Българското „благо“

Преди повече от хилядолетие светите братя Кирил и Методий сътворяват боговдъхновената азбука глаголица, върху която се създава и утвърждава нов европейски книжовен език, старобългарският, с висок достолепен богословски и литературен стил. Бог милостиво излива благодат върху извисени духовни личности, които да словотворят; а и да отстояват борби с ереси, неверие, разногласия, разделения, гонения, както и с човешката леност и с „греховната суша на невежеството“. Онези високославни мъже свети Седмочисленици, които със сигурност са небесни свети Многочисленици – а „Княз Борис жадуваше за такива люде“, са сторили България класическата люлка на старобългарската и всеславянската богословска книжнина и култура. „И мнозина пили от този учителен извор“.

Това е наша привилегия и основание за осъзнато достойнство. Днес кирилицата е третата официална азбука на Европейския съюз, редом с латиницата и гръцката.

 

Това е мой опит за словесен образ на родното ми българско благо, състоящо се от благата, които стоят отвъд думите. Събрани от речници, от книги, от авторова реч в своеобразен компендий, отделните думи могат да послужат някому за размисъл, за осмисляне на забравени или пренебрегнати истини; даже могат да се превърнат в качество, в стойност. В апология на българското благо, а то е, че ние сме народ словен, и благо-словен, през девети век по Божия воля интегриран в държава и вяра от св. княз Борис Покръстител чрез единия общ език – старобългарския, и чрез едната обща християнска вяра и църква.

Съзнавам, че в днешното време на словесна и езикова нищета, и „в общество, в което почти не се вярва на думите…“; и във време на речева немарливост и на говорно хулиганство, време на „реч на омразата“, език на „деконструкция“, на „политкоректност“ или некоректност, на фалш, на трудно поносими „визии“ из ефира и пр. – в такова време е най-малкото нелепо /не-лѣпо/ да се говори за словесно „благо“. Не е благолепно някак. – Св. Патриарх Евтимий ни учеше (и ни учи!) да пишем „по лѣпотѣ“, т. е. по законите на красотата – на красотата като словесен образ на истината, Истината, Която е Иисус Христос. И да редим словата си по високия и благороден стил „плѣтение словес“ („плетение витийское“: Мин. ноем. 7 конд.), да сплитаме думите като „словесни венци“. Увенчаващи смисъла, който стои отвъд словата.

Словото на благоречивия св. Евтимий е именно такова везано слово: във витийния му изказ, във възторжените похвали за светци, в тържествената патетика. Защото според исихаста Евтимий чрез думата, дори само чрез външната ѝ форма се изразява божественият ѝ смисъл, тя става икона, а текстът придобива свещена стойност. „Словото…, назоваващо свещено явление, е също тъй свещено, както и самото явление“ – пише Дмитрий Лихачов. – Словото трябва да изрази абсолютната същност на нещата, вечното във временните и конкретните явления, сиреч божественото. Така разсъждава Д. Лихачов, който бе нарекъл старобългарската ни държава, може би по-конкретно времето на Златния ѝ век, Държава на Духа.

Именно исихастът св. Патриарх Евтимий е изковал прекрасната дума ‘безмълвие’, вместо кàлката на гръцкото ‘исихия’, което е ‘мълчание’; свети-Евтимиеви са и думите ‘благопристъпвам’, ‘любодобродетелен’, ‘благочестивомолие’ и др. Това е през XIV век. – Да не би да става дума за архаизиране на език и стил? – Не, а за догматическата строгост и отговорност на духовника и книжовника, за осъщественото от Евтимий „исправление кънигъ“, тоест за сверяване на богослужебните книги с евангелските първоизточници и с правописните норми – „понеже българските книги са с много години по-стари и са от самото начало на покръстването на народа… Зная това и аз и то иначе не е.“ – утвърждава Григорий Цамблак (тъй като при ръкописното размножаване на старобългарските книги са били допускани от преписвачите грешки и неточности).

Да кажем и за изпълненото със светлина и златозарие слово на св. Климент Охридски, че е „от самото начало…“, че е древно и боговдъхновено; а светецът и книжовникът Климент е и родоначалник, и пръв класик на възвишената старобългарска агиографска проза, на тържественото слово, на празничната проповед и химнографията. – Това е в IX–X век.

Ето редове от Облажаванията, с които св. Климент Охридски величае своя учител: „…облажавам, о, преблажени отче Кириле,… златозарните ти очи, чрез които се премахна неразумната слепота и възсия благоразумната светлина… Облажавам пречестните ти ръце, чрез които се изля върху моя народ благоразумен облак, който напои с боготечна роса изгорелите от греховна суша наши сърца…“ (Из „Похвално слово за св. Кирил“).

*

На хвърчащи листа, почти като игрословица, си бях нахвърлила около шестдесетина /60/ сложни думи с първа коренна съставка ‘благо-‘. После преброих: в Правописния речник от 1965 г. са около 40 – броих само основните, без множеството различни техни форми и производни думи. В Официалния правописен речник на българския език, издание на БАН, 2012 г., са около 42, също само основните. В „Речник на църковнославянския език“ от архимандрит д-р Атанасий Бончев (издание на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, I и II том, 2002–2012 г.) тези сложни (и благи) думи са около 280; с производните им форми и със смислово сходните думи те са най-малко два пъти повече.

Благословение. „Благословен Бог наш“. Благослов; „Защото било благословно да прати туй Послание до Евреите…“ (за св. ап. Павел).

Благославям: „Ще благославям Твоето име… Всеки ден ще Те благославям… отвека довека“ (Псалтир. 144:1,2). Благопрославям.

„Бъдете преблагословени, о вий, Методий и Кирил…“

Благовещение.

Благовестие; благовестител. „Колко прекрасни са върху планините нозете на благовестника, който възвестява мир, благовествува радост, проповядва спасение…“; Ето, Моят Раб ще благоуспее…“ (Исайя. 52:7; 13).

Благовествуване: възвестяване на Божието слово; учението на Иисус Христос; Евангелие.

Глас благовестни (Вазов, „Клепалото бие“).

Благоприятно; благосклонно, доброжелателно, благоугодно; „Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя…, да проповядвам благоприятната Господня година“ (Лук. 4:18, 19). И: „Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение!“ (2 Кор. 6:2).

Благосказание, т. е. хубава проповед; красота „словесъ Твоихъ“; и благопроповедник. Благоезичие – сладкодумие, красноречие.

И още: благовремие: „И тъй, нека дръзновено пристъпваме към престола на благодатта, за да получим милост и да намерим благодат за благовременна помощ“ (Евр. 4:16).

Благодат: „… и благодат Божия бе върху Него“ (Лука. 2:40); благодатен: „… и говорете на народа всички думи на тоя благодатен живот“ (Деян. 5:20);  облагодатѐн.

И: благодетел.

Благодарение. Евхаристия. „…затова благодарни бъдете. ; като с благодарност възпявате Господа в сърцата си…, всичко вършете в името на Господа Иисуса Христа, като благодарите чрез Него на Бога и Отца“ (Кол. 3:15–17).

Благонамерение: „благонамерена към нас Божия сила…“. Благопризнателна душа. // Да благоугаждаме на Бога.

Благопреуспяване: „… за доброто и благопреуспяването на обичния ни православен народ!“ (Неофит, Патриарх Български).

И още: Благостно. И благоприличие; благосклонност; благоразположение; благовидно; благопристойно.

Благоговение: „Блажен е оня човек, който винаги пребъдва в благоговение“ (Притч. 28:14). // Благоукрасен; благообразен.

Благороден. // Благоверен (княз). // Благосърдечен. // Благовъзпитан: „Благовъзпитана душа цена няма“ (Сир. 26:17). // Благопризнателна душа. // Благодушие.

Благочестно, благочестие, благочестива мисъл (2 Мак. 12:43, 45).

Благонадежден – обнадеждаващ и обнадежден; и душевно спокоен; радостен, бодър: „тогава се ободриха всички, та ядоха и те“ (Деян. 27:36); убедителен.

И благоволение: „Отваряш ръката Си и насищаш всичко, що живее по благоволение“ (Пс. 144:16). „…между човеците благоволение!“ (Лука. 2:14); „в Тебе е Моето благоволение!“ (Лука. 3:22).

Благотърпение. Благоденствие.

Благосътворя: да сторя добро; да окажа благодеяние.

Благоразумие. Благоразумният разбойник (Триод п. Вел. четв. свет.). Благоумие – съзнателен, разумен; мъдър. „Ангел, дух на благоумието“.

Благоусмотрение. Сматрям, гледам („Гледал я везир, сматрял я…“ – П. Р. Славейков, „Изворът на Белоногата“). Благосклонна преценка. „… и занапред да бъдат благосклонни към техния род“ (2 Мак. 12:31).

Благоцветен – доброцветен, обилно цъфтящ; цветист.

Благосèнен – хвърлящ хубава сянка; благосеннолиствено – „разлистнато добросенчесто дърво“ (Богородичен Акатист, икос 7); Благосенна, „зеленееща се маслина… с хубави плодове, те нарече Господ“ (Йер. 11:16).

Благозрачен – с хубави очи, поглед миловиден; хубостен.

Благозвучие. Благогласие – „уста благогласна, език медоточен“ (в посмъртната Похвала на св. Климент Охридски).

Благоухание. Благовоние. „И къщата се напълни с благоухание от мирото“ (Йоан. 12:3).

Благоизящество. Благоизобилие (у Неофит Рилски).

„Благорастворенний воздух“ – добре смесен с благоприятна топлина и влага; умерен, здрав; ведрина, ведрост.

Благосочетание и благосопряжение – добро свързване, здрава връзка; хармонично, съразмерно…

Благочиние – добър ред, порядък; благочинен. Благоприличен и благопристоен.

И още и още…

(И най-сетне, един мой неологизъм: благосъзерцание.)

*

И много повече блага, назовани и изобразени с мъдро изковани думи от боговдъхновени мъже. Това благословно изобилие и богатство иде от сгласеното (Вазов) на старобългарския език Божие слово – Свещеното Предание и Свещеното Писание. Носител на тази благо-словна и богата лексика не е само богословската книжнина и църковните среди. Преизобилни са онези красиви думи и в творбите на възрожденските писатели, на църковните и обществените дейци от епохата, не липсват в предкомунистическата литература и в речта на светската интелигенция. Разновидности на тези сложни и благостни думи днес все още се срещат в диалектите ни.

Език с това словотворене, с такъв словен имот, език въплътил и назовал толкова много благолепие и благодат, не може да бъде наричан нито малък, нито беден. Нито неразбираем, както говорят днес някои млади хора. („Сѐ туй ругателство ужасно, модно“ – Вазов, „Българският език“, 1883 г.)! – Просто у нас престана да се изучава, както в повечето страни се изучава, старото състояние и развой на родния език… На един международен колоквиум по старобългаристика в София проф. Уилям Федер от холандски университет, вместо благопожелание, прочете на старобългарски език откъс от кирилски ръкопис, произхождащ от Плисковско-Преславското старобългарско книжовно средище, в потвърждение на мисълта си, че „този език не е мъртъв, а само позабравен!“ – Да, ние сме известни с неуважението си към родната традиция, към древността. – Не е беден езикът ни. Малки и бедни, уви, сме аз, ние, които обеднихме словом и духом родния си език. Бедна и оскъдна е всекидневната ни реч, и спонтанната леснина, с която подменяме българския език с нелепи чуждици и псевдо-технологизми, сред които смисълът се губи, а и сякаш малцина изразяват или търсят смисъл.

Съзнателно не правя (не се наемам) аналогии и сравнения с други езици и народи. Прави го науката, сравнителното езикознание и пр. Други езици са и по-богати, и по-различно изкусни от българския. Но нашият има една неотнимаема благодат: „свят мъж“ го сътвори…, когато Сам „Бог му яви буквите“. Още един език/народ (една е думата в старобългарския език за двете значения) грамотно и внятно се приобщава към Христовото Слово и вярата в Христа. – За мен това е нашето българско благо, и моето благо. Моят език и вяра, моят православен и културен код. Моето общуване с Бога. В родния език се чувствам удобно и уютно като в родния дом, в родното място.

*

Идеологията на социализма и атеизма ерозираха мисленето на няколко поколения. Днес постмодернизмът, либералната безцеремонност и технологиите плъзгат езиковата и мисловната ерозия по низходяща плоскост. Ефирът и зефирът кънтят от празнодумство и натраплива убогост. Дали след време някое бъдещо поколение ще намери основание да се гордее с нас, предшествениците си, и да възкликне за епохата ни: „О, пресвещени старини…“ ?

Писмен, книжовен, литературен и научен език на родната ти реч – това е превелик дар Божи, даром дадено ни благо: „Даром получихте…“ (Мат. 10:8). Животът на езика, на думите и грижата за словото е висша работа. Те са кодът между нас и Бога. Осъществлението на Божия Дух в нас. Когато всичко световно премине, навярно ще остане да се носи и да кънти в поднебесието единствено Словото. Божието Слово: Аз Съм Вечносъществуващият.

 

Източник: списание „Свет“, бр.6/2020 г.