За Йоан и Иродиада

Ето, Аз изпращам пред лицето Ти Моя Ангел, който ще приготви Твоя път пред Тебе. Всички имат Йоана за пророк. А дъщерята Иродиадина, получена от майка си, каза: дай ми тук на блюдо главата на Йоана Кръстителя.  (Марк. 1:2; Мат. 21:26; 14:8).

„Защо се оглеждаш около себе си? Тук не е мястото на твоята почивка“. (De imitatione Christi, lib. II. cap. 1. 4.)

Човечеството, скъпи братя, е една горда дума, но погледнато от планината, то не се вижда. Вижда се мъгла, виждат се облаци, но човечеството не се вижда. Виждат се черни купчини гора и неправилно изтъкана мрежа от поля и нивя, но човечеството не се вижда. През мъглата се забелязват и големи градове, подобни на локви разлята сива боя, забелязват се реки и пътища като извити бели конци, но човечеството не се вижда. Не се виждат царските палати, нито парламентите, нито храмовете, не се виждат мухите, прелитащи над тези предмети на човешката гордост, не се виждат врабците, които летят над мухите, нито орлите, които летят над врабците – само горе се вижда малко син цвят, който хората наричат небе и долу малко сив цвят, който хората наричат земя, и между тези двете – нещо, което хората не наричат никак. Гледащият от планината накрая се изморява да гледа, търсейки в долината под себе си човечеството, той затваря очи, разтяга уста в цинична усмивка и шепне сам на себе си: човечеството е само една горда дума! И със затворени очи започва да слуша, няма ли поне да чуе човечеството.

Човечеството е една горда дума, скъпи братя, но слушано от планината, то не се чува. Вятърът се чува и гората се чува, но човечеството не се чува. Човечеството в долината пирува пир, но от този пир нито глас не достига до планината; човечеството в долината плаче и ридае, но неговият плач и неговото ридание не отива във висините по-далеч от врабеца; човечеството в долината води войни, но шумът от неговите войни не достига дори и дотам, докъдето достигат ноктите на орела; човечеството в долината се жени и омъжва под звука на камбани и топове, но гласовете и шумът от всичко това умират, още преди да са стигнали до планината. И слушателят, който на планината държи ухото си наведено към земята, за да чуе нещо от човечеството от долината, накрая се изправя и високо говори сам на себе си: напразно гледам в един празен гроб и очаквам от него глас… Човечеството е една горда дума и нищо повече. Нечуто и невидяно от висините, човечеството живее и умира в дълбоките долини на живота, и не се чува и вижда нито когато е живо, нито когато е мъртво.

И все пак, братя, в това човечество, което не се вижда от планината само защото нашите очи не могат да го видят, и не се чува само защото нашите уши не могат да го чуят, в това човечество се разиграват драми, които нито от височината на пространството, нито от далечината на времето не могат да останат незабелязани за Онзи, който вижда от планината, както и от долината, и чува отдалече така, както и отблизо, тоест, за Онзи, заради Когото се разиграват всички тези драми в човечеството – заради Бога.

В човечеството се разиграват множество малки и големи драми, които мухите, врабците и орлите не забелязват, и които въпреки това се разиграват. Всички тези малки и големи драми в човечеството съставят една велика, стройна, гениална, една-единствена драма, която облаците и мъглата, гората и планината наистина не могат да видят, но която въпреки това съществува и не губи нищо от своето величие, защото я вижда Този, Който трябва да я види.

Така и необикновената драма на Йоан Кръстител, която се е разиграла на днешния ден преди много векове и за която днес ние си спомняме, е останала невидяна и нечута за пастирите, които този ден седели на Елеонския хълм над Йерусалим и, лежейки по корем, са се опитвали да видят и чуят в него онова, което се нарича човечество.

Този ден Йерусалим живеел, както обикновено, своя ленив, спокоен  живот. По улиците седели множество просяци, които просели милостиня в името на стария Израилски Бог, на Когото дава назаем този, който раздава на тях, просяците. По площадите спорели помежду си фарисеите и садукеите за законите и пророците, и никога не можели да разрешат тези свои спорове. Примирявала ги единствено общата омраза към римските стражи, които кръстосвали около тях и със звън на оръжие надвивали техния шум. В храма, в големия Соломонов храм, царяла гробна тишина, и дори и да имало някого в него, той се стремял и сам да се изгуби в тази тишина, олицетворяваща далечното, най-древно минало на човешкия род. По къщите се пеело, плачело, плетели се интриги, мислело се, почивало се и се правело всичко онова, което и днес се прави по градските къщи в такъв горещ летен ден. Мислите на старците се отнасяли до далечното минало, отдалечено с хиляди години, оживявайки в него Ной и Авраам, и останалите праотци и разговаряйки с тях. Мислите на младежите прелитали хиляди километри в пространството и се спирали на великия и вечен град, на тогавашната столица на света, Рим. В мислите си старците питали миналото, а младите хора питали Рим за съдбата на своя народ. Така Йерусалим, този свят израилски град, бил свързан с една мрежа от човешки мисли от краищата на пространството и краищата на времето в този момент, когато пастирите от Елеонската планина напразно се напрягали да видят онези машини, които мислят и които създават гордата човешка дума – човечеството.

Между останалите сиви точки, които можело да се видят от планината, била и една, за която никога не би могло да се каже, че това е разкошният, блестящ дворец на Ирод, в който се събирал целият епикурейски свят на Йерусалим, търсещ в светия град не светини, а удоволствия. По-малък и от най-малкия мравуняк изглеждал на пастирите този мраморен палат, в който се разиграла драмата на Йоан Кръстител и Иродиада, драмата, която е достигнала и до нас, и която вълнува и нашите сърца. Представете си: гордият мраморен дворец на Ирод, който можел да се види от планината, макар и като една сива точка, към която пастирите хвърляли поглед, е изчезнал от лицето на земята; и камък на камък не е останал от него; докато човешката драма, която се разиграла в този дворец и която не се виждала и от хиляда метра височина, е жива и днес: и днес е живо онова невидимо нещо и със своя живот възкресява и възстановява в нашето въображение от праха и пепелта и блестящия дворец на Ирод. Следователно, човешката драма е по-важна от мраморния дворец, в която се е разиграла – човечеството, скъпи братя, е по-важно от планината, от която то не се вижда.

Драмата на Йоан Кръстител започнала още преди неговото раждане. Още преди Йоан да се появи в живота, се говорело за него. И за всички нас, скъпи братя, се говори още преди нашето раждане. Още преди да се появим на бял свят, за нас се мисли и говори. Бог мисли за нас, Неговите ангели знаят за нас, нашите родители се съветват за нас по времето, когато ние сме още далече от съзнанието и светлината. И преди своето раждане ние сме свързани чрез стотици преки и непреки връзки с целия свят, който ни заобикаля.

Дълга и вълнуваща е историята на Йоановото раждане.

Един мъж и една жена цял живот плачели и се молели на Бога; молели се на Бога през целия си живот и със своите сълзи доказвали искреността на молитвите си. Те искали Бог да им даде едно дете, но Бог не им го дал. А за сълзите и молитвите на тези стари хора, които трябвало да бъдат негови родители, Йоан не знаел нищо, защото още не бил заченат.

Един мъж и една жена дълги години били презирани от света и от самите себе си за това, че нямали деца. Затова техният живот им изглеждал пуст и безсмислен, техният брак – безплоден и безполезен като смоковницата край пътя, която дава само листа и цвят, а плод не принася. Те се обичали, но искали да покажат своята любов и чрез някой трети, когото не е имало, и поради това, че не го е имало, те плачели и със сълзите си вгорчавали и своята взаимна любов, както и днес сред нас вгорчават своята любов един към друг онези, които са семейни, а нямат деца. – А за празнотата и горчивината на своите родители Йоан не знаел нищо, защото още не бил роден.

Един старец и една старица един ден се изненадали, като узнали, че ще имат син. Те не можели да повярват веднага на такава неочаквана радост, защото и двамата били в напреднала възраст. И старицата започнала да се крие от света и да се отдава на радостни и фантастични мечти и предчувствия за своя бъдещ син. Вярвам, че тези фантастични мечти за детето, което тепърва предстои да се роди, не са чужди на нито една жена, която е била майка, или която се надява да бъде.

Какъв ли ще бъде моят син? Какво ли ще стане с моя син? Такъв въпрос можела да си задава жена, която трябвало да стане майка на велик пророк? Ще бъде ли моят син по-хубав от мен и от своя баща? Ще бъде ли по-добър от нас? По-славен? По-щастлив? Естествено, той трябва да бъде по-хубав от нас, по-добър, по-славен и по-щастлив.

Тези вечни, сладки и суетни майчини въпроси и отговори несъмнено таяла в себе си и майката на Йоан още преди да се е родил.

Един ден се срещнали две жени, роднини, Елисавета, бъдещата майка на Йоан, и Мария, бъдещата Майка на Христос. Нито Предтечата, нито Месията са били родени, но и двамата били в утробите на своите майки. И когато тези жени се срещнали и се погледнали лице в лице, за миг се разбрали. По лицето и по тялото една на друга и двете познали, че не са сами. Съдбата невидимо застанала между тях и им прошепвала тайните, които и двете носели. Велики и чудни им се сторили тези тайни; ето, те, малките, обикновени жени, са оръдия на Бога, чрез които Бог си е послужил, за да доведе на бял свят двама необикновени човеци, които трябвало да бъдат свързани помежду си с връзки, по-близки от роднинските, в които те, техните майки, се намирали!

Тази среща между двете смирени жени се случила в Юдея един ден, когато Слънцето се намирало на същото разстояние от Земята, на което се намира и днес. Земята всеки ден се въртяла около себе си, носейки върху себе си две живи прашинки, които се наричали Елисавета и Мария; Слънцето виждало тези две прашинки заедно в продължение на три месеца, тоест по времето, през което Мария гостувала у Елисавета. Един ден, когато Мария била отпътувала от своята леля, Слънцето погледнало към Земята и видяло Елисавета сама, с новороденото дете.

Какво име да му дадем? – питала майката. Как да го възпитаме? – питал бащата. Как да го опазим от болести? – питали се и майката, и бащата. И двамата ставали и лягали с приятната грижа за своя единствен син, и с топла любов, която толкова дълго била безпредметна и която едва сега намерила своя отдавна желан приемник

Йоан растял бързо, толкова бързо, колкото неговите родители остарявали и вехнели; неговата сила, телесна и духовна, растяла в същата степен в каквато силата на неговите родители отслабвала. И старият свещеник Захария, заедно със своята жена Елисавета умрели, преди да са чули гласа на викащия в пустинята пророк. Техният Йоан станал пустинен пророк, – техният мил, единствен син Йоан! Те биха му определили по-добра съдба, ако ги бяха питали за съдбата му. Защото съдбата на един човек е по-стара от него. Никой от нас, скъпи братя, не е по-стар от своята съдба, нито е връстник на съдбата си.

Йоан трябвало да приготви пътя на Единствения, Който е по-голям от него. Той трябвало да изкорени плевелите и да изоре нивата, та Сеячът, като излезе на нивата, да може само да сее. И Йоан тръгнал да изкоренява без пощада и да оре без умора. Той рано видял, че Бог го е предназначил да служи не на себе си, а на другите, и се подготвял именно за това служение на другите. Човешката душа била нива, която той бил призван да очиства от плевелите и да оре. И Йоан изпитвал човешките души около себе си и видял, че те не са здрави. Грехът бил помрачил душите на хората и те се криели от самите себе си и в това скриване погивали. Незнанието и неверието били тежко бреме за човешките души, каквото е за едно нежно растение огромната, тежка скала, под която то вехне и гине. Пожеланията и сладострастието царували в душите на хората и задушавали всеки стремеж към доброто и идеала, който се пробуждал; хората употребявали ума си единствено за сплетни и интриги, водещи до печалба и удоволствия, употребявали езика си единствено за да скрият своята безхарактерност. От цялото това зло страдали онези хора, които носели злото в душата си. А защо Йоан страдал, когато не бил болен? Защо Йоан се възмущавал от хората, когато неговата душа била и светла, и храбра, и праведна, и изпълнена с любов?

Именно поради това. Йоан страдал именно защото в душата си се чувствал праведен между многото неправедни. Както единствената здрава клетка в организма на нашето тяло страда, когато е заобиколена от болни клетки, така и единственият здрав по душа човек страда тогава, когато е заобиколен от болни хора, един гений страда от глупака, един праведник страда от беззаконника, един трудолюбив човек страда от мързеливеца. Защото един човек е само клетка в големия организъм на човечеството. И Йоан бил една здрава клетка в болния организъм на онзи народ, в който живеел. И тази здрава клетка не можела да не реагира на болестта около себе си, не можела да не изпитва възмущение в своята среда.

В тридесетата си година Йоан се оттеглил от хората в пустинята, спокоен като агне, и се върнал от пустинята сред хората, благороден като пустинен лъв. Той се оттеглил в пустинята, за да може в уединение да подреди всички онези впечатления, които хората са оставили в него в продължение на тридесетте години живот сред тях и да подреди своите мисли за хората и живота изобщо. Той се оттеглил в пустинята, за да остане насаме със своите мисли, в тишина, в мълчание, да остане насаме с нямата, еднообразна природа около него, насаме със звездите, които никъде не блестят по-ярко и никъде не трептят по-изразително, отколкото над пустинята. Цели дни и нощи седял на камък в сивата пустиня, облегнал глава на ръката си и потъвал в размисъл; цели дни и нощи се разхождал по брега на Мъртво море, гневен на себе си и своята немощ. Много загадки се въртели в ума му и той се мъчел да ги разреши. Понякога тишината била пронизвана от рикане на лъв, което постепенно се изгубвало, несрещайки ехо. Но щом намирал, макар и слаб, отклик в пустинята, гневният лъв рикал още по-силно. А колкото по-силен бил лъвският рик, толкова по-дълбока изглеждала пустинната тишина след него. Пророкът слушал тази страшна пустинна песен и нервите му вибрирали от възбуда. Имал някакво смътно предчувствие.

– Ето, и моята съдба може би е същата като тази на лъва! Може би и аз ще викам в пустинята, и никой няма да ме чуе, гласът ми никъде няма да намери отзвук, но ще се губи като лъвския рев. Ето, и аз съм глас, който вика в пустинята.

Един ден всички в Йерусалим и Юдея се развълнували от вестта, че се е появил нов пророк, необикновен и страшен пророк. И цял Йерусалим и цяла Юдея излезли да го видят. И всички видели един наистина необикновен човек: облечен в камилска вълна и препасан с кожен пояс, бос и гологлав. Лицето му било сухо и изгоряло, косата и брадата му били разчорлени; изпод кокалестото чело блестели две пламенни очи, както две звезди блестят над изгорялата пустиня. Стоейки сред тълпите народ, този изгорял, кокалест човек викал с лъвски глас: Покайте се!

Вие, чието сърце е окаменяло към ближните ви, покайте се и с покаяние смекчете сърцата си; ето, мекото сърце е по-добро от твърдото.

Вие, които сте вземали с висока лихва от тези, които гладуват – покайте се; защото и вие можете да стигнете до глад.

Вие, които сте злоупотребявали със своето оръжие, защитавайки неправдата тогава, когато е трябвало за защитавате правдата – покайте се; ето, който неправедно яде хляба си, слага огън в тялото си.

Покайте се вие, които сте се гордеели над всички останали хора със своя произход от Авраам. Защото Бог може и от камъните да направи хора и да ги нарече Авраамово потомство.

Покайте се вие, аристократи, защото Бог от тинята може да издигне Свои благородници, по-добри от вас.

Покайте се вие, чиято вяра в Месия е отслабнала; ето, идвам пред Онзи, Който е по-голям от мене и за Когото е писано, че ще дойде. Покайте се и тогава слушайте какво ще ви каже Той. Защото Неговите думи ще могат да стигнат само до съкрушеното с покаяние сърце.

Неправедници и грешници, уплашени, говорели на пророка:

– Искаш ли да ти дадем злато, за да мълчиш, защото ни гризеш така, както гризе съвест?

– Не ми трябва злато, рожби ехидни – говорел пророкът, – не ми трябва нищо от онова, което трябва на вас. Аз имам в себе си нещо, което е по-ценно от златото.

И Йоан се прочул като рицар без страх и без недостатък, защото пред никого не се спирал и не щадял ничии недостатъци.

Йоан говорел и против беззаконията на Иродовата жена. Иродиада му изпращала злато, за да мълчи.

– Не ми трябва скверното злато на една грешница – гневял се пророкът. – Аз пия вода и се храня с треви, което не струва нищо.

А такъв отговор вбесявал Иродиада и тя говорела с омраза и отмъстителност за неподкупния пророк. И всеки ден изпращала злато и заплахи към пророка, за да замълчи, но нито едното, нито другото можело да го накара да замлъкне.

Когато веднъж около Йоан се било насъбрало голямо множество народ на брега на Йордан, Йоан забелязал Иисус, Сина на Мария, посочил Го на народа и казал: „Ето, това е Този, Когото вие чакате; това е Агнецът Божи!“ И Иисус и Йоан застанали един до друг и познали, че не са сами, защото гледали Божия образ един в друг. Съдбата невидимо застанала между тях и им шепнела тайните, които всеки от тях носел в себе си.

Това било тридесет години след онзи ден, в който Елисавета и Мария се срещнали и се изповядали една на друга. Децата, които тогава носели в утробата си и за чието щастие размисляли, сега стоели сред множеството любопитен народ, готов днес да им вика „Осана!“, а утре „Разпни!“. И двамата почувствали, че те наистина са агнета, отредени за жертва на този народ, който се тълпял около тях, и си помислили в душата си:

– Всички тези хора около нас се грижат само за себе си, а само ние двамата сме призвани да се грижим за всички, забравяйки себе си. Ние сме като гласове, викащи в пустинята. Да бъдем ехо един на друг!

А когато от Йерусалим към Йордан прииждало все по-голямо множество народ, за да види и чуе двамата нови пророци, Иродиада страдала от тежко безсъние. Целият дворец на Ирод правил всичко, което можел, за да развесели мрачната царица, но царицата въпреки това ставала все по-мрачна и по-мрачна. Нейният мъж Ирод накрая решил за утеха на своята жена да залови Йоан. Неговите слуги намерили Йоан, отделили го от света, вързали го и го хвърлили в мазето на Иродовия дворец. Душата на Иродиада се поуспокоила, но не съвсем. Иродиада се радвала, че сега има пустинния лъв в своята клетка, но все още се страхувала, защото лъвът бил жив и защото сега бил твърде близо до нея. И тя решила да направи още една стъпка.

Изобщо, Иродиада била решена на всяка стъпка, която би осигурила или увеличила нейното лично удоволствие, а тя била жена на удоволствието; от младостта си била жена на удоволствието; по своята кръв тя била създание на удоволствието. Нейното лично удоволствие било онзи идол, за който тя жертвала всичко. Винаги се стремяла да впрегне целия свят в служба на този свой идол. Нейните родители би трябвало да са били слуги на този идол, първият й мъж, Филип, бил слуга на този идол, вторият й мъж, Ирод, също бил слуга на този идол. Иродиада смятала за съвсем естествено и целият Йерусалим с цялата си аристокрация да служи на този неин идол; и не само Йерусалим, но и цяла Юдея, и цял свят; и не само целият свят, но и боговете, еврейски и римски. Тя заповядвала на хората, омилостивявала боговете, за да служат на нейното удоволствие. За Иродиада било неестествено някой да се противи на тази служба. Имала своя философия, една повече инстинктивна, отколкото разсъдъчна философия, според която самата тя била центърът на света, около който трябва да се върти всичко. За нея светът бил толкова добър и хубав, колкото можел да й послужи; за нея и боговете, и хората били добри тогава, когато изпълнявали нейните желания, без отлагане и без ропот. Иродиада имала своя особена скала за ценността на нещата и хората. На върха на тази скала стояла думата наслаждение, под нея думата Иродиада, а под тях подреждала до самото дъно имената на боговете, хората и нещата.

Да се поживее колкото се може по-приятно в този свят, независимо от това, което е било преди нас, което ще бъде след нас, и което е около нас – това бил нравственият Закон на тази сладострастна жена. закона, който носела в кръвта си и който я носел през целия й живот, докато кръвта имала сила да управлява мислите и чувствата й.

Наслади, колкото е възможно повече наслади! – Такова било веруюто на Иродиада.

Правда, колкото е възможно повече правда! – Било веруюто на Йоан.

В името на правдата Йоан въстанал срещу Иродиада, в името на насладата Иродиада въстанала срещу Йоан. Мисълта на Йоан не разбирала кръвта на Иродиада, както и кръвта на Иродиада не разбирала мисълта на Йоан. Така те не можели да се разберат помежду си. И това фатално взаимно неразбиране довело до катастрофа.

* * *

Йоан лежал в мрачната тъмница и прехвърлял в мислите си своето минало и своя труд. Над него, в блестящ салон, пирували гостите на Ирод. Ирод празнувал рождения си ден. Всички римски големци от Йерусалим, военни и граждански, били събрани около богатата трапеза на богатия римски васал Ирод, чийто разкош с нищо не отстъпвал на разкоша на Давид и Соломон, но чиято власт не била и бледа сянка в сравнение с властта на Давид и Соломон. Звънтели златни съдове, пълни с вино от ливанските долини и финикийското крайбрежие, носел се оглушителен шум от множество гласове: наслади, повече наслади! А в дълбокия мрак на тъмницата развълнуваният пророк викал: правда, повече правда!

Ирод празнувал своя рожден ден, Йоан проклинал своя. Затвореният пророк не се страхувал от тъмничния мрак: страхувал се от мрака, който започвал да се вселява в мислите му и да ги обгръща с черния си плащ. Стоейки в ъгъла на своята тъмница, Йоан започвал стотици мисли, но нито една не стигала докрай, защото всяка бързо се изгубвала в мрака, по-черен от мрака на тъмницата.

Най-силно го измъчвала мисълта за Сина на Мария, Иисус. Той ли е Месията, Когото народът чака? Не се ли е излъгал той, Йоан, когато го посочил като обещания от Бога и предсказан от пророците Спасител на света – не се ли е излъгал? И не е ли излъгал света? Ето, когато дойде Месия, тогава ще се възцари правдата на Земята, говорели старите пророци; но Синът на Мария дошъл, а правдата не се е възцарила, напротив, неправдата и сега тържествува. Ето, и той, мнимият предтеча и пророк, е жертва на страшната неправда, тържествуваща в света. Значи Месия не е дошъл? Дошъл е, не е дошъл, дошъл е, не е дошъл… гадаел Йоан съм със себе си и с мислите си, и от гърдите му се изтръгвал отчаян вик.

Правда, повече правда!

И като ехо на този негов вик кънтял гласът от горната стая на Иродовия дворец:

Наслади, повече наслади!

Римските господари ядели и пиели, повръщали, и пак ядели и пиели. Докато римляните завладявали света, ядели недостатъчно, а когато завладели света, ядели прекомерно. Техните предци се надпреварвали в простотата и въздържанието, а те се надпреварвали в пресищането. Ирод добре познавал вкуса и навиците на своите гости, затова и се постарал да задоволи всичките им сетива до пресита, до повръщане – да им даде наслади до горчиво. Музиките, песните и игрите оживявали сънливия им апетит, силните ориенталски благовония възбуждали нервите до крайност, а разнообразните цветове и форми придавали блясък в очите на гостите. И всичко говорело, викало, ехтяло:

Наслади, повече наслади!

И до ушите им не можел да достигне гласът на осъдения в тъмницата пророк:

Правда, повече правда!

Пирът в двореца на Ирод се превърнал в истинска оргия след танца на Саломия, дъщерята на Иродиада от първия й брак. Със своята игра, със своята красота и грация Саломия омаяла и опиянила всички присъстващи на пира – но най-много Ирод. „Искай от мене, каквото щеш и ще ти дам” – рекъл опияненият Ирод след края на играта.

Саломия се засмяла, приближила се до майка си и я попитала: какво да искам? – Иродиада многозначително погледнала дъщеря си и й казала: „Саломия, Саломия, дете мое, внимавай, защото в този момент се решава моята и твоята съдба; ти я държиш в ръцете си, и каквато решиш, такава и ще бъде. Не искай злато, защото със злато не можеш да се откупиш от страшния пророк, който лежи под нозете ни. Не искай, дъще, нито благовония, нито нектар, нито мед, защото страшният пророк ще ти вгорчи всичко това, както го вгорчи на мен. Не искай нито робини, нито евнуси, не искай въздушни дворци, нито презморски килими, не искай, Саломия, нито красиви еврейски младежи, нито благородни римски воини – защото всичко това ще бъде отровено от острия език на страшния пророк. Саломия, Саломия, мило дете, искай най-вече главата на пророка, и всичко останало ще ти се даде много лесно. Главата на пророка струва повече от половината царство на Ирод. Аз зная твоята кръв, дъще: твоята кръв е от моята кръв, а моята кръв не обича правдата на пророка”.

И майката, и дъщерята се познали и се разбрали. И съдбата застанала между тях и им открила тайните на тяхната кръв. Наслади, повече наслади! – говорела тяхната кръв, която била нахлула в очите им.

А през това време пророкът като пустинен лъв, затворен в клетка, ходел насам-натам из своята тъмна клетка, ослушвайки се дали няма да чуе стъпките на правдата, и поглеждайки дали няма да я види. И не чувайки и не виждайки я, той я викал: правдо, ела!

В този момент вратата на тъмницата се отворила и Йоан видял хора да влизат при него. В ръцете на един от тях видял празно блюдо и отначало си помислил, че той му носи правдата на блюдо, но се учудил, като видял, че то е празно. За какво му е на този човек това празно блюдо? В горните стаи настъпило моментно затишие. Иродиада чакала с нетърпение. Ирод тъпо оглеждал гостите. Саломия стояла на стълбите и очаквала връщането на палача. Около нея стояли в редица роби и лакеи. След кратка пауза палачът се върнал и й предал блюдото с черната, суха глава на пророка в кръг от съсирена кръв, и Саломия весело се затичала право към майка си, за да й предаде необикновения Иродов дар.

Иродиада победоносно донесла блюдото на гостите и го сложила на масата, до сладките ястия и до ливанското и финикийското вино. Изненадата траяла само една-две минути, и оргията продължила сред нестихващи викове.

Наслади, повече наслади! А в тъмницата лежал обезглавен човек в камилска вълна и не отговарял с никакво ехо на този шум. Насладата победила правдата.

Иродиада и Саломия излезли на покрива на Иродовия дворец и с гордо, надменно презрение гледали към Йерусалим. Слънцето залязвало и целият Запад се червенеел като кръвта на пророка, или като че бил облят със срам заради невинно пролятата кръв. Пастирите от Елеонската планина видели Йерусалим, покрит с тънка мъгла; дворецът на Ирод им изглеждал като един малък мравуняк; а двете песъчинки на покрива на този дворец, майката и дъщерята, били съвсем невидими за техните очи. Човечеството изобщо не се виждало от планината.

Времето минавало и минавало, и отронвало по един камък от двореца на Ирод и по един зъб от главата на Иродиада. Напразно и мраморните палати, и гордата Иродиада се противели на времето; накрая и двамата легнали под неговата власт. Един ден и Иродиада била под земята заедно със своята красива дъщеря. И потомците на онези червеи, които изсмукали тялото на Йоан под земята, дошли и изсмукали до кости и двете женски тела: тялото на царица Иродиада и тялото на красивата Саломия. И прахът на техните кости се смесил с праха на костите на Йоан и се разпилял по света.

Не зная дали вятърът случайно е довял някоя прашинка от техния прах и в Белград, но със сигурност зная, че и в Белград има много и от духа на Йоан, и от духа на Иродиада. Зная, както и всички вие знаете, че и в Белград всекидневно се разиграват драми, подобни на драмата, разиграла се в двореца на Ирод, и различни от нея само по степен на трагичност – драми, произлизащи от нагона за лично удоволствие и стремежа към правда. Тези драми не винаги са кървави, но винаги са необикновени и страшни. Те се разиграват не само по домовете и по улиците – те се разиграват и в нашите души, вътре в самите нас. У повечето от нас не присъства изцяло нито духът на Иродиада, нито духът на Йоан, а една смесица от едното и другото. Жаждата за удоволствие и стремежът към правда непрестанно се борят в нас, непрестанно ни люлеят насам-натам, и болезнено ни разкъсват.

Иродиада и Йоан са двата полюса на човешката природа. Да простим на Иродиада, скъпи братя, да й простим, защото в царството на духовете несъмнено й е простил и великият пророк: да й простим, за да ни се прости и на нас. Да й простим, тя е заслужила това, защото вече цели 20 столетия служи на християнския свят за пример как не трябва да живеем тук, на Земята. 20 века тя е изложена на осъждане и презрение от света. Да й простим, защото вече няма какво да й прощаваме – нейният грях вече е достатъчно наказан.

Боже, Който си гледал драмата на Йоан Кръстител в двореца на Ирод, и Който днес ни гледаш със същия поглед, дай ни сила да победим духа на Иродиада в себе си и да следваме примера на Твоя праведник. Изведи ни от заблудата, Боже, винаги, когато нашата кръв помрачи разума ни. Нека мисълта за Тебе, велики Боже, вечно да ни свети в тъмнината на нашата малка житейска драма, която се разиграва заради Тебе и която Ти виждаш по-добре от нас. Амин. I www.svetosavlje.org

 

Превод: Татяна Филева

 

Из списание Свет, брой 8/2014