Око за времето и око към вечността

Източник: Литературен вестник

Фотоизложбата “Молитвени места в България”, разположена в централното фоайе на Софийския университет “Св. Климент Охридски”, е нещо, което си струва да се види. Днес който и вестник да отвориш, все на “културно събитие” ще попаднеш. Всъщност, в 90% от случаите става дума за институционализирана и канализирана дейност по създаването и разпространението на артефакти, в която няма нищо събитийно или има толкова, колкото отглеждането, продаването и изяждането на една прилична маруля е иконимическо събитие. Организирана от Катедрата по кирилометодиевистика към Факултета по славянски филологии (по идея на ръководителя на катедрата проф. Искра Христова), изложбата носи в себе си живот, какъвто много изложби нямат. (Впрочем всеки посетител има възможност да гласува за снимките, които хареса, в специална урна. На 14 май по време на ежегодните Кирило-Методиевски четения авторите на трите фотографии, събрали най-много гласове, ще бъдат наградени).

На това място “професионалистите” вероятно ще свият презрително устни. Фотоизложба, в която експонатите се подбират и излагат от филолози?! При това повечето снимки са дело на “любители”. Именно! И организатори, и участници нямат изработени институционални роли, а в изложбата се засрещат различни начини на мислене/гледане. Да не говорим, че съвременните цифрови фотоапарати започват да заместват някои от чисто техническите професионални умения на фотографите. (Интересното ще стане, когато това се случи и с движещия се образ и правенето на филм стане почти толкова лесно, колкото сега е “щракането”.)

Казано най-старомодно, изложбата “Молитвени места в България” има висока “познавателна стойност”. Фотографиите картографират сакралните, поклоннически места в България, като събират изгледи от “Александър Невски” и “Св. Седмочисленици” с такива от “Пустата църква” от с. Камено поле, Врачанско, например. Това е един каталог на сакралната география, която обаче не е сведена до туристически атракцион и лъскавина. Обхватът не е само географски, но и верски – редом с православните манастири ще видим интериори и екстериори на католически храмове, джамии, даже кришнарски ритуал. Цариград също влиза в това картографиране на сакралното – с изглед към храма “Св. Стефан” (сн. Теодора Гайдарова).

Може би най-интересното в изложбата са двата типа гледане, упражнявани от авторите. Повечето от тях сякаш са гледали с око към вечността – търсели са хармоничното вписване на манастира в природата, съчетанието между зеленината и белотата на камъка или пък изрязването на купола на фона на небето. Има няколко снимки, които улавят потоците лъчи, изливащи се вътре в храма – очевидно алегория на Божието присъствие . Това са подчертано красиви фотографии, в които времето е изчезнало или по-скоро ни изпълва усещането за вечност, за изпълнено със смисъл непроменимо битие. От друга страна, има снимки, в които фотоапаратът е въплътил историчното око на антрополога или дори социалния работник. (Например серията фотографии на Васил Маринов, представящи параклиси, намиращи се в български затвори.) Снимките на асоциация “Онгъл” показват сакралните места като възел на вариращи културни практики. Тук е мястото да кажем, че повечето снимки са снабдени с любопитни осведомителни текстове. По този начин фотографията започва да осцилира между визуалното и дискурсивното. Т.е. можем да разглеждаме снимките и като нестандартни илюстровани картички от забележителни места, и като елементи от антропологическия, краеведския, богословския дискурс.

Приковават вниманието обаче няколко снимки, експлициращи не “надвремевостта” на сакралното място, а именно неговата тленност и историчност. Това са снимки на руини, които улавят не просто “отпечатъка на времето” като абстрактна рушаща сила, а следите на променящите се социални практики, десемантизиращи и пресемантизиращи сакралното място. Точно тук фотографията започва да казва повече и от най-добрата културологична студия. Достатъчно е да видим изоставената католическа църква “Пресвета Богородица” в с. Зорница, Ямболско, с надпис “кино” над входната врата (сн. Николай Кандиларов), овцете, скупчили се пред олтара в Пустата църква на с. Камено поле, или изоставената църква на брега на язовир “Огоста”, погълнал самото село (сн. Светлозар Стоянов). Има други снимки, в които десемантизирането на храмовото пространство и пресемантизирането на тази семантична празнота (да се изразим и ние учено) от фотоокото е осъществено по-деликатно и не така грабващо. Изобщо изложбата като цяло е особено интересна именно с пресичанията – между професонално и любителско, между филология и визия, между вдаденост към “духа на мястото” и иронична дистанция, между времевото и надвременното. Както дълбоко раздвоено е и самото място за поклонение – то събира личното и общностното, явява се едновременно стимул за “обръщане навътре”, към съкровеното и в същото време е повод за “събор”, за трапеза. Богословие и антропология, събрани наедно. Вижте тези места. Време има, но не е много – до 10 май.