Сиво ли е православието?

Една вечер приятел ми каза: „Православието е сиво. Или по-скоро е безцветно. Няма лице, и неговите представители не излъчват нищо. Състоянието му е такова, че никого не може да привлече с някакъв сериозен смисъл. А пред младите изобщо няма шанс.” Първата ми реакция беше да започна спор. После ми стана тъжно и се затворих в себе си. И разбрах, че има истина в такива думи. Затова ме заболя.

Сиво е. Наоколо е сиво, сиво е вътре в мен. Сивеят думите ми, мислите, животът и всичко, направено досега. Напуска ме детската вяра, напуска ме призивът на Христос да бъда като дете не ме трогва вече, не ме окриля. Някога християните са носели в света само чистата светлина и красота. Някога те са излекували безнадеждно болното езическо човечество, върнали са смисъла за Божието творение и са пленили за Небесното царство милиони хора само за няколко десетилетия. Светлината е обземала човешките сърца, обричала ги е на вечност, давала им е абсолютната сила на Божието присъствие, правела ги е равноангелни, синове и дъщери на небето. В годините на ранното християнство светът се е обновявал и тази обнова е спасявала, раждала и възраждала. Как е ставало това – знае Бог…

Сега не е така. Не само истински християнското, не само светлината напуска света. А го напуска и детството. Децата губят детството си, не защото искат това да им се случи чудовищно рано. Светът ги похищава все по-рано. Светът ги грабва от люлката на детството, хвърля ги на улицата, залива ги с примамки, а родителите им, заети с оцеляване, прехрана, кариера или други сиви неща, които си имат много оправдателни имена, ги губят. Губят ги така, както преди това сами са загубили себе си, както аз съм се загубила, както и ти се загубваш…

„Православието е сиво…” – звучи почти вярно. Защото нашата древна и истинска вяра има човешки измерения, човешки лица, човешки представители, водачи, които… са като всички нас, хора, които грешат и нямат желание да се каят, да поискат прошка, да навеждат глава.

Това е едно от обясненията, които ми хрумват във връзка с агентурното минало на Старозагорския митрополит. Сивите господа прииждат. Те са навсякъде, те правят от Христовата Църква обикновена човешка институция, пускат търговците вътре, строят и купуват. А всъщност нямат лица, с които да ни погледнат. Не искат да ни гледат и да ни говорят. А бедните бабички и шепата млади хора объркано отговарят на своите приятели защо е лъснало и това петно върху захабената и някога царствена земна дреха на църквата българска. Но, да не чакаме – отговори няма да получим. И ми е чудно, дали наистина у някого е дремела чак толкова сляпа вяра, че да се учуди на скандалното разкритие. Сивата мъгла е любимата естествена среда, която се е настанила не от днес в коридорите и кулоарите на нечуващите и невиждащи църковни структури. В сумрака на прашното безвремие въздухът се раздвижи, подплаши дремещите обитатели и те съвсем се изпокриха. За да не дават отговори. За да не поемат отговорност, да отшуми скандала, да се позабрави… Ех, премъдрост българска!

Твърде житейско, твърде сухо и неясно е сивото кабинетно битуване за търсещата душа на някой тинейджър-полудете. Ако все още са останали слънчеви главици, които да питат на живот и на смърт, те няма да ни чакат, сиви господа! Няма да искат да ги учим на смъртоносното си „търпение”, защото от детството е останало в младото сърце онова ангелско качество да усеща лукавството и лъжата. Бръщолевене и размахване на дебели книги няма да помогне. Истината звъни в сърцето на всеки, щом я срещне. А ние казваме само: „Чакайте, чакайте!” – Кого и какво чакаме? Ще загубим младостта и детството завинаги. В нашия храм, в нашата църква, в сърцето си. Ще изгубим децата си.

Времената преди 10.11. 1989 година са били много лукави. Днешните времена също са лукави. Може би тогава е било редно да се мълчи, за да се пази вярата. Днес от мълчанието побиват тръпки. Дали мълчанието означава страх? Или може би презрение – че малките човеци, изоставени и полуобгрижвани не заслужават отговор?! Или не заслужават сведена глава и покаяние? Ще ни оставите ли, архиереи наши, сами да се питаме и чудим, дали сте Божии или сте чужди? С вас ли сме или сами се спасяваме? И при кого да изпратим децата си, които питат, децата, на които принадлежи Божието царство…

Дори да погине този свят, Бог е обещал да съхрани истинската Своя Църква. Дори да посивеем и да се обезличим съвсем, както в приказката за Момо, Той е Жив, Разпънал се е за нас и е знаел какви ще бъдем – предатели, лицемерни, жестоки и какви ли не още грешници. Но нали за да се върнем към живота имаме Него, Евангелието, Покаянието, Причастието? Нали имаме Христос, имаме Господ винаги, докато Го търсим и викаме. За да можем да се върнем към светлите пътеки и чистота нали трябва да Го повикаме, да Го потърсим така, както дете би Го търсило и викало. Той ще дойде.

Православието не е сиво. То е вечно. То свети, защото в него е Бог. Сиви сме ние. Трябва да се върнем при Бога и да засветим.