Сбогуване в православния храм „Свети Николай Мирликийски“

Хората от енорийската общност на храм “Свети Николай Мирликийски ” в София, известен като “Руската църква”, се сбогуваха днес с дългогодишния си духовен пастир, йеромонах Зотик (Гаевски).

Преди дни отец Зотик, който служи в България като клирик към Подворието на Руската патриаршия от 2002 год., беше отзован от България с решение на Синода на РПЦ, за да бъде изпратен на служение в Молдова. У нас вече беше осветлен медийно този факт; в следващите няколко реда ще стане дума за събитието.

Днес свещеникът беше в храма и с часове изповядваше множеството от хора, чакали завръщането му от Русия. И въпреки че този ден, както и предишната вечер, изповядваха още двама негови събратя, хората не свършваха по време на цялата литургия. Отецът прекъсна изповедта само за да изпее молитвата “Отче наш” заедно с народа в храма.

След края на литургията той се обърна към хората от енорията. Съобщи, че си тръгва, поиска им прошка и сподели с какви чувства напуска България. „Сърцето ми остава тук, където е най-важната част от живота ми, с всички вас, в този храм, в този град и църквата; свети Николай и свети Серафим остават моите светии, България остава моя страна, най-хубавата страна на  планетата.”

В храма днес дойдоха много хора – българи и руснаци. Те благодариха за всичко, опитаха да кажат какво е това всичко – в какво им е помогнал отецът и как. Но тяхното най-истинско “благодаря” беше мълчанието и сълзите в очите им. И отецът го чу, и плака с тях. В храма народът запя спонтанно многолетствие, но хорът изненадващо остана тих. Тих, и през цялото време в олтара, остана и настоятелят на Подворието…

Сигурно сте влизали в Руската църква и знаете колко скромна е нейната площ. Може би дори се е случвало да се откажете, ако е било неделен ден или голям празник, защото трудно сте преминали повече от едно-две стъпала заради народа. Но днес на литургия се случи нещо, което не бях виждала досега. Както и друг път, двама свещеници причастяваха множеството. Но даровете в двата потира този път не стигнаха за всички и трябваше да се добавят; толкова много бяха причастниците на този прощален ден в малката църква. Това е истинското събитие в Църквата – свещеникът и паството му, верните, събрани около Чашата за Причастие. Събитие е любовта.

Събитие беше и раздялата; тъжно, но и радостно на един по-дълбок план – защото открива отношенията в Църквата такива, каквито трябва да бъдат. Не е често и не е лесно в днешно време да се изгради истинска връзка между народ и пастир; връзка, която може да се види и почувства дори отвън, и която – уви – тук се доказва с истинската болка от раздялата.

Изглежда, че отец Зотик може да се тръгне не само с тъга, но и с удовлетворение – плодът на неговите близо двадесет години служение преливаше днес в храма. Преливаше и любовта на тези много хора, които го затрупваха, за да си вземат довиждане лично и да кажат всеки по нещо топло за спомен.

Може да си тръгне и спокоен, защото не каза нито една лоша дума, каквато и да е причината за неговото отзоваване. А за сълзите на тези хора днес и за раната, от която изтичат, нека да кажем утешително така: Москва може и да не вярва на сълзи, но Господ знае за всяка сълза.

И знае на кого да вярва.