Размисли за кризата в храма и кризата в Църквата
Една абревиатура съпътства най-големия храм на България „Св. Александър Невски“. Тя е ПКСХП – Патриаршески катедрален ставропигиален храм-паметник. Този храм не е просто някаква църква в центъра на столицата ни, която има позлатени кубета и мраморен иконостас. Не е луксозен обреден дом, където богаташите да извършват своите религиозни ритуали. Това е знаков за Църквата ни храм, защото той символизира съборността в нея. Патриаршески и катедрален – катедрата на патриарха (мястото, където той служи и проповядва Словото Божие), който в духовно единство и равнопоставеност с епархийските митрополити (пръв между равни) предстоятелства нашата Българска православна църква. Катедралата на София е храмът „Св. Неделя“ – катедрата на Софийския митрополит, а катедрата на българския патриарх е „Св. Александър Невски“.
Този храм е ставропигиален – под прякото ръководство (думата подчинение тук е некоректна) на Св. Синод, защото там се събират архиереите ни, предстоятелствани от патриарха в съборно единство. Ръководство не на финансовото състояние на храма или на някакъв злободневен ред в него (за тази цел има предстоятел на храма и настоятелство), а място за събрание, за съборно богослужение, за общи национални молебени и тържествени Литургии, за въвеждане в епископско служение на нови архиереи (жалко, че тази традиция замира), за интронизация на нов предстоятел на Църквата ни, за прославяне на нови светци…
Този храм е паметник, издигнат в чест, памет и молитвена прослава на онези, които са отдали живота си за вярата и свободата на отечеството ни – българи, руси, украинци и много други. И това е външен, материален израз на онази духовна благодарност, която е подбудила нашите църковни водачи след Освобождението да включат в богослужебните текстове на великия вход молитвата за загиналите в освободителното дело.
И това е храм Божи, дом за молитва, а не разбойнически вертеп…
Поради всички тези характеристики – взети заедно или поотделно – в този храм не се допускат
богослужения от частен характер (думата частен възприемаме в една тясна условност) – венчавки, кръщенета, опела (освен на държавни глави и патриарси, или хора с големи заслуги за вярата и Църквата). През годините Св. Синод е възлагал на именити свещенослужители и доказали се духовници управлението на храма и служението в него. Логично е негов предстоятел да бъде патриаршеският викариен епископ, заради патриаршеския статут на храма (актуалната ситуация до преди няколко месеца). Но от това правило също са правени изключения. Служението на свещенослужителите там винаги е било образец за духовност и стриктно следване на вековните църковни традиции.
Странно, но сякаш закономерно, духовният мир в този храм в последните месеци се наруши. Като еталон за духовността ни изобщо, патриаршеската катедрала се превърна в отражение на тъжната ни църковна действителност, която всички забелязваме и за чието преодоляване усърдно се молим. Отражение, в което проличават белезите на множество и разнородни духовни проблеми, които са се вкоренили дълбоко в църковните среди и чиито рецидиви натрапчиво пробиват път в масовото информационно пространство, за да хвърлят отново и отново сянката на скандалност в Църквата. Всичко това, примесено с крайното журналистическо неразбиране на духовната ѝ същност, в процеса на нейното медийно екпониране, внушава в нашия народ ограничена представа за духовността, а нейната недостатъчност – за единствена реална изразност.
Действията на един единствен човек симптоматично извикаха в съзнанието ни проблемите на Българската църква и нейното духовенство изобщо. Желанието за бързо израстване в църковното служение, без необходимата духовна опитност и разбиране за потребностите на вярващия народ от духовно и сакрално общение с Твореца, създадоха предпоставки за крайности, които не могат да бъдат припознавани в църковен и богослужебен план. Затова и скандалните ситуации, започнаха да се нижат една след друга. Първоначално се даде гласност на едно безумно решение патриаршеската катедрала да бъде принизена до нивото на туристически атракцион, в който да се събира такса вход. Крайното неразбиране същността на богослужебното здание много напомни атеистичния и антицърковен възглед, според който храмовете трябва да бъдат възприемани като паметници на културата.
Неуспехът на това решение сякаш амбицира повече младия духовник, в чиито ръце е поверено управлението на храма, да въвежда всевъзможни и чужди на българската православна традиция богослужебни „иновации“. Църковният дух на съпреживяване на събитията от Страстната седмица бе натоварен с излишна светска церемониална театралност. Изнасянето на Христовата плащеница от светски лица във военни униформи под звуците на оркестрална музика съвсем спокойно може да се нарече не лития, а манифестация. Обяснението, че, видите ли, войници пазели гроба Христов, е просто абсурдно, но и показва крайното неосъзнаване смисъла на богослужебното последование. Нетрадиционните фойерверки и Ботевият марш нелепо пародираха Пасхалното богослужение. „Христос Воскресе“ се замени с „Тих бял Дунав се вълнува“ и, разбира се, шумно и многоцветно „БУМ!“
Целият този безвкусно натрапен светски панаир на сетивата въвлече множество неосъзнати християни в съблазънта да коментират Възкресението на нашия Спасител в един ироничен контекст. Вместо да осъзнае този факт, духовникът, който го организира, започна отбранителна полемика в медиите, чрез лични участия или чрез адвокати, които да описват неговото смирение, изразяващо се в изпращане на призовки. Връхна точка на тази отбранителна тактика се оказа друго също така скандално събитие, което още повече затвърди идеята за тотално скъсване с реалността. Въпросният духовник превърна края на богослужението в Неделята на жените мироносици в своеобразна пресконференция. Патриаршеската катедрала се превърна в арена на словесен трибунал, от който архиереи на БПЦ бяха обвинявани в шуробаджанащина, не бяха подминати множество духовници и миряни, изразили несъгласието си с богослужебните „иновации“ и нови „традиции“.
Егоцентричността на въпросния млад духовник и идеята за лична самодостатъчност започват да придобиват маниакални размери. От месеци той се подписва като „архимандрит, избран, утвърден и наречен за епископ“, въпреки решението за оттегляне на предложението за неговата хиротония. Из интернет шестват негови фотографии в бели епископски одежди. Идеята, че на всяка цена трябва да стане епископ, все едно това е единственото служение, на което може да бъде посветен смирен монах от неговия калибър, все по-осезаемо се натрапва на миряните и духовниците. До такава степен той вече се е вживял в ролята на архиерей, че си позволява да отправя забележки към патриарха, да критикува митрополити за тяхното изразено мнение, да ги поучава, да се държи към духовниците, с които е в съслужение, като висшестоящ.
Възмущението на народа Божи, на свещенослужители, монаси и миряни, започва да ескалира. Във виртуалното пространство се появиха поне 3 подписки за отстраняването на въпросния духовник. Планират се протестни молитвени бдения пред синодалната палата. Свещенослужителите от патриаршеската катедрала отказват да служат с него, поради съмнението, че неговата лична несъобразителност е довела до поругаване на Тялото Христово в навечерието на Възкресението.
Всички тези факти стъписват със своята крайност, но и са показателни. Един духовник в един знаков за Църквата ни храм се превръща в събирателен образ на множеството метастазиращи и нелекувани с времето проблеми. Но това не е герой на Достоевски, нито на Елин Пелин или Чудомир, а реална личност от нашето православно съвремие, която скандализира със своята църковна несъстоятелност. Мнозина са убедени, че Св. Синод няма да остане безгласен и ще вземе решение към този духовен рецидив. Убеден съм и аз, но той е факт и е редно всички да се замислим за себе си и за своето стоене във вярата и в Църквата. Не е случайно, че всичко това се случва именно в патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“.
Това напомняне свише ни приканва да бъдем бдителни към себе си като чеда на Църквата, да съзнаваме нейната духовна мистична същност, да не я примесваме със светското и бездушното, а да откриваме смисъла във всеки богослужебен детайл, защото в богослужението няма нищо случайно. Това е и една жълта светлина за висшето духовенство, приканване за възстановяване на пълната съборност, на пълното единомислие в църковните дела и решения. Жълта светлина и за свещенството – да не губи връзката с реалността в своето служение и да стига до самозабрава. Състоянието на „разграден двор“ на патриаршеската катедрала днес е състояние и на Църквата ни и ние сме призвани да търсим пътищата за неговото преодоляване. Това може да стане само и единствено с осъзнатото ни присъствие в Църквата като духовници и като миряни, молитвено и дейно. Тогава и достолепието на храмовете ни няма да бъде само външно, но те ще изпълняват пълноценно своето предназначение – Литургията – общото дело на Църквата.
