Духовна среща с отец Георги от село Жегларци

„Георги Пейчев е роден на 22 септември 1923 г. в село Караманкьой, Бабадашко, Румъния. Родителите на Георги – Стоян и Станка, били бедни, но много благочестиви. Той е петото от осемте деца – петима братя и три сестри. В семейството православната вяра имала дълбоки корени. Отец Георги казвал: „Всички бяхме с едни мисли – християни“.

През 1940 г. България и Румъния подписват Крайовския договор, по силата на който България си връща Южна Добруджа по мирен път. Тогава е извършена размяна на коренното българско население от Северна Добруджа срещу румънските населници, настанени в южната част през последните двадесет години.

Седемдесет български семейства се заселват в село Жегларци, Добричко. Най-голяма е групата от Караманкьой. Те пренасят в селото християнскaта вяра, морал и традиции. На седемнадесет години, със семейството си, в село Жегларци пристига и Георги Пейчев.

Божият промисъл отредил Георги за духовно служение. Още от детството му проличала неговата богоизбраност да служи на светата Църква.

Като дете малкият Георги спял в корито за къпане, което неговата майка използвала за люлка. Веднъж докато всички спели, баща му изведнъж се събудил и видял вълк, надвесен над детето.

Извикал силно, а вълкът изтракал със зъби и избягал. Събудила се и майката. Вълкът явно искал да вземе детето им, а разтревожените родители станали по-бдителни. На другата вечер се събудили да проверят. Видели, че коритото е празно и си помислили, че вълкът е грабнал детето. Започнали да го търсят и разбрали, че то самo е излязло от коритото. Почудили се как е допълзяло до хамбара и е заспало там. Бог отредил да остане живо и здраво.

Георги бил още малко момче, когато се излекувал по чудотворен начин. На ръката му се появила бучка, която му причинявала болка. Една вечер, когато всички спели, той дълго останал буден, поради болката. Докосвал с ръка болното място, гледал към иконата на Майката Божия и се молел по детски. Започнал да усеща, че болката постепенно намалява. Като повдигнал ръкава на дрехата си, разбрал, че бучката я няма.

През 1968 г. отец Георги е извикан на разпит от представители на властта.

– Отец Георги, не те повикахме тука да проповядваш. Оплаквал си се, че си бил преследван от властта.

– Аз не знам да съм се оплаквал, но да речем, че съм казал такова нещо, лъжа ли е? Забраняват ми да влизам в църквата, запечатват я. Викат ме на съд, по нощите ме вземат с кола. Близките ми не знаят къде съм. Мине, не мине време и ме откарват. Хората гледат и виждат. Казват: „Нашият поп пак го забраха, пак го овикват“. Ето сега сме тука и има хора от Дирекцията на вероизповеданията. Може ли да ми отговорите, има ли свобода на вероизповядването в България. Ако има, искам да знам в какво се състои тази свобода. Или сте турили чатала на врата на християнина и натискате душмански, а твърдите по света, че има ред и закон.

Като чул това Димитър Тодоров, служител от Дирекцията, пребледнял.

– Е, е, добре, отец Пейчев. На никого не сме прилагали чл. 12 от закона, но на Вас ще го приложим, защото много ни огорчихте.

– Братя мили, готов съм на всичко. Православният календар е пълен с имена на изповедници и мъченици. Взел съм от тях пример. Аз изповядвам вяра в Господа Иисус Христос. За мене Той е истината, а смъртта е придобивка. Ако ме убиете, велика радост ще ми доставите. При Него ще отида, при Бога. Ако ме заточите и пратите в затвор, земята е Господня, от нея навън не можете да ме изкарате. Но за вас ще стане печално . Ще писнат шест деца и всеки ще ви упрекне, защото цялото село знае, че аз не съм злодей и разбойник, а честен служител на Църквата, благодарение на която вие днес сте българи и заемате тези постове…

Всички се умълчали.“¹

От малък Георги Пейчев вярва силно в Бога. Известни са доста интересни духовни истории във връзка с общението му с Господа – от най-ранна детска възраст, през най-бурните години от неговия живот, до неговата старост. Създава прочутата „Жегларска школа“, като насочва, съдейства и духовно наставлява синовете, племенниците си и други момчета, които стават свещеници. Георги Пейчев е свещеник във времена, когато някои от духовниците, под натиск от комунистическата власт, хвърлят расата и се отказват от свещеническия си сан. Гонен от комунистическата безбожна власт, той не се отказва от Господа нито за миг. В книгата „Святост за България. Живот, дела и подвизи на отец Георги от Жегларци“ и филма „Пътят на воина“, посветени на отец Георги, са отразени неговите подвизи на вяра и духовна борба, сблъсъците с властта, чудото с връщането от смъртта на сина му отец Иван Стоянов и още много чудеса.

За мое огромно съжаление не съм имал възможност да познавам лично отец Георги от село Жегларци. Научих за него едва след смъртта му, тъй като дълги години бях далеч от Църквата, а и не съм ходил често в Жегларци, където живееха прабаба ми и прадядо ми (вече покойници). Баба ми Иванка по бащина линия също е живяла там в определен период от своя живот. В съседното село Орляк пък е израснал дядо ми Ради, на когото съм кръстен. Това е другото село, в което е служил отец Георги.

В тези села съм ходил като дете, по-късно и като младеж. В зората на демокрацията родителите ми живяха за кратко в село Орляк. Някъде по това време за пръв път се „срещнах“ с Бога.

Като дете имам спомен, в който обаче не съм напълно сигурен (баба ми Иванка почина и няма кой да го потвърди или отрече), че взех Свето Причастие (може би първо) в село Жегларци и се чудих по детски защо трябва да „ям“ хляб и вино. Баба ми си замина и няма как да разбера дали първото ми Свето Причастие съм взел от отец Георги Пейчев.

Дълги години нямах отношение към вярата в Христос, макар че не съм бил атеист и в най-важните моменти в живота ми съм се обръщал към Бога и Той ми е помагал.

Интересното се случи някъде около 2015 г. – годината на смъртта на отец Георги. Няколко месеца усещах невидима сила, която, учудващо за мен, ме дърпаше духовно към село Жегларци. Тогава въобще не е знаех за съществуването на отец Георги, а и не съм ходил с години в селото, и не съм прекарвал летата при прабаба ми и прадядо ми, тъй като баба и дядо си живееха в Добрич. Не помня да съм имал особени сантименти и спомени, свързани с Жегларци. В този период започнах да „виждам“ – силно казано виждам, а по-скоро в ума ми започна да се появява един образ – монах (връщайки времето назад, вярвам, че това е бил отец Георги) тропа с тояга по земята и виждам как долният край на расото му се вее от вятъра, сякаш ме призовава. Тази картина се повтаряше периодично в течение на няколко месеца, съчетана със силно чувство към село Жегларци. Не мога да докажа дали това е игра на ума или духовно преживяване, само знам, че след като престанах да „виждам” монаха (свещеника) – без да мога да си го обясня и до ден днешен, се обърнах към вярата и Бога – неусетно започнах да ходя на църква и някак си леко и непонятно за мен започнах да се изповядвам и причастявам. Вече няколко години се черкувам в една от църквите във Варна и се опитвам да се усъвършенствам в Христа.

С обръщането си в Христа научих и за отец Георги от село Жегларци. Изгледах няколко пъти филма, посветен на отеца – „Пътят на воина“ – на църковния писател и православен историк Георги Тодоров, и останах поразен от вярата, делото и подвига на отец Георги. Изпитах силен духовен глад, прочетох и изгледах всички видеа, свързани с него. След това прочетох и книгата „Святост за България. Живот, дела и подвизи на отец Георги от Жегларци“ на покойната игумения Валентина Друмева. Пред мен се откри един нов свят. Бях много впечатлен от това, че в селото на баба ми е живял толкова жертвоготовен, ерудиран духовник, който по време на атеистичния режим създал прочутата „Жегларска школа“, като възпитал и духовно наставлявал много момчета, които след това станали свещеници. Всичко това усили вярата ми и духовния ми глад.

Изпитах колебание в себе си дали точно аз съм човекът, който трябва да пише за него, но все пак реших в чест на 100-годишнината от рождението на отец Георги – 22.09.1923 г., за Божия слава, аз, недостойният, да споделя няколко, поне за мен, интересни и доста лични духовни преживявания, при които съм усещал небесната подкрепа на отец Георги. За мен това бяха истински духовни срещи.

Първата история се случи на годишнината от смъртта на отец Георги (може и да е било на рождения му ден, не помня съвсем точно). Със сутрешните си молитви се помолих и за душата на отец Георги, и усетих бодрост и радост на духа. Малко по-късно се оказа, че трябва да закарам с колата моя близка по някаква нейна работа. В колата обаче за моя нерадост разбрах, че тази „работа“ е да я заведа на врачка. Шофирам и си мисля: „Ей, колко хубаво се помолих за отец Георги, каква духовна радост изпитах, а сега трябва да заведа моята близка на врачка“. От една страна не исках да я обидя, защото беше близък и скъп за мен човек, а от друга – осъзнавах, че върши грях. Докато слизаше от колата, някак с лекота (даже се учудих на себе си) и спокойствие изрекох: „Поздрави на дявола…“. И тръгнах. След две-три минути моята близка ми звънна и каза, плачейки, че трябва да я взема веднага, а аз целият настръхнах. Благодарих на Бога и отец Георги. Когато се качи в колата, тя ми сподели, че е звъннала на домофона, а оттам е отговорила много зла и агресивна жена, като луда… Останалите размишления оставям на читателите…

Втората история се случи на 22 септември 2019 г. (рожденият ден на отец Георги). Един от свещениците в храма, който посещавам, ми предложи да им помагам по време на църковните служби. Тази покана дойде за мен неочаквано и ми отговори на редица въпроси, които си задавах във връзка с ролята ми в църквата. В крайна сметка отказах, но почувствах в себе си, че отец Георги бди над мен и ме насочва.

Третата история е от 12 февруари 2021 г., когато решихме с моя приятел Ангел да отидем на панихидата на отец Георги в Жегларци. Беше студен зимен ден, валеше слаб сняг. Тръгнахме към седем сутринта от Варна, тъй като прочетохме, че Литургията ще започне в девет. Пристигайки в Добрич, имахме проблем с едната чистачка на колата, която можеше да ни забави значително за Литургията. В крайна сметка стигнахме почти навреме.

Литургията беше впечатляваща, а емоцията – невероятна. Направи ми силно впечатление, че в храма в селото имаше доста хора. След Литургията отидохме до гроба на отец Георги, където се извърши панихидата за годишнината от смъртта му. Времето беше много студено, но не усещахме студа, духът се извисяваше над плътта.

След това всички бяхме поканени в дома на отец Георги на обяд. На нас ни беше неудобно да отидем, но все пак решихме да се отбием за кратко. Там се случи също нещо интересно. Двамата с Ангел не познавахме никого, затова изчакахме всички да се настанят на масата, за да видим къде ще останат места. През това време домакините периодично ни канеха да седнем, но местата бяха почти запълнени. Не след дълго влязохме в една от вътрешните стаи, където имаше точно две места, за които обаче ни казаха, че са заети. С моя приятел продължавахме да стоим прави и в един момент неочаквано дойде наградата от Бога, вероятно със съдействието на отец Георги – една от жените ни каза: „Вие отивате да седнете при свещениците“. Аз ѝ отговорих: „Аааа, не, не, нееее“, но тя продължи: „Последните ще станат първи. Бог е решил така“. Мълчаливо се съгласихме, влязохме при свещениците и митрополит Яков, и слушахме техните интересни истории, като през по-голямата част от времето двамата с Ангел се споглеждахме и се чудехме дали това наистина се случва на нас. Беше петък и домакините бяха приготвили риба. Почувствах се така, като че ли с моя спътник сме на небесен обяд, сякаш Божията благодат беше помежду ни, голяма радост беше в душите ни, загубихме представа за времето. Друга приятна изненада към всички присъстващи на панихидата в памет на отец Георги беше подарък от журналиста Ангел Бончев (в момента водещ на новинарската емисия по БНТ). Той ни поднесе книгата „Светецът на моето сърце“ (принципно исках да се запозная с него и проявявах интерес към книгата му), посветена на св. Нектарий Егински. В края на обяда митрополит Яков ни помисли за внуци на един от старите свещеници, а ние все още продължавахме да се питаме как сме попаднали на свещеническата маса. За довиждане отец Иван Стоянов (един от синовете на отец Георги) ни даде духовни наставления и тръгнахме. През целият път от Жегларци до Варна не спряхме да изпитваме духовна радост.

Почувствах се все едно съм бил на поклонническо пътуване…

Четвъртата история е колкото тъжна, толкова и чудна. Баща ми се разболя от онкологично заболяване. Знаем, че този вид заболявания са бичът на нашето съвремие. Молих се на Господа да даде още време на баща ми. Той му даде още около година, но продължих да се моля да го изцели напълно (ние все не спираме да искаме от Бога, все сме недоволни). Молих се също и на отец Георги (макар да осъзнавах, че не е канонизиран, но така ми идваше отвътре), и на св. Нектарий Егински, книгата за когото получих на панихидата на отец Георги. На Велика събота срещу Великден бях до късно на Литургия и на връщане в тъмата на вечерта вървях с Благодатния огън, като закупих специален светилник. По пътя Благодатният огън изгасна. На сутринта баща ми също изгасна, вярвам, за да светне на Небесата. О, чудо, Бог го прибра на Великден, 2 май 2021 г. Чувствах и вярвах, че отец Георги и св. Нектарий Егински са ходатайствували пред Бога за приемането на баща ми (не беше вярващ, макар че в края на живота му не съм сигурен) на най-големия християнски празник Великден (моя близка живее от много години в Гърция и ми сподели, че гърците казвали: „Който почине на Великден, отива в рая“). Помислих си: „Ами те са от едно село, отец Георги няма да го остави.“

Петата история се случи след смъртта на бащата ми на големия християнски празник Преображение Господне, когато се освещаваше гроздето в храма. За миг си спомних за филма за отец Георги и по-специално за един момент от него: той разказва как легнал да спи и сънувал, че е на Небесата и му дали небесно грозде, което било толкова вкусно, че като се събудил, една седмица усещал сладост в устата си. С умиление и надежда си помислих дали баща ми (с отец Георги са от едно село) не обработва с отец Георги небесните градини, пълни с небесно грозде. Искаше ми се да е така, исках да вярвам, че е така, тъй като баща ми не беше вярващ. Топлота, спокойствие и утеха се разнесоха в душата ми за определено време. Мислих си, че отец Георги, като заслужил пред Бога, сигурно е отговорник, а баща ми като невярващ може би е работник в най-крайните редици. След светата Литургия продължих с ежедневните си задължения. Вечерта мой близък изненадващо дойде да ми даде пресни зеленчуци – домати, краставици и яйца, като благодарност за добро дело към него. Не исках да ги взема, но поради настоятелните молби, и за да не го обидя, все пак ги приех. Вечерта реших да отворя торбата, и какво да видя: най-отгоре… грозде… грозде. Опитах го, за да си представя колко по-сладко и вкусно би било небесното грозде. Поради мъката по изгубения си баща вярвам, че Бог ми е изпратил гроздето за утеха, с ходатайството на отец Георги.

Шестата история е свързана с малка снимка на отец Георги, която подарих на моя вярващ приятел Симеон, който реши да постави подаръка в портфейла си. След известно време, при късно нощно излизане с приятели, моят другар решил на връщане да си хване такси, тъй като било около три часа след полунощ. Симеон се качил в таксито и „от нищото“ таксиметровият шофьор, който не се познавал с моя приятел, му споделил, че е онкоболен и започнал да му говори за отец Георги от Жегларци. В три часа сутринта, не, няма печатна грешка, в три часа сутринта. Симеон си спомнил за подарената малка снимка в портфейла си и я подал на таксиметровия шофьор, който бил шокиран. След първоначалната реакция той приел снимката на отец Георги през сълзи, разчувствали се много и двамата.

До момента съм ходил три последователни години на панихида на отец Георги. На панихидата през 2021 г. с моя приятел Ангел изпитахме силна духовна радост при пътуването до Жегларци, на светата Литургия, на панихидата и обяда на свещеническата маса. В края на годината успях да спечеля второ място на първия национален конкурс „Православието в Добруджа“ с две снимки, направени на панихидата на ставрофорен иконом Георги Пейчев от Жегларци, на 12 февруари 2021 г., отразено в различни национални и регионални медии: https://www.focus-news.net/novini/regioni/Priklyuchi-purviyat-nacionalen-fotokonkurs-Pravoslavieto-v-Dobrudzha-1344319; https://darik.bg/17-avtori-uchastvaha-v-parvia-nacionalen-fotokonkurs-pravoslavieto-v-dobrudza; https://dobrudjabg.com/novina/17-avtora-uchastvaha-v-pyrviq-nacionalen-fotokonkurs-pravoslavieto-v-dobrudja-/74726.

След посещението ми на втората панихида на отец Георги се случи така, че в същата година пропях и вече почти две години пея в църковния хор към храма, който посещавам. Интересното беше, че един от енорийските ни свещеници ми изпрати няколко епизода от интересен филм, посветен на светата Литургия. Вторият епизод се казваше „Време е да се служи на Господа“, изгледах го, на следващия ден отидох на света Литургия и „случайно“ бях поканен да пея в църковния хор.

На третата панихида на отец Георги, на заминаване си поговорих с един от синовете му, отец Стоян, който пя толкова хубаво, като за последно, в храм „Св. св. Кирил и Методий“ в Жегларци. Изпрати ме жизнерадостно и позитивно, но няколко месеца по-късно, на 10 май 2023 г., на 70-тата годишнина от възстановяването на Българската патриаршия, се пресели в Царството небесно. Какво ли още ще се случи до 12-тата година от смъртта на отец Георги от Жегларци, тъй като във филма, посветен на него, един от синовете му, отец Марин, сънува, че отецът му казва, че е вече светия и ще ни даде много знамения, че това е истина, и че гробът му трябва да се отвори на 12-тата година.

Тези поне за мен интересни духовни срещи с отец Георги от Жегларци ми помогнаха да засиля и укрепя вярата си в Бога.

И както е казвал отец Георги: „Невярващият ще каже „случайност“, но вярващият друго знае“…

Слава на Бога за всичко!

Бележки

1Друмева, В. Святост за България. Живот, дела и подвизи на отец Георги от Жегларци. Първо издание Манастир „Свето Въведение Богородично“, 2015 г., гр. Калофер, стр. 231.