Българска святост и българска безпаметност

Чували сме какво ли не – че загиналите по време на османското робство не са мъченици, ако са се борили за политическата свобода. Тези забележки имат основание, но настъпва определен момент, в който от борба за национално освобождение арената на борбата преминава и на полето на вечността. И когато ръката на палача е посягала не просто към земния живот, а към небесния, българинът е предпочитал смъртта и Христос. Затова страдалците от времето на Априлската епопея, сподобили се да пострадат за Христос и православната си вяра са мъченици.

Но мъченикът е светец – той е открит на Бога, на ближния, той е човекът в пълнота. И земята ни е осеяна с огнищата на светостта. Огнищата, които не виждаме, защото животът, който си избрахме да живеем няма нужда от тях.

Нашите мъченици са нашите застъпници за нас пред Божия престол и те имат дръзновение да се молят на Бога за нас. Древните християни ги почитали и изпросвали помощ и закрила. И ги получавали. И на днешните християни е нужна подкрепата на мъчениците от всички векове.

Според св. Никодим Светогорец, е прието, периодът на новомъчениците да започва с падането на Константинопол под османска власт (1453 г.). За България този период започва по-рано, откъм средата на ХIV, макар това да е условна граница. Краят на новомъченическия период в съвпада с края на вековете, когато ще „се допълни броят на съслужителите и братята им, които ще бъдат убити, както и те“ (0ткр. 6:11).

Сега България не е вече някогашната благочестива страна. Просто тук се случва секуларизацията с пълна сила, както навсякъде в „модерния свят”. Светостта е исторична, тя е реална, близка до нас, дори осезаема. И е достатъчно да се интересуваш, за да се докоснеш до нея, да я целунеш, да коленичиш. Да, важно е да коленичиш, важно е да я признаеш, важно е да я забележиш и със сигурност това ще те направи по-щастлив. Не с обикновения консуматорски привкус на щастието, а с позабравения смисъл и значение на щастието – като път към Правдата и Небесното царство. Кой друг ни е показал този път, ако не нашите светци, мъчениците български. Кой моли за нас пред Бога всеки ден, кой друг милее за своя род, за своята плът и кръв повече от тях? Светецът е образ и икона на Бога, светлина за душата. Светлина на българската душа, светлина на всяка християнска душа е светостта. Докосването до светостта е зов за святост. Не чуждата помощ, не площадните и истерични лозунги, а Божията помощ може да спаси България. И тая помощ идва ако има стремеж, макар и крехък, макар и смешен в очите на модерните хора, но истински и искрен, — към Божията правда, към святото, което е помръкнало в българската душа, което времето се опитва да заличи, да пресуши, но което е същност на вярващата душа. Не обича род и Отечество оня, който нехае за покварата на децата. А колко дни и години са изгубени и колко деца въведохме, повикахме в храма? Неразбираемо е как казваме, че обичаме страната си, а нехаем за хората, които са изобразили с душите си, със страданията си нейния духовен образ, нейната икона. Не са малко тези хора, за да е толкова възхитена и все така възторжена представата ни за България. Как можем да обичаме Родината, ако не обичаме душата на Родината. Колко малко и рядко се замисляме за това, че молитвата, която се отправя за нас на небето е голяма помощ за нас. Ако ние от земята също се молехме, по-лесно шеше да ни бъде да живеем. Това е сигурно. И щяхме да си даваме сметка, че много, много са застъпниците на българския род, много са нашите светци, за толкова от тях не сме подозирали и не знаем нищо. И докога няма да знаем?!

Светците са икони на Бога. Обратната перспектива на иконата се получава не от това, че ние гледаме към иконата, а от факта, че Бог ни гледа от иконата. Времето на иконата е времето на срещата. Срещата на временното с вечното, на Божието и човешкото. Още икони трябва да бъдат изписани, още светци предстои да бъдат прославяни и изобразявани. Но дори неизобразени от нас българските светци са пред Божия престол и чакат да си спомним не за тях, а за себе си и собствените си души. Така ще си спомним за тях, така ще ги почетем, така ще ги възпеем най-искрено. И ще се случи нашата мистична среща между небето и земята. Ще се роди нашето истинско съ-битие.