Той ни учи да бъдем добри
Есето е отличено с Трета награда в Националния конкурс за есе “Вечната книга и ние” 2018, във възрастовата група на учениците
Бог… Кой е той? Съществува ли? Гледа ли ни? Все въпроси, които милиарди хора по света са си задавали и ще си задават, докато човечеството съществува. Няма на тази земя народ с история, който да е просъществувал, без да е бил обединен около някаква висша сила – Бог. Той ни гледа отнякъде и отвътре. Той е в сърцата ни. Според Библията Бог е казал: „Не гледай на лицето му, нито на високия му ръст, понеже съм го отхвърлил. Човек гледа на лице, а Господ на сърце.“ Често ние не виждаме Божия образ у човека, подценяваме силата на едно докосване, на една усмивка, на мила дума, на най-малък жест на грижа и внимание – всичко, което може да промени един живот към по-добро. Но Той винаги ни гледа – отвътре.
Бог не се впечатлява от външността на човека. Той няма любимци. За Него расата, произходът, материалното положение са без значение. Ние можем да проявим лицемерие пред хората, но Бог не можем да измамим. Той изпитва човек отвътре. Гледа в душата му. Той ни показва правилния път. Той ни учи как да бъдем добри, как да обичаме, как да сме състрадателни. Той ни познава най–добре. Защото гледа в нашите сърца – там, където ние желаем, там, където са нашите страсти и воля. Изпитва нашата вяра. Държи ни сметка за изговорените от нас думи и за отношението ни към другите.
Всеки от нас е надарен с дарбата да променя света към по-добро. Не непременно като променя законите и порядките; не непременно като направи епохално научно откритие, като остави трайна диря в изкуството или впише името си в историята на света. Ако днес сме предизвикали поне една усмивка, ако сме изслушали и утешили някого, ако сме му вдъхнали увереност и сме върнали вярата му в доброто в света, значи денят ни не е минал напразно. Една топла дума, един мил поглед, един акт на доверие, един жест на съпричастност, малко поощрение, знак за подкрепа… За Бога нищо не е малко. Защото Той ни гледа отвътре.
Мисля си, че вярата е крепила и ще крепи хората във вековете. Доказателство за това е разказът на Иван Вазов „Една българка“, създаден по действителен случай. Като по чудо оживява внучето на баба Илийца. Силното желание на старата жена да стори добро на непознатия бунтовник и нейната вяра спасяват живота на нейното болно внуче. Бог помага на тези, които искат да помогнат на другите. Добрината ще се върне. Ако не на тебе, то на близките ти.
Другото, което гледа Бог, е как степенуваме нещата по важност в живота си, към какво се стремим. Дали искаме богатство, власт, слава. Желаем ли да се наложим и да унижим другия. Желаем ли да отмъстим. Или просто искаме да обичаме, да бъдем обичани, да сме добри и състрадателни. Сърцата ни са като тубички с боя. Когато бъдем притиснати от обстоятелствата, това, което е вътре, излиза навън. Може да е черно, сиво… А може да е бяло и светло. Ако вярваме в Бога, можем да сме сигурни, че Той вижда това. Във всеки от нас се крие и частица от доброто, и частица от злото. От нас и от семейството ни зависи кое ще надделее.
Добротата, човечността, любовта към ближния са ценности, които всеки човек трябва да носи у себе си и да възпитава у децата си. Хората на ХХІ век са разкрепостени и дори безскрупулни. Но Бог е казал: „Не кради! Не убивай! Почитай семейството си! Помагай на ближния си!”
Не знам какъв живот ще живея…. Не знам каква ще е съдбата ми. Не знам и какво ще бъде семейството ми. Единственото нещо, което разбрах дотук е, че животът на човек се измерва не с дни, месеци и години, а с броя на изпитанията, през които е преминал.
Моята молитва е за близките ми – да бъдат здрави, да имат малкото, което е нужно, за да бъдат щастливи.
Моята молитва е за мен самия – да имам вяра и сили да помагам на другите.
Моята молитва е за света край нас – да няма нещастници, молещи за хляб, да няма пълни с тъга детски очи.
И моята молитва е един ден за мене хората да кажат: „Той беше ЧОВЕК и ГОСПОД го обичаше.”
