За завистта

Завистта унищожава човека: както този, който завижда, така и този, който може да я предизвика със своите хвалби и гордост. На една от пастирските си срещи йеромонах Никон (Париманчук) говори за това как се ражда тази страст и как да се справим с нея.

Ако ни завиждат, как да направим така, че да не зависим от завистта на другите?

Често предизвикваме завист с някои от нашите неумерени хвалби, демонстрация на нашето превъзходство, което всъщност не съществува. Какво превъзходство можем да имаме? Само над греховете. Но ако човек е победил греха, той не се хвали, той вече е над това, победил е тщестлавието. И често самите ние сме причина за завистта към нас, когато парадираме с някое свое постижение. Истински „панаир на суетата“, както пише един английски писател – цял роман, посветен на това. Така че нека бъдем по-разумни и скромни, тогава няма да зависим не само от завистта, но като цяло от мнението на другите.

На приятели и роднини им се случват хубави неща: увеличение на доходите, брак, добро образование – това ни кара да не се чувстваме добре. Какво да правим в такъв случай?

Това е завистта. Светите отци казват, че тя е скръбта на сърцето, виждащо благополучието на ближните. Завистта може да бъде победена, като се призове Божието име с думите: „Слава Богу, поне някой е добре“ и така постепенно ще се научим да се наслаждаваме на радостите на другите. Често завистта ни е неосъзната. Когато тя ни обхване, се оказва, че не сме много добри хора – чувстваме се зле, когато другите преуспяват – ето колко сме грешни. Грехът разкрива нашата слабост и трябва да му се противопоставим с помощта на Бога. Във всички наши дела, дори и в борбата срещу греха, нека казваме: „Господи, помогни ми“. Във вечерните молитви молим: „Господи, дай ми добра мисъл“ – без Господа дори добра мисъл не могат да родят главите ни. Всеки е зает със суетата на света, грижи се за всекидневното, а не за вечното.

Завистта е скръбта на сърцето заради благополучието на ближните.

Понякога човек е в застой: ходи в храма, причастява се, но няма духовен растеж, всичко е някак замръзнало. Какво го съветвате да направи?

Да продължава да ходи, да се моли. Нашата работа е да работим над себе си. Защо сме сигурни, че след определен период от време ще постигнем духовно израстване, ще добием духовни плодове? Св. Мария Египетска имала желание да поправи живота си, от греховен да го направи свят, и отишла в пустинята. Но в продължение на още 17 години тя се борила със своите помисли и желания, спомени за вкусната храна, за свободния живот. Никой не стоял над нея, никакви стени не я спирали, никакви началници не я ограничавали – нито духовни, нито светски. Самата тя останала доброволно в пустинята и се борила с греха като с див звяр. И ние не можем да гарантираме, че с духовните си практики, с молитвите си и с участието си в църковните тайнства ще постигнем някакъв растеж. Може би точно обратното, колкото повече виждаме греховете си, толкова по-голямо е нашето израстване. Та нали в молитвата на св. Ефрем Сириец, която се чете многократно, дори в рамките на един ден от Великия пост, ние искаме да видим не добродетелите си, а нашите грехове, за да ги поправим. Господ е казал, че когато направим всичко, не трябва да казваме: „Господи, направихме всичко“, а трябва да кажем:„ Господи, направихме всичко, което трябваше да направим, като недостойни и лениви роби“.

Дарове за духовни подвизи се дават само на тези, които действително извършват духовни подвизи. Спомнете си, когато Мотовилов, духовен ученик на св. Серафим Саровски, го попитал: „Отче, защо няма такива светци, каквито е имало в древността?“, той му отговорил, че няма решителност. Поправянето и духовният живот се състоят не само в изповядването на греховете ви, въпреки че това е първата важна стъпка, но и в поправянето им: който е бил алчен – трябва да стане щедър, който е завиждал – трябва да стане приятелски настроен, доброжелателен, който е блудствал – да стане въздържан, който е осъждал – да въздържа езика си, но това е много трудно. Струва ни се, че това са толкова добри неща, че веднага можем да започнем да ги правим и ще успеем, само че не става така. И всеки ден започва сякаш от нулата, отново със сутрешни молитви, сякаш не сме чели нищо досега, сякаш дори не сме започнали да работим. Не е нужно да чакаме някакво необикновено духовно състояние, а да желаем да видим греховете си. И ние няма да ги видим под формата на красиво оформен списък, като меню в ресторант, а вътре в себе си, те ще излязат от нас. Дух на осъждане, неприязън към всички и купища други грехове… Светите отци са говорили в патерѝците: когато видите новодошъл да се издига на небето, издърпайте го за краката и го върнете на земята, за да не се издига твърде високо и да мисли, че вече е постигнал нещо. Една монахиня попитала стареца Амвросий в писмо: „Защо, отче, понякога след като се причастя чувствам такова състояние на умиление и тишина в душата си, а понякога не чувствам нищо? Старецът ѝ казал: „Всичко зависи от Божията милост. Нашата задача е да работим над себе си“. Често сме недостойни за Този, Когото сме приели, за срещата, която сме имали с Бога. Така че нека не се смущаваме, нека работим както в поста, така и извън поста над покаянието и над нашето поправяне.

Не трябва да чакаме някакви необикновени духовни състояния, а да искаме да видим греховете си.

Как да разберем, че човек е готов за брак?

Този въпрос трябва да зададете на бялото духовенство. Като цяло бракът и семейният живот са много голяма отговорност в живота. Като обещанието за вярност на Бога при св. Кръщение. Семейният живот е много голяма и решителна стъпка, в която отговорността пада върху двама. Често става така: отначало хората се женят, но не разбират веднага смисъла на тази постъпка. Трябва да ценим това, което имаме. Все още търсим някакво щастие, но ние сме християни, длъжни сме да сме щастливи. На всяка литургия ни се пее: „Блажени милостивите, блажени гладните и жадните за правда“, т.е. щастливите. „Блажени (щастливи) миротворците, блажени кротките, плачещите“, но ние забравяме това. Същото е и в семейния живот. Тежък, разбира се, нелек кръст е това, но той трябва да бъде един за двама, общ, а не всеки да има свой собствен.

Всичко, което се прави отговорно, е много трудно. Трябва да се молим. Господ урежда човешкия брак. Харесаха ми думите на една литературна героиня: „Жената търси мъж, но Бог дава съпруг“.

Обяснете, моля, думите на Евангелието: „Можете ли да пиете чашата, която Аз пия, и да се кръстите с кръщението с което се Аз кръщавам? (Марк 10:38)?

Митрополит Антоний Сурожки казва следното: апостолите, въпреки че са били близо до Христос Спасителя и са видели чудесата Му, и са били призовани от Него за апостолство, все още не са имали благодатта на Светия Дух. И затова, когато Господ е бил предаден, всички побегнали в уплахата си, те не само не можели сами да се обединят, но и да върнат Юда в кръга си, и с любовта си да го запазят в покаяние и вярност към Христос. Но това е лично мнение на митрополит Антоний.

Често виждаме неправедни хора да вървят редом с праведни хора, грешници, както Юда е бил редом с Христос, преди да Го предаде. Все още не ни е посетила благодатта на Светия Дух. Молим се: „Дойди и се всели в нас…“, но ние нямаме постоянство, плам, решителност да се кръстим с кръщението, с което апостолите са били кръстени след деня на Петдесетница. Те не само са получили кръщение, но са се изкачили на кръста, който Господ им е дал, за да бъдат проповедници на Божието слово. И всеки от нас има свой кръст, който му е даден. В тайнството Кръщение ние се отричаме от сатаната и от всичките му дела, от греха. Отрекли сме се, но не ни достига решителност, отлагаме я и тя отслабва, гасне. Да се кръстиш с кръщението, с което Господ е кръстен, означава да извървиш целия път от началото до края, от Рождество в този негостоприемен за Него свят до кръста. Да бъдеш кръстен по такъв начин означава да следваш това, което всички знаем и трябва само да изпълним, но няма достатъчно работници. Да се покаем и да работим, обични братя и сестри.

Твърди се, че тези, които не ходят в храма и не се причастяват, извършват смъртен грях като пишат имената си за литургия, защото за тях се пускат частици в Кръвта Христова.

Никъде не се говори за това от светите отци. Смъртният грях е неразкаяният грях. Независимо дали става въпрос за прелюбодеяние или бонбон, който сте изяли в магазина, без да платите. Неразкаяният грях е, когато дори не съжаляваме за действията си. Когато се извършва причастие на Божия народ, свещеникът влиза в олтара и потапя частиците, които са били извадени на проскомидията, в чашата, с думите на молитвата: „По молитвите на Твоите светии измий, Господи, с Твоята честна кръв, греховете на тези, които бяха поменати тук“. Там не се казва какви грехове. Може би грехът е, че човек е бил разсеян по време на молитва, или може би е някой друг грях. Господ е дошъл за всички и е преломил тялото Си.

Смъртният грях е неразкаяният грях.

В молитвите си поменавам хора, които познавам малко. Или може би вече не са живи. Въпросът ми е: минало е време, как да ги поменавам?

Знаете какво е казано: „Аз Съм Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Яковов. Бог не е Бог на мъртвите, а на живите. (Мат. 22:32). Това е първото. Второ, аз също имам някои имена, също не познавам тези хора, и се моля и ги поменавам. И знаете ли, понякога идва някаква информация от тях, че са живи и здрави, или че са починали. Преподобният Алексий Зосимовски казвал: „Когато ви помолят да се молите за някого, който не ви е близък, е нужно да се молите четири месеца. След това може би човекът вече няма такава нужда от молитвена помощ“. Нали разбирате, закарали го в интензивното отделение, извели го, прехвърлили го в общото отделение и след това го изписали. В противен случай синодикът ще се разширява и разширява.

В манастира поръчах Незаспиващ Псалтир и Псалтир в скита. Каква е разликата?

Незаспиващият Псалтир е четене през деня, с изключение на онези часове, когато се извършва богослужение. Чете се и от братята, и от студентите на нашата академия. Имаме също и скит, където първокурсниците учат, те също четат Псалтира там. Но е важно човек и сам да не забравя да се моли и да чете Псалтира.

А кога е най-добре? Когато е удобно, според силите?

Когато е удобно, да. Например за мен е по-добре сутрин, защото след това през целия ден имам работа. Сутрин времето сякаш върви по-бавно, до 9 – 10 ч., а след това – край, преди да се озърне човек и вечерта е настъпила, идва умората.

А може ли да се чете през нощта?

И през нощта може. Добре е да се чете Псалтира. Дори и по няколко псалма, ако цялата катизма е трудно, и с времето, четейки Псалтира, изведнъж разбираме: „Ето какво ни е нужно. Ето какво сме търсили“. Именно тези думи на утеха, които ще ни подкрепят, успокояват и наставляват. И в края на всяка катизма има тропари и молитви, които молещият се чете за себе си, чете: първата „Слава“ – за здраве, втората – за упокоение, а третата „Слава“ – да не забрави да се помоли за себе си, грешния.

Много рядко се случва дете от ранна детска възраст да обича да чете Божието Писание, молитвите; повечето хора постепенно развиваме това умение и, така да се каже, разкриваме духовната му красота. А Псалтирът е наистина духовна поезия; поетичните образи в него са много красиви. Човек може само да се чуди как Давид, който не само не е получил някакво литературно образование, но най-вече се е занимавал с военни дела, е успял да създаде такива духовни стихове, въздишки, плач, радост. Това е най-популярната книга от Стария Завет, най-четената.

Възможно ли е да се извършва елеосвещение няколко пъти в годината?

Обикновено тайнството елеосвещение се извършва веднъж годишно, по време на Великия пост. Тази традиция се появява в началото на миналия век, преди елеосвещението се извършвало само за болните. Но тъй като всички ние сме болни, не само с тялото, но и с душата, а молитвите при тайнството елеосвещение се четат не само за изцелението на душата, но и за освобождаването от греховете, които помним и не помним, сега елеосвещението се препоръчва на всички. В редки случаи, когато болестта е особено тежка и е необходима духовна подкрепа, може да се извършва елеосвещение през всеки пост.

Превод: Персиана Пастухова-Личева

Източник: monastery.ru