делюзията Бог“, изд. „Изток-Запад“, София, 2013 г., с. 109.
