Имам достатъчно



На днешния ден се изпълват 40 г. откакто се упокои в Господа отец Серафим Роуз.

Той е първият роден в Америка американец, който е определян като „връзката със съзнанието на древните свети отци”. Произлиза от типично бяло протестантско семейство от средната класа на типичен калифорнийски крайбрежен град, Сан Диего. Името, дадено му при раждането, било Юджийн, което означава „с високо потекло” или „благороден”.

Още като дете о. Серафим бил обично чедо. Баща му смятал, че „слънцето е изгряло с него“. Още на младини цитирал цели пасажи от Библията. В прогимназията показвал изключителни познания по немски, френски и испански език. Руската литература му била любимо занимание. Отказал даже парична награда при дипломирането си в прогимназията. „I have enough!“ – „Имам достатъчно!“ – била любимата му фраза. Винаги спокоен, той обмислял дълбоко нещата. Имал проницателен поглед. Негови приятели споделят, че „не можеш да гледаш в големите му сини очи, защото парят“.

Живял като монах в планините на Северна Калифорния, той разчупва границите на своето време и навлиза в сърцето на древната християнска опитност, като свързва разпадащата се духовност на западния човек с неговите изгубени корени и показва обратния път към Бога. Днес името на отец Серафим е познато и обичано от милиони хора по целия свят, особено в Русия и Източна Европа, където, в годините на комунизма, неговите книги са се разпространявали нелегално в хиляди ръчно направени преписи. Намерил смисъла на живота си в Православната Църква, той постила пътя за хиляди, които тръгват след него. Светлината на Христос, която свети през отец Серафим, осветява пътя на вярата и вдъхва смелост на нас, които се опитваме да следваме този път.

ЦАРСКИЯТ ПЪТ

В онова време ще бъде голяма борба, братя, особено за верните (…)

Скоро човек ще види всеки да лее сълзи и да пита с тъга:

„Остана ли някъде по земята словото Божие?”

и ще чува отговорът: „Никъде”.

Св. Ефрем Сириец

Проповед за последните времена

Докато о. Серафим е жив, най-трудната година за братството била 1976 г. Това била годината, когато старият скрит въпрос „каква е ползата от всичко това?” изникнал по-ярък от всякога.

Седмица след смъртта на архиепископ Аверкий отците, на практика, останали съвсем сами в манастира. Последният останал послушник заминал тогава за Джорданвил и само дванадесетгодишният Теофил останал с отците. Четири дни след Възкресение о. Серафим написал в дневника си: „Изниква мисълта, че всички ни изоставят. Но очевидно е, че Бог ни е дал възможностите на усамотението, за да направим нещо, което не е така лесно в света, където се сблъскват мнения и моди: може би сме тук като първи плодове на „пустинята”, към която последните християни ще трябва да тръгнат. Във всеки случай трябва да останем независими и с отечески светоглед, да предаваме истинското Православие, което светите отци и нашите собствени отци наставници са предали на нас”.

Фактът, че отците останали физически сами, било в действителност благословение и нямало въобще да ги разтревожи, ако към него не се било добавило дълбоко чувство на самота: чувството, че със смъртта на архиепископ Аверкий сега те имат по-малко подкрепа в трезвата си, здрава и отеческа православна позиция. Отец Серафим нарекъл архиепископ Аверкий „най-големия стълб на Църквата”. В настоящето се усещала отчайваща нужда от такъв праведен и смел изповедник на вярата, защото това били времена на тревожни развития в Църквата. Групата на свръхкоректните оказвала силно влияние и започнала да разпространява църковните си възгледи, като прекръщавала хора от други православни църкви, започвайки с Англия. Хиляда деветстотин седемдесет и шеста била годината, когато мнозина – включително умиращият архиепископ Аверкий – започнали да се страхуват, че фракцията на свръхкоректните ще успее, в крайна сметка, да подчини Руската православна задгранична църква на своя вид сектантска църковна политика. След смъртта на архиепископ Аверкий, изглежда, никой друг не смеел да поеме борба против това, поне не и в печата.

Отец Серафим определено започнал да се уморява от тази младежка политика на „колежанчетата”. Те принадлежали твърде много на този свят, а той търсел небето. Той би предпочел просто да забрави за тях и да се потопи в пустинното си усамотение. Но имайки предвид хората, към които била ориентирана неговата православна мисия, нима можел да си позволи това?

Един ярък юнски ден отците се опитали буквално да се „издигнат” над тези проблеми и да получат по-добра перспектива, като търсели Бога за отговор. Бил денят след Петдесетница, Свети Дух, основният празник на манастира на архиепископ Аверкий, „Света Троица”. Отците решили да тръгнат рано сутрината с Теофил на разходка до Маунт Шаста. По пътя те изчели утренята в колата, а когато пристигнали, радостно изпели службата по Типика. Те поръсили на няколко места из планината със светена вода и пели още песнопения, докато вървели.

„През седмиците преди това – записал о. Серафим в дневника си – отците бяха разтревожени от думите и делата на фракцията на „зилотите” в нашата църква, които се опитват да прокарат задушаваща всеобща „коректност”, която е очевидно резултат на човешка логика, а не на живото църковно предание. На нашите велики руски епископи и богослови се гледа отгоре, защото не винаги са „коректни” в смисъла на тази партия, а и нашите собствени усилия тук в пустинята се поставят под въпрос: ние говорим за „зилотство”, а това сякаш подпомага сформирането на екстремистка „партия” в Църквата. Нашият идеал за оттегляне от светските и партийни интереси, за черпене на вдъхновение от пустинята и светците й, явно не се разбира от много хора, а и ние не се вписваме в обичайната „руска” представа за хора полезни за „организацията”, които искат да запълнят църковните и енорийски „свободни места”. Ние се чувстваме някак си духовно сами, макар да има и такива, които очакват от нас напътствия: дори това пътуване до Маунт Шаста – има ли то някакъв смисъл за „актуалната” ни мисионерска дейност?

С такива мисли четем Посланието за деня в гората всред снега на височина от 7500 фута, а побелелият връх се е издигнал над нас: И не се опивайте с вино (…) но се изпълняйте с Дух, като се назидавате сами с псалми и славославия и с песни духовни, пеейки и възпявайки в сърцата си Господа (Еф. 5:18-19). А после Евангелието: Ако двама от вас се съгласят на земята да попросят нещо, каквото и да било, ще им бъде дадено от Моя Отец Небесен; защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях (Мат. 18:19-20). Отците бяха поразени от това послание, което говореше направо на сърцата им и даваше отговор на техните притеснения: и наистина – там, където единомислено и единодушно са се събрали двама или трима, там може да се върши Божието дело. Нека тогава не се поддаваме на съмнение и партийни борби, а да продължим по пътя, който владиката Йоан благослови, особено като знаем, че има и други, които гледат нас за кураж и вдъхновение.”

Както показва този откъс, паметта на архиепископ Йоан била особено скъпа на отците през този период на несигурност. На 19 юни, когато току-що отпечатали книгата на епископ Сава за архиепископ Йоан, о. Серафим отбелязал: „Бяхме сломени духом през тези седмици и особено сега молим владиката Йоан за помощ: Какво да правим? Как да продължим? Как да направим така, че крехкото ни мисионерско движение да се запази истинско и да не се отклони по пътя на външния успех и така да стане пречка за истинското православие?”

Седмица по-късно, малко преди десетата годишнина от смъртта на архиепископ Йоан, отците получили отрезвяващо предупреждение, което им възвърнало решителността да продължат. В неделя на 27 юни избухнал пожар на югоизток от манастира. До вторник вече бил на около две мили и застрашавал планината. Хората в града казали на отците, че ако видят пламъци през дима от другата страна на дефилето, трябва да напуснат. Владимир Андерсън и семейството му тогава били на посещение в манастира. Те си тръгнали във вторник следобед, като предложили да се върнат и да помогнат с евакуацията, ако е нужно, но оставили сина си Томас да помага на отците няколко дни.

„В късния следобед – записал о. Серафим в дневника си – започват приготовления за пренасяне на най-ценните ни книги и ръкописи в Рединг при г-жа Харви. След това отците с двете момчета Томас и Теофил минават по цялата планина, като ръсят със светена вода и носят мощите на св. Герман и икони на архиепископ Йоан и на Богородица „Неизгарящата къпина”. Те оставят последната на Сплит Рок в източния край на нашата планина, срещу огъня. Чуваме двете момчета да казват развълнувано: „Искам да остана тук и да изгоря с теб”.

Когато всички стигнали до Ноубъл Ридж, Томас възкликнал: „Виждам го! Виждам огъня!” Всички започнали да се молят горещо, а чувство на голяма опасност витаело из въздуха. Изведнъж те забелязали, че от запад се надига вятър. „По молитвите на владиката Йоан – записал о. Серафим – огънят се върна обратно (…) Скоро димната стена на изток беше издухана, а опасността силно намаля.”

След като всички се върнали в манастира и се събрали в църквата, о. Герман предложил да положат обет да построят хранителница за мощите на светците, които имали в манастира. Мощехранителницата била завършена за няколко дни, а дотогава пожарът напълно стихнал.

Благодарен на Бога и на покровителите на манастира, че са отклонили това бедствие, о. Серафим поразсъждавал за това в дневника си:

„Ние възприехме това събитие „мистично”: има „пожар” в Църквата, голяма опасност, и тя се приближава до братството ни. Седмици наред преди десетата годишнина от смъртта на архиепископ Йоан ние се чувствахме напрегнати и дори помолихме някои хора да се молят за нас в тези дни. Посред опасността усетихме твърда решимост да продължим с усилията си, каквото и да става, и още повече молехме владиката Йоан да ни помага в тези съдбовни за нас дни, да ни показва как да продължим”.

Отците получили още повече смелост, когато точно след края на опасността от пожара заминали за Сан Франциско, за да участват в ежегодната литургия в гробницата на архиепископ Йоан. За разлика от пътуването си по същия повод преди две години, този път отците били вдъхновени, защото получили чакана подкрепа от архиепископ Антоний. „Литургията – записал о. Серафим – е благолепна, както обикновено, с двама епископи, трима свещеници и дякон. Издига се искрена молитва при гроба на владиката, а после дълго разговаряме с двамата епископи. Архиепископ Антоний беше много благоразположен и даде за нашата църква стария иконостас на катедралата; зарадва се да научи, че ние сме против „зилотство не според познанието”, което явно тревожи и него. Отец Митрофан, който ни даде от новоотпечатаните портрети на архиепископ Йоан с текст на английски на гърба, ни окуражи да продължим да разпространяваме почитта към архиепископ Йоан, без значение какво става (неговият ентусиазъм за това е най-живото нещо, което се случва в рускоезичната част на Църквата днес). Владиката Нектарий първо ни каза, че само ние правим въобще нещо в днешната задушна църковна атмосфера и че само ние сме наистина свободни, а после ни посъветва да поставяме духовната страна на нещата винаги на първо място.

Върнахме се от този празничен ден късно през нощта доста окуражени, но все още без ясни отговори за бъдещата ни дейност, на каквито се надявахме. Изглежда отговорът е, че няма отговор, няма модел, а трябва просто да възложим доверието си на Бога и да продължаваме в същия дух.

Но опасността от „пожар” продължава да се вихри в нашата църква и ние все още не сме спокойни за бъдещето. Новината за противоречията по „прекръщаването” в Англия разстройва много хора и човек се чуди, особено след смъртта на архиепископ Аверкий: кой ще дава тон за истинска ревност в бъдеще? Чувстваме нуждата да изразим идеала за трезва и разсъдлива ревност, зад която стои и нашата църква, но вече е очевидно, че това ще причини проблеми с фракцията [на свръхкоректните].”

По това време отците вече са стигнали до заключението, че ако никой друг не поеме нещата оттам, където спрял архиепископ Аверкий, то те ще трябва с лице да се изправят срещу проблема за зилотството на свръхкоректните, както и да понесат всички последствия от това. В предговора към една статия на тогавашния първойерарх на Руската задгранична църква митрополит Филарет, о. Серафим написал: „Има хора, които искат да направят всичко съвършено „просто” и „чернобяло”. Те биха искали [митрополит Филарет] и неговият Синод да обявят за неистинни тайнствата на новокалендарните или доминираните от комунистите църкви, без да осъзнават, че не е работа на Синода да се постановява по такива чувствителни и сложни въпроси”.

Отец Серафим написал само един параграф относно подобна „ревност не по разум”, но това било достатъчно да предизвика доста гореща реакция. Един свещеник написал на отците, че „статията сериозно навреди на цялостта, яснотата и позицията на „Православно слово” като традиционно православно издание. Във вашата статия вие заемате икуменическа позиция, че има три групи православни християни: дясно крило, ляво крило и среден път (…) От ваша гледна точка, както и от икуменическа, вече имаме православна теория за фракциите. На това учи статията ви. Какво друго би могла да ни каже? Ако всички други „православни” групи са част от Църквата и нейните тайнства (…) тогава моята позиция е, че ние сме много далеч от тях и нямаме дял в техните тайнства (…) Тези хора са преминали по моста и връщане няма (…) Всички патриарси са изпаднали в ерес (…) Моля се да осъзнаете вредата, нанесена от вашата статия, и че в следващите броеве ще предложите обяснение на многото православни, които бяха скандализирани от нея”.

Друг свещеник от групата на свръхкоректните написал: „Сега аз, най-малко и най-много грешният сред Божиите служители, казвам, че душата ми е огорчена и скандализирана, както и душите на паството ми”. В същото писмо този свещеник твърдял, че е „по-добре да си вържем воденичен камък на врата и да скочим в морето”, отколкото да се молим открито заедно с някой, който дори само споменава патриарсите на Русия и Константинопол.

Както отбелязал в писмо о. Серафим, тези свещеници „просто нямат представа, че може да съществува нещо като „изкушение по отношение на правилността”.

Когато архиепископ Антоний посетил манастира на 11 август, той окуражил платинските отци в позицията им, заявена открито в списанието. В дневника си о. Серафим записал:

„Вечерта пристигат дякон Андрей Папков и матушка Наталия и носят вест, че на следващата сутрин ще дойдат архиепископ Антоний и епископ Нектарий. Архиепископ Антоний отслужва литургия (…) Епископ Нектарий тръгва сутринта за Сиатъл, (…) а архиепископ Антоний за първи път прекарва нощта при нас и, като цяло, посещението му е най-доброто досега. Следобед дякон Андрей закарва владиката до Патимоукъс Лукаут, където се виждат следите от скорошния горски пожар, а после три часа той обсъжда с отците въпроса за „повторното кръщение” и други подобни. Той открива, че те споделят напълно мнението му. Те му привеждат всички „противоречиви” откъси от статията си за митрополит Филарет, а след като чува всичко, той се прекръства и им благодари, че са я написали. Явно е, че „ревността не по разум” поражда у него известно притеснение, както и у много от нашите епископи, и се боя, че разрешението на въпроса, ако има такова, няма да е лесно. (…)

Архиепископ Антоний е очевидно доволен от посещението си и в полумрака преди вечернята го виждаме да се разхожда и да си пее в двора на манастира (…)”.

Макар отците да имали куража да оспорят позициите на „свръхкоректните” в списанието си, съвсем не им било приятно да огорчават хората, особено хора в собствената си църква, които споделяли мисията им за англоезичния свят. Както заключил о. Серафим в едно писмо до свещеник: „Повярвайте ми, отче, това писмо е написано с кръв”.

Когато дошъл празникът Успение Богородично (15/28 август), о. Серафим записал в дневника си: „Двамата отци и брат Теофил прекараха празника сами и отбелязаха седмата годишнина от преместването си в пустинята. Дяволът атакува силно в тези дни след отслужването на божествената литургия и на отците отново им идва мисълта: каква е ползата от този труд в пустошта? Има ли някой наистина полза от него, така че да е оправдано този труд да продължава, каква е ползата от това отците да са „извън модата” и не в хармония с „общественото мнение”, които са част от този труд? Те решават да продължат напред с вяра в Бога, следвайки съвета на владиката Йоан, че ако това, което правим, не е угодно Богу, то ще срещне непреодолими препятствия. Заплахата от суровата зима, която предстои, прави тази година вероятно съдбовна за нашия пустинен идеал”.

Отец Серафим чувствал, че не може да спре или да се откаже. „Виждаме нуждата – написал той – от оформянето на здрава „умерена” позиция, която да подчертае истинското Православие, твърдо да се противопостави на икуменизма и модернизма, но без да се увлича в „дефиниране” на неща като присъствие или отсъствие на благодат или прилагане на „повторно кръщение” за тези, които вече са православни.” Отец Серафим осъзнавал, че за да се обясни тази позиция, било нужно повече от един-два параграфа. Трябвало да се напише цяла статия – такава, която същевременно нямало да отчужди хората ненужно. „Това ще е много трудно да се направи – казал о. Серафим, – но с Божията помощ и по молитвите на нашите светци покровители ще се опитаме да направим най-доброто за изпълнението на нашия малък дял.”

И наистина, това била статия, която о. Серафим трябвало да „изстрада”. Когато една вечер о. Герман отишъл в килията на о. Серафим, „Оптина”, той го заварил с посивяло и тревожно лице. „Какво има?” – попитал той.

„Защо? – попитал о. Серафим на свой ред, повтаряйки болния въпрос, който атаките срещу архиепископ Аверкий породили у него. – Защо трябва да има такава пропаст между великите старци на нашата църква и младото поколение? И откъде знаем, че сме прави?”

Отец Герман виждал колко е тежко бремето на отговорността върху плещите на неговия съработник, а то ставало и по-тежко поради липсата на други, които да го споделят с него. Като повечето обръщенци о. Серафим се страхувал, че не е изцяло православен по дух, и затова често се обръщал към о. Герман за увереност. Но въпреки притесненията си, той в крайна сметка знаел, че е на правия път, защото това не бил неговият път, а този на отците във вярата. Той следвал пътя им дотук, а сега те му оставили този път, за да може той да води други по него.

Статията, която о. Серафим накрая написал и отпечатал, била озаглавена „Царският път: истинското Православие в ерата на вероотстъпничеството”. Както показал от самото начало, учението за „царския път” не било част от някакво новоизмислено „православно учение за фракциите”, а било учението на светите отци на Църквата. Той започнал с цитат от св. Йоан Касиян: „Както казват отците, крайностите са еднакво вредни (…) (Ние трябва) да продължим по царския път, като избягваме крайностите и в двете посоки”.

„Прилагайки това учение към собствената ни ситуация – написал о. Серафим по-нататък в статията си, – бихме могли да кажем, че „царският път” на истинското Православие днес се намира между крайностите на икуменизма и реформизма, от една страна, и „ревността не по разум” (Рим. 10:2), от друга (…) Вероятно няма в днешно време друг православен учител, който да дава пример за такава здрава и пламенна православна умереност, както покойният архиепископ Аверкий от Джорданвил. Неговите многобройни статии и проповеди разнасят освежителния дух на православната ревност, без да се отклоняват нито в „дясно”, нито в „ляво”, а непрекъснато подчертават духовната страна на истинското Православие.”

След като (по думите на о. Серафим) си „намерили белята”, заемайки позицията на царския път, платинските отци получили много потвърждения, че в действителност те не били сами по пътя. Алексей Янг, който бил в Англия, когато там ставали известните „повторни кръщения”, казал на отците, че този фанатизъм е по-скоро изключение сред английските православни християни, отколкото правило. „Трябва да знаете – написал Алексей на отците, – че те (много хора от нашата църква в Англия) наистина чакат вие да „покажете пътя” в тези трудни проблеми, така че всеки съвет, окуражаване или напътствие, което бихте могли да изпратите, ще бъде прието с най-голяма благодарност. Всички те наистина се чувстват ужасно самотни тук и са уплашени за бъдещето.”

Друго писмо, този път от вярващ в Англия, потвърдило това: „Братството на св. Герман и „Православно слово” (…) са много ценени тук. Носите велика и сериозна отговорност дори тук, на шест хиляди мили, защото мнозина гледат към вас за точния тон и отношение”.

На 13 ноември 1976 г. о. Серафим записал в дневника си:

„С приближаването на Рождественския пост несигурността и притесненията от пролетта и лятото изглежда постепенно напускат братството, но остава чувството за неуреденост. Много важни за нас бяха писмата от последните месеци, които показаха, че трудът ни не е изцяло напразен, че въпреки отношението тип „луди обръщенци”, както и много обезсърчителната „официалност” в някои църковни кръгове, нашето „послание” все пак достига до някои хора. (…)

В средата на октомври получихме от М. М. (Сейвил, щата Ню Йорк) тази бележка:

„Благодарим ви отново за силната и пряма публикация в „Православно слово”. Дано нашият Господ благослови вас и онези, които с вяра проповядват и поддържат „Словото на Истината” в тези все по-смрачаващи се дни на вероотстъпничество (…) Работата е много, но реколтата е слаба, но все пак и слабите са важни и на тази цел сте се посветили (…).”

На Лазаровден Алексей Янг от Етна ни написа следното:

„Наистина имате голям товар и отговорност на плещите си и с Божията помощ не трябва да разочаровате никого!! Братството е за нас електрически генератор, чиито кабели и електричество са насочени в много посоки и дават светлина на мнозина, които живеят в мрак. Някои са се „включили” в „линията” по пътя, може би дори без да осъзнават все още откъде идва тази светлина, така че много хора зависят в крайна сметка от вас за осветляването на трудните идни дни. Бог да ви помага!”

Към края на 1976 г. отците получили още много кураж този път от две млади поклоннички, които дошли в манастира, за да помогнат в християнско дело. На 27 ноември о. Серафим записал:

„Неочаквани гости пристигат: Мери Мансур, млада жена (на 28 години) с руски произход, която няколко години била част от „Евангелски стремеж” (протестантска организация) в Юрека [Калифорния], но сега е решила да я изостави, за да служи на Православието. Тя и приятелката й Соломония Минкин, еврейка, приела наскоро Православието (кръстена от о. Йоаникий Джорданвилски), смятат да отидат до Ново Дивеево и да се захванат с някаква дейност под ръководството на владиката Андрей. Отец Серафим отива с тях до „скита на св. Илия” и разговарят. Той е много впечатлен от техния плам и желание да служат с цялото си сърце и душа на Бога според православното предание. Те били привлечени към протестантската организация, защото не намерили възможност в „нормалното” православие (както се разбира днес) да излеят своя жар. Това дали показва зараждането на ново поколение руснаци тип „Сергей Курдаков”, което да е свежо и пламенно? Как да бъдат насочени по плодотворен път? И защо пламенни млади жени идват при нас, а младите мъже сякаш не се интересуват? Дано Бог ни даде познание и премъдрост да им помогнем!”

Когато тези две поклоннички дошли в манастира за първи път, Барбара Маккарти останала и разговаряла с тях почти през цялата нощ в къщата за гости. Те някак си успели да почувстват красотата на монашеската борба в пустинята, колкото и да била лишена тя от външна слава.

Макар, по думите на о. Серафим, отците да се чувствали „духовно сами” през трудната 1976 година, Бог никога не ги изоставил. Той непрекъснато им изпращал знаци за Своята загриженост и защита. Изкушението и борбата с чувството за изоставеност – което по думите на св. Ефрем Сириец ще е често срещано при истинските християни преди края на света – им били дадени по Божи промисъл. Както щяло да се окаже, най-трудната им година щяла да бъде последвана от „година на благодат”: началото на тяхното свещенство и на цяла една нова ера за братството.

Из „Отец Серафим Роуз – живот и дело“ на йеромонах Дамаскин, Омофор 2015, превод: Андрей Романов

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...