Обезумяват ли хората в страната на Левски?

„… времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме.“
Васил Левски

“2000 деца са направили аборт през миналата година”, “43-годишна габровка заля 29-годишна жена със сода каустик”, “Пиян шофьор уби приятел”, “Задържаха мъж от Асеновград за блудство с деца”, “Осем пострадаха в катастрофи за ден”, “Семейство сводници иска да лежи във френски затвор”, “Двама братя са ограбени в апартамента им след побой”, “6-годишен принуден с бой да блудства от 10-годишен”, “Маскирани ограбиха възрастно семейство в Пловдив”. Това е само част от обичайните заглавия, с които се сблъскваме всеки ден. С тях сме привикнали, поне така казваме. Сигурно такова “свикване” трябва да покаже на някого сила или храброст?! Но нали нашата собствена къща гори и време да се самозалъгваме нямаме…

Но си знаем, само ние си знаем, че дълбоко вътре в съществото на всеки дреме една непримиримост и “непривикналост” към злото. Понякога я наричаме съвест, понякога я назоваваме с лични имена. Може би тя е детската чистота, останала далеч във времето и задушена от признати и непризнати грешки. От грехове. От безумия. Ние, българите, имаме една черта, която, струва ми се, не ни носи нищо хубаво. Ние се примиряваме. Друго щеше да е ако се смирявахме. Но думата смирение изобщо не ни е ясна, камо ли да я прилагаме на дело. Примирението е по-лесно за изпълнение. В него може да се бяга от позиция и отговорност. Може да се гледа отстрани, но да не се участва. Може да се коментира, хули и осъжда. Но някак отдалеч, от по-далеч.

“Народе????” – беше писал Левски. От тази единствена дума би трябвало много да ни заболи, ако не се бяхме научили да бягаме далеч от болките на братята си, да маркираме мнимо съчувствие, дори да се правим, че се молим пред очите на Богородица, както направихме с петте медицински сестри пред чудотворните икони. И после пак тях, пред очите и ушите на всички да наричаме ”кучки”, “шпиони” и други неща, все “нормални” за нас, сънародниците на Левски. Споменавам неговото име, защото него считаме за своя най-голям национален герой, нали?! Сочим го за свой пример. Портретът му е във всяко учреждение. Никой от нас не се е съмнявал в неговото съществуване, а ние, българите обичаме във всичко да се усъмним, всичко и всякак да маскарим и загрозяваме… Той е нашият човешки пример.

Щом е човешки, смятаме го за постижим, но отлагаме за далечното-далечно бъдеще да последваме християнските идеали, които той е имал и се е опитвал да осъществява. А дали скоро сме се вглеждали в портрета му честно? Представете си, съвременници, какво можем да му покажем, какво можем да му разкажем?! С какво няма да го огорчим в нашето сегашно време? Колко нищожни са нашите критерии за морал, чест, честност, братство, съчувствие, любов! С колко ужасни неща живеем! Примиряваме се с тях. Не е било така и през времето на робството! Хората не са предавали душите и морала си. “Не си народен: виждаш народното зло и не го казваш.“ – е писал Левски. Казвал е: „Интригата спира хода на народната работа.“ Нашето забавление днес са клюките за хората – наши и чужди. Храним се с това да коментираме и гледаме на чуждото нещастие. На себе си ли приличаме вече, или на друг подражаваме? Обичаме да подражаваме, много и сляпо. Но на хубавото не обръщаме внимание, услаждаме се само от лошото.

Колко пъти се питаме – кои всъщност сме ние, българите? И колкото често се питаме, толкова по-рядко си отговаряме искрено. Без смешната байганьовска мегаломания, и без грозното балканско хленчене. Не, няма да нагазвам в териториите на народопсихологията. Ще отворя няколко врати и няколко скоби, които си мисля, че трябва да се отворят. Покрай нас отшумя една голяма годишнина – тази на Левски. На нашия Левски.

Може би бъркам – но годишнината на Левски мина много незабележимо – с препечатени стари статии, с речи и паметници, но без сърце. Дали Левски ни напуска или ние него, на този въпрос е трудно да се даде ясен отговор, но днес сме в плен на отдалечаването от духовното начало, което от всяка гледна точка стои в основата на човешкото битие.

Ние почитаме Левски, защото не сме и реално не искаме да бъдем като него. И още: ние сме го превърнали в икона, защото така той е наше оправдание. За нас идоли винаги са нужни, защото Левски не ни е нужен като човешки пример – нужен ни е като магическо средство – “ето, този е нашият национален символ” – показваме портрета му на детето си и се успокояваме – този ритуал ни ”храни” необяснимо. Маркирането във всичките му аспекти е нова национална черта. Претупахме си и тази годишнина на Левски, открихме паметници, паметници, но сърцата ни са другаде.

Опитваме се да превърнем примера на Левски в някаква наша амнистия и прикритие срещу горчивата истина, че не правим нищо, за да поправим себе си и обществото си. Във всичко, което вършим е залегнал принципът, че всичко трябва да бъде отиграно и фалшиво и че нищо няма значение, ако не е в "мой", личен интерес. Използваме Левски като български символ, търгуваме националните си символи, но за нас, българите най-трудното нещо е да загърбим дребнавите си хитрини и все по-избуяваща себичност.

Чували бяхме и бяхме чели, че старите българи са гостоприемни и човечни. Чували бяхме, че са се притичали на помощ и не оставяли близки и познати в беда. Днешните българи не се интересуват от никого, правят състрадателни жестове, за да ги дават по телевизията, ронят сълзи, когато ги снимат, пускат есемеси и плачат за сестрите от Либия, а после ги мразят, защото са ухажвани и обдарявани от властта. Днешните българи палят и изгарят горите и планините си, за да могат после да продават остатъците от дървения материал и да печелят само за себе си. Днешните българи се убиват по пътищата… Да продължавам ли?

Какви ли не специалисти се бяха чудили какво е искал да каже Левски, нашият национален герой с последното кратко изречение в тефтера си: “Народе????”. Каквото и да е то, трудно ще ни бъде днес да го погледнем в очите и да му кажем: “Ние сме наследниците на тази България, за която ти умря, Дяконе!” Ние ли сме????