„…щом любов нямам, нищо не съм“
Есето е отличено със Специалната награда на Библейската библиотека на Богословския факултет на СУ в Националния конкурс за есе “Вечната книга и ние” 2018, във възрастовата група на учениците
(1 Кор. 13:2)
Нямам намерение да говоря за любовта по принцип. Или поне не и по начина, по който всички ние сме свикнали да го правим.
Нямам намерение да говоря за любовта единствено като синоним на обич към ближния. А за любовта в нейните множество позабравени проявления – човечност, доброта и състрадание.
Нямам намерение да говоря само за любовта, която изпитвам аз. А за онази, която гори у другите. За пламъка, който, за съжаление, нерядко съм виждала едва тлеещ в хорските очи – и за буйния огън, горящ в едно определено и скъпо за мен сърце.
Ще ви разкажа за любовта, която малцина от нас са способни да изпитат. За чистата и неподправена любов към човека – любов, която малко по малко се възражда и у мен, Порасналата. Любов, която ми предаде едно Дете.
„Човекът е устроен да преследва цели, да крои дългосрочни планове и да ги изпълнява стъпка по стъпка във времето. Да гледа винаги напред, напред в бъдещето… до степен понякога да забравя какво е да се живее тук и сега, в настоящия момент. Да си на 50 не те прави стар – а свободен. Свободен от задължението да гледаш винаги напред, напред в бъдещето. Свободен да си припомниш какво е да живееш тук и сега, в настоящия момент – и да го направиш незабравим.
Честит 50-ти рожден ден, – и нека написаното важи в пълна степен за теб… поне за още 50 рождени дни!“
Картичката, която собственоръчно съм надписала от името на цялото ми семейство, вече е благополучно предадена на рожденичката. Няколко разменени думи и целувки по-късно и аз съм настанена на мястото си край дългата маса, предназначена за гостите на юбилея. Срещу мен седят майка ми и баща ми, а от дясната ми страна брат ми лекичко се полюлява на стола си. Напред-назад. Напред-назад. Гледам го и се отнасям далеч от ресторанта, потопена в собствените си мисли – сякаш така времето до началото на вечерята ще изтече малко по-бързо. И в действителност работи – струва ми се, че са изминали едва няколко минути, когато допирът на нечия ръка по рамото ми ме кара да отклоня поглед от точката, в която съм стояла втренчена вече повече от час. Ресторантът сега е препълнен с хора, увлечени в разговори помежду си – и ето, че човекът, заел мястото вляво от мен, се готви да започне поредния.
– Здравей – усмихва се насреща ми момче приблизително на моята възраст, роднинската ми връзка с което е доста мъглява, далечна и трудна за обяснение. Поздравът му привлича вниманието ми; отговарям му със същото, но преди той дори да е отворил уста да продължи…
– Како? – Звънък, но настоятелен глас ме кара да се обърна. Тъмните очи на брат ми търсят моите, въпросът напира в тях и очевидно не може да търпи отлагане. – Како, коя беше учителката на съседния клас, сещаш ли се? Съседния на твоя, имам предвид. Знаеш, стаята им е на четвъртия етаж, точно до…
– Преподава по биология, още не я познаваш – усмихвам се лекичко при въпроса му и отново насочвам вниманието си към нашия… „братовчед“. Ала разговорът ни не продължава дълго…
– Како, а какво беше онова нещо, което… – Стефан отдавна е излязъл от фазата, в която за децата е типично да задават прекалено много въпроси. Макар и вече дванайсетгодишен, той продължава да ги изстрелва един след друг, рядко свързани с темата, по която се говори в конкретния момент – и изглежда няма никакво намерение да спре, поне не и в близкото бъдеще. Признавам, на моменти тази му черта ме влудява, но въпреки всичко се старая да продължа да отговарям на въпросите му. Понякога те са скучни, обикновени и откровено нелогични. Но понякога се оказват забавни, проникновени и подтикващи към размисъл. Понякога са породени от скука – но понякога са провокирани от искрен интерес към околния свят, плод на негови собствени разсъждения. Чрез своите въпроси Стефан ми дава възможност да погледна на нещата по нов, коренно различен начин – и аз мога да му се отплатя, като поне задоволя временно любопитството му.
Ала, оказва се, не всички мислят по същия начин.
– Да те питам, според теб, на брат ти колко му е коефициентът на интелигентност? Не че искам да те обидя или нещо такова, просто ти имаш повече наблюдения вероятно… – И думите се заредиха една след друга, но аз не слушах. Устните на човека отсреща продължиха да се мърдат, но за мен нямаше значение. Колкото и дълго да продължеше да говори, момчето вляво от мен вече бе казало за Човека от дясната ми онова, което имаше да казва. И казаното беше съпроводено с усмивка.
Но не и с любов.
До края на празненството часове по-късно така и не успях да се върна в безгрижното си състояние отпреди началото му. Всички останали разговори, които проведох през въпросната вечер, ми се струваха маловажни в сравнение с онзи, първия. Бях нервна, неспокойна, потънала в размисли, твърде тежки за такъв весел повод. И какво направих?
Почувствах се засрамена. Не само спрях да отговарям на въпросите на Стефан, но и го предупредих да не закача останалите гости. Скарах му се, задето е толкова невнимателен и нетактичен – макар че преди всеки въпрос той учтиво изчакваше човекът преди него да се изкаже. Бях преднамерено остра с него, за да спре да… „излага“ себе си, и мен, пред външни хора. Думите, които му отправих, макар и прошепнати на ухо, бяха студени и жестоки – и докато ги изричах, успях да зърна хилядите въпроси, замръзващи на устните му. Видях как с мъка ги преглъща и ги скатава дълбоко в себе си. Видях как цялото любопитство и детска радост угасват в очите му – за да изгрее на тяхно място безкрайна тъга.
Да. Представям си какво би станало, ако бях реагирала така. Ако бях позволила на нечия случайно подхвърлена забележка да помрачи светлината, която просто… струеше от малкия ми брат. Защото гостите на празненството, а и хората по принцип, харесваха Стефан не без причина. Той беше забавен, истински, непредубеден. Очарователен в своето напълно естествено отношение към околните. Винаги готов да изрече на глас каквото му е на ума и на сърцето, без намеци и ненужни заобикалки – и никога с умисъл или стремеж да впечатли или обиди някого. Нещо, което, за съжаление, не можеше да се каже за всички присъстващи на юбилея.
Тъй като дори и за миг не допуснах възможността да обвиня Стефан, задето с „неподходящото“ си поведение е предизвикал първата забележка по свой адрес, той продължи необезпокоявано да се държи като… себе си – с което заслужи още няколко подмятания. Че е прекалено наивен и доверчив. Че твърдо много се впечатлява от дреболии, че – както сам каза, мъничко го е страх от тъмното и от свободно пуснати кучета.
Откритието какво всъщност в мнението на другите относно Стефан предизвикваше смущението ми, ме осени едва на следващия ден.
Всичко, което те – другите, казаха за него, беше вярно. Всичко – дори и най-смешните и може би в нечии очи дори „срамни“ черти на характера му бяха факт. Да, той беше наивен, защото никога не подхождаше към другите с идеята, че те имат за цел да му навредят. Беше доверчив, понеже не считаше, че някой би се опитал да го излъже, само за да си направи шега на негов гръб. Той, 12-годишният, се страхуваше от тъмното и от свободно пуснати кучета, а същевременно мнозина 30+12-годишни имаха къде-къде по-оправдани страхове, като фобия от затворени пространства и миниатюрни – но ужасяващи! – насекоми.
„Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствувах, като дете разсъждавах; откак станах мъж, напуснал съм детинското.
Защото сега виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице с лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и съм бил напълно познат.“ (1 Кор. 13:11-12)
Да, детето Стефан все още се впечатляваше от дреболии. Но много възрастни отдавна бяха загубили способността да се радват на малките неща. Да търсят красивото у човека – и да умеят да го ценят. А не да омаловажават чистотата на нечия душа, заслепени от осъзнаването, че самите те отдавна са я загубили.
Да подхождат не със завист – а с любов, към ближния.
Защото каква е ползата от премълчаните въпроси? Какъв е смисълът да се стремим да знаем всичко, само за да не се окажем в положение да потърсим помощ от някой друг? На кого помагаме със страха си да не изглеждаме слаби в очите на околните, като си позволим да признаем, че нещо ни е непознато и изпитваме страх? Да откриеш истинското си лице пред човека отсреща означава да поставиш сърцето си в ръцете му и да му дадеш силата да го разбие във всеки един момент. И да му вярваш сляпо, че никога няма да го направи.
Фактът, че считаме доверието, с което някой друг подхожда към света и към нас самите, за глупост, говори достатъчно красноречиво за… кого? За онзи, поставил сърцето си в ръцете ни? Или за нас, чиито сърца вече са били разбити – за нас, които, веднъж опарили се, отказваме да се изложим отново на подобна опасност?
Не е глупаво да вярваш. И не е мъдър онзи, спасил се от „глупостта“ да повярва в доброто у човека. „…защото онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците, и онова, що е немощно у Бога, е по-силно от човеците..“ (1 Кор. 1:25). Бог Сам е създал – и вярва безкрайно в човека. В неговата способност да се доверява… и да обича ближния си. Той „избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните“ (1 Кор. 1:27).
И ако е слабост да признаеш страховете си пред другия, а глупост – да му се довериш, че ще опази тайните ти… Ако бидейки мнителен, студен, предубеден и суров, си позволил на маската, предназначена да „пази“ сърцето ти, да хвърли сянка върху доброто, което и ти самият носиш… Ако си неспособен да изпиташ любов към другия, към човека, който Той е създал…
… то ти вървиш не само пряко себе си и собствената си природа. Ти вървиш пряко Него.
Ако забранявайки си да обичаш другия, си забравил да обичаш и себе си… как ще можеш да обичаш Него?
Преди почти година попаднах на твърдението, че към Бога трябва да се подхожда единствено със знанието за догматите на Църквата. Но нима християнството би могло да съществува, ако беше така? И щеше ли да се превърне в най-разпространената религия в света, ако за да я изповядва, от обикновения човек се изискваше да подхожда към Бога само с догматиката – тоест с ума, а не със сърцето си?
„Защото писано е: „ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума на разумните“. Де е мъдрецът? де е книжовникът? де е разисквачът на тоя век? Не обезуми ли Бог мъдростта на тоя свят? Понеже светът със своята мъдрост не позна Бога в премъдростта Божия, Бог благоволи да спаси вярващите с безумството на проповедта.“(1 Кор. 1:19-21)
Защото няма Църква без вярващи. Няма вяра, която да не е изградена върху надеждата, че една по-висша сила – Божията сила, бди нас нас и ни води напред. И не може да таи подобна надежда онзи, който не изпитва истинска любов към Бога.
„И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта.“ (1 Кор. 13:13)
А „Бог е любов“(1 Йоан. 4:8). Любов чиста и неподправена. Любов, която не пита и не подлага на съмнение. Любов, която не се нуждае от доказателства – понеже ако ги потърси, човек ще загуби вярата си. И нито аз, нито майка ми и баща ми можем да си позволим подобно нещо.
Не вярваш ли в Бог, то ти не вярваш и в чудеса. А ето, че в момента усилено търся… и не мога да намеря по-подходяща дума, с която да опиша брат си, освен като чудо. Твърде малко са спомените ми отпреди той да се роди – и твърде безлични са те в сравнение с онези, които сме създали заедно. Аз, мама, татко и Стефан. Стефан с неговите безсмислени за някои хора въпроси. Един от тях, спомням си, звучеше така: „Тате, кога се почувства истински щастлив?“.
И баща ми отговори. „Когато се ожених за майка ти, разбрах какво е щастие. Когато се роди сестра ти, щастието ми нарасна многократно. А когато и ти се роди, беше напълно завършено“. След раждането на Стефан, когато аз самата бях наивно и доверчиво, но истинско и непредубедено дете, моите собствени първи думи бяха „Сега вече сме истинско семейство.“
Написаното тук няма за цел да опровергае на всяка цена нечие мнение. Нямам намерение да съдя и да всявам вина – както нямах намерение да говоря за любовта по принцип. Пиша това не за да посоча с пръст нечия грешка – а за да разкажа за любовта, която малцина от нас са способни да изпитат. За любовта в нейните множество позабравени проявления – човечност, доброта и състрадание.
Пиша това, за да разкажа за любовта, която гори у другите – за любовта, която гори у Стефан. За да спомена накрая и за любовта, която изпитвам аз. Защото, макар и с пет години по-голяма от него, малкото ми братче – Детето, е въплъщение на всичко онова, което аз, Порасналата, искам да бъда. Способна да изпитам напълно чистата и неподправена любов към човека.
Защото „ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед що звънти, или кимвал що дрънка. И ако имам пророческа дарба, и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм“ (1 Кор. 13:1-2).
