За любовта до себененавист

Иисус Христос, безначален Бог, ни е дал заповеди, които имат свойството да разширяват ума и сърцето на човека до безкрайност. Отначало обаче вярващият в непреходното значение на евангелското слово (вж. Мат. 24:35) навлиза в най-вътрешната част на душата си, като непрестанно подлага себе си на Божия съд:

Естествено следствие от благоговейния стремеж да изпълняваме заповедите е пълното осъзнаване на собственото ни безсилие. Но чрез трудния подвиг да пребъдва в духа на словото Господне човешкият ум съзира, че по духовната си същност заветите на Христос са нетварната Светлина на Божеството. Затова нито едно наше действие не достига съвършенството, което изисква от нас Всесветият Бог. Светлината на евангелското учение, слязла от небесата, просветлява вътрешния ни взор и изостря възприемчивостта на сърцето ни. Ето защо онова, което по-рано е било неуловимо за нас, сега вече не може да остане скрито – всяко движение на сърцето или мисълта се долавя веднага и ние виждаме себе си такива, каквито сме.

Колкото по-силен е трепетът ни да не се окажем недостойни за Бога, толкова повече целият ни вътрешен свят се „оголва” и пред самите нас, и пред Божието Лице: „И няма твар, скрита за Бога; а всичко е голо и открито за очите (Му)” (Евр. 4:13). Бодърстването на ума и трезвостта на сърцето довеждат до онова, което на мнозина неопитни може да се стори невероятно или преувеличено: християнинът открива в душата си наличието – и явно, и скрито – на всяко зло, най- малкото като възможност, и действително вижда себе си като най-лош от всички и от всичко. Преди Божията Светлина да ни се яви, ние живеем като слепи. Без нея не можем да познаем греха, без нея не могат да ни се открият истинските измерения на човешкото падение. Само Светият Дух със Своето слизане върху нас ни прави способни първо да видим трагедията на собственото си състояние, а след това чрез себе си да преживеем и страшната драма на цялата история на човечеството. Последиците от падението са болест, неизлечима за земните лекари. Ние не можем да подчиним сърдечните си чувства на духа на Христовите заповеди. Оттук произтича и болезненият подвиг на борбата с „греховния закон” (вж. Рим. 7:23-25), който ни убива.

Въпреки цялата му мъчителност, този период от живота ни е безценен. От всички страни ни обхваща пламъкът на страстите под формата на „огнени изкушения” (вж. 1 Петр. 4:12). На помощ обаче идва благодатта; отначало ние не я виждаме като Светлина, а я усещаме като небесен Огън, който изгаря в нас корените на греха.

Колко пъти душата ми като малко безпомощно същество увисваше над пропастта в силен страх. Това не беше земен страх – аз не се стремях към безкрайно продължаване на земния си живот. Ужасът ми се пораждаше от това, че след като Бог снизходи до мене, видях с какви язви целият съм поразен. Осъзнах, че съм напълно негоден за Царството на Светия Бог. Нямам сили да опиша тази скръб, която ме потапяше в продължителен плач от дълбините на душата. Но макар и безумен, все пак съзнавах, че съм в ръцете на своя Създател, за които е казано: „Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог!” (Евр. 10:31). Беше ми непоносимо тежко и неведнъж се опитвах да се изтръгна от светите Му ръце (вж. Иоан 10:28), ала всичките ми опити пропадаха, защото нямаше къде да отида: нищо на тоя свят не ме привличаше, нито можеше да удовлетвори духа ми. Господ е казал: „Не бойте се от тия, които убиват тялото,… бойте се от Оногова, Който след убиването има власт да хвърли в геената; да, казвам ви, от Него се бойте” (Лук. 12:4-5).

Господ, Който е предал Себе Си на кръстна смърт, не е изричал празни и безсмислени думи и аз изобщо не исках да намалявам степента на тяхната категоричност. Ето защо животворният страх не ме напускаше. Нещо повече: колкото и да е странно, но щом страхът намалееше, усещах вътре в себе си и отдръпване на живителната сила. Молитвата ми отслабваше, умът се разсейваше, изчезваше чувството ми за божественото: аз умирах духовно. Едва много по-късно разбрах, че по този начин Божият Дух ме е възпитавал, и страданието ми се превърна в неизмерима полза. Ужасът от вечната гибел и покайният плач по тайнствен начин цял ме превръщаха в „молитва”. Духът ми свободно, без никакви усилия на волята възхождаше до съзерцание на неведоми преди реалности: безкрайната бездна на битието, мрачните селения на ада, но също и на озареното от нетварната Светлина Небе. Да бъде благословено Името Му навеки.

Не очаквайте от мене ясно и подредено описание на живота на душата ми през дългите години на моето минало. Понякога тя слизаше до низините на ада, а друг път Господ я възнасяше чак до небесата. Случваше се и да се озове на онази неопределима граница, откъдето съзерцаваше и Светлината на Божеството, и „външната тъмнина”, която поражда особен ужас, различен от страха от физическата смърт.

О, той наистина е нещо съвсем различно. Пред духа ми се откриваше благата вечност, все още безкрайно недостижима, но в себе си усещах и наличието на мрак, който е отвъд времето. Вътрешно се разкъсвах: страдах, поробен от тиранията на страстите, и заедно с това, изпълнен с копнеж по неизменното благо, се стремях към Бога. Покайната молитва ме поглъщаше изцяло. Някаква безтегловна, невидима сила ме пренасяше в умното, духовното пространство. „Там” аз бях сам. Земята изчезваше, нямаше нито слънце, нито звезди, нито хора, нито никакви други творения. Не усещах дори и тялото си. Понякога самата светлина не се виждаше, но въпреки това взорът ми проникваше в необятни дълбини. Душата ми в болезнено отчаяние зовеше към Бога. Да, аз съм грешен, но копнея за Бога, Светия Бог.

Никакви конкретни деяния от миналото си не помнех: бях пронизан от съзнанието за своето отстъпление от Бога, Когото бях познал в детските и юношеските си години. Той се бе отвърнал от мене, след като Го напуснах, за да търся в безумието си друг, уж по-висш, свръхперсонален Абсолют. Особено силно тази молитва ме завладя, когато вече бях в пустинята. Сега не бих могъл да кажа колко дълго се молех всяка нощ. Помня само, че когато душата ми се връщаше към обичайното си възприятие на материалния свят, преживяното духовно усещане от молитвата в бездънната „пропаст”, където нямаше ни звук, ни образ, оставаше с мене и вътре в мене. В тази безпределност нямаше нито нагоре, нито надолу, нито напред, нито назад, нито надясно, нито наляво. И все пак настъпваше момент, в който ми се струваше, че започвах да се движа; усещах това движение като падане. Тогава от гърдите ми се изтръгваше глух вик: Господи, спаси ме… Само Ти можеш лесно да ме достигнеш във всяка бездна… И Той ме спасяваше.

Защо обаче имах усещането за „падане”? Дали не поради това, че умът ми не можеше повече да пребивава във Вечното? Понеже след „падането” видението изчезваше. Условията в пустинята бяха благоприятни за такава молитва, тъй като в материално отношение не бях отговорен за никого – аз бях сам. Но от това не следва, че молитвата по своята същност зависи от външните обстоятелства. Тя е дар Божи, свързан с един друг дар – покаянието (вж. Лук. 24:46-47).

Началото на такава молитва ми бе дадено още преди да отида на Атон, имах я и в манастира, но с по-малка сила и по-рядко. Тази молитва извежда човека отвъд границите на времето. В самото молитвено състояние той възприема себе си извън всякакви земни категории, извън всякакви йерархии – социални и дори църковни. Човек мисли единствено за Бога и стои сам пред Единия. В усамотението на моята пещера имах невероятната привилегия да се отдавам на такава молитва изцяло, без никакви грижи. Тя ме владееше с месеци. Денем я прекъсваха различните житейски дела, но щом свършеше трудовият ден и в пещерата настъпеше безмълвна нощ, отново ме обземаше същата молитва. Паметта ми отново се отърсваше от всичко, оставаше само съзнанието за моя нематериален, но страшен грях. То пораждаше в мене съжаление, срам, отвращение, дори себененавист. И отново цял потъвах в покаен плач, а духът ми навлизаше в неназовимата безкрайност.

Винаги съм бил твърде бавен в проумяването на нещата, в тълкуването на онова, което става вътре в мене. Прекарах дълги периоди без никакви мисли. Мислите идваха, когато беседвах с някого, но не и когато бях сам пред Бога. Аз не богословствах, не се подлагах на критически самоанализ. Не се вкопчвах в дадените ми състояния, макар да пребивавах в умната сфера, която е отвъд всякакъв образ. Дали да нарека това безумие? Когато обаче това безумие ме напусна, аз почувствах непоправима загуба за своето духовно битие. Чрез онази молитва донякъде ми се откри смисълът на Христовите думи: „Ако някой дохожда при Мене, и не намрази … дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик” (Лук. 14:26). Божията милост към мене се прояви в това, че Бог ми даде мощен порив на покайно страдание, което ме увличаше в ненаситна молитва. Молитва, от която душата ми забравяше всичко, не мислеше за нищо друго, а само неудържимо се стремеше към Бога: невидим, но любим, неведом докрай, но познат, недостижим, но близък.

Не мога да намеря думи, с които да опиша богатството, дарувано ми от Господа. Ще се опитам да изложа накратко мислите, които се пораждаха в сърцето ми в скръбните часове, в които си спомнях за изгубената молитва. Естественото следствие от спазването на Господните заповеди е смаляването ни докрай – нашият кеносис. Без искреното съзнание, че в падението си ние наистина сме изчадия на ада, никога не ще достигнем пълнотата на покаянието. Чрез цялостното покаяние ние се изтръгваме от смъртоносните обятия на егоистичния индивидуализъм и навлизаме в съзерцанието на божествената всеобхватност на Христос, възлюбил ни докрай (вж. Иоан 13:1). Когато намразим себе си заради злото, което живее в нас, тогава ни се разкриват безкрайните хоризонти на заповяданата ни любов. Извън Христос ние никога няма да можем да обгърнем целия свят с животворния пламък на идващата свише благодат; няма да прозрем онтологическите измерения на „втората заповед”: „възлюби ближния си като себе си” (Мат. 22:37-40).

На блажения старец Силуан бе дадено да се моли за целия свят като за самия себе си. Да даде Господ на всеки един да види Светлината на тази молитва, тъй като именно чрез нея в нас се възстановява първозданният образ на Човека. Онзи, който не се е приближил до прага на тези състояния, нека не без страх и срам да дръзва да нарича себе си християнин и с болка да съзнава недостойнството си за това звание: „Ако някой иска да върви след Мене”, нека се отрече от всичките си предишни представи и понятия и, „като вземе кръста си, да Ме последва”. „Ако някой дохожда до Мене, и не намрази… дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик… той не е достоен за Мене” (вж. Мат. 16:24; 10:37-38; Лук. 14:26,33).

Плаши ме една мисъл: къде, в какво е моята неправда пред Бога, която ми прегради пътя към пълнотата, изляла се върху стареца Силуан? Споменът за предишното ми лутане е свързан с болезненото усещане, че съм абсолютно недостоен да предстоя пред такъв Бог. И ако в отделни моменти от живота си съм се доближавал до онези граници на покаянието, когато целият човек получава освещение, то това беше възможно единствено по молитвите на стареца. Аз не достигнах неговата мяра, но все пак зная, че пиша за това, което е истинно. „Бог е любов”. „Бог е Светлината, и в Него няма никаква тъмнина” (1 Иоан. 4:8; 1:5).

Христовата Любов по своята природа е животворящ Огън, хвърлен от небесата на земята с идването на Сина Божи (вж. Лук. 12:49). Тази Любов е нетварният живот на Самия Бог. В пределите на земното ни съществуване тя изгаря в нас всичко, което ѝ е чуждо, и така ни изпълва с енергията на друго, непознато преди битие. Трябва да ни осени сила свише, която да ни удостои да познаем битийно тази Любов. Без такъв опит никой човек не е в състояние да разбере сякаш парадоксалните евангелски заповеди: „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят” (Мат. 5:44); и в същото време: „Ако някой дохожда при мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот (на славянски и на гръцки: „еще же и душу (ψυχήν) свою” – б. а.), той не може да бъде Мой ученик” (Лук. 14:26). „Нашият Бог е огън, който изтребя” (Евр. 12:29).

Божията Любов е ядрото на предвечното Битие. В нея намират своя най-висш израз всички други атрибути на Божеството: Премъдростта, Царството, Силата, Светлината. В нея е красотата на извечното непоклатимо Царство. Христовата Любов е откровение за Тайната и на Любовта на Отца. Когато Христовата Любов намери сърце, готово да приеме пламъка ѝ, тя се вселява в него. Това изключително благословение обаче не дава покой на своя служител в този свят, докато той не изпълни делото си (вж. Иоан 17:4).

Словото за молитвата, която се поражда от Христовата любов, всява ужас в сърцето. Пътят, който води към придобиването на тази свята Любов, е изпълнен с болка. Дали не поради това мнозина отпадат от християнството?… Отклоняват се от кръстния път на любовта по други пътища? Но друг път няма, така както няма и друг Бог (вж. Иоан 14:6). „Духът е бодър, а плътта – немощна” (Мат. 26:41). В избрани часове несъздадената Светлина на Христовата любов може да докосне земнороденото сърце. В нея е Божията вечност. В нея е единствената и последна цел на нашия подвиг. Нито умът ни в неговото падение, нито сърцето ни са способни да последват Христос в Гетсимания, а още по-малко на Голгота, без въздействието на Любовта, която изхожда от Отца. Плачът от дълбините на цялото ни същество, породен от изгарящото присъствие на любовта, когато се молим за света, може да достигне сила, която надхвърля нашата издръжливост. Тогава духът ни навлиза в Божията вечност и молитвата пресеква. Така болката предхожда блаженото преминаване на нашия дух при Бога. След завръщането си душата усеща сладък покой и мир, за който св. апостол Павел казва, че надвишава всеки ум (вж. Фил. 4:7). С известно чувство на печал съзнанието се завръща към обичайното си световъзприятие. Душата пак вижда предишната действителност и отново получава много рани. Стремейки се да следва Христос с цялата сила на своето същество, човешкият дух усеща видимия свят като тясна затворническа килия – всяко благо движение на духа среща яростната съпротива на тъмните сили.

„Нашият Бог е Любов… Той е изгарящ Огън”. Да се доближиш до този Огън съвсем не е лесно. Не е безопасно и човек да бъде многословен, когато говори за този свят Огън. Страх пронизва душата, че може да се окаже недостойна за него след смъртта. Дълги години, особено на Света Гора, в пустинята и в манастира, умът ми, устремен към Бога, постепенно се откъсваше от миналото. „Откъсваше се” не чрез аскетическо усилие, а увлечен от покайната молитва. Но откакто бях поставен за духовник, понякога ми се налага да си „спомням” за преживяното. И сега, когато пиша своята изповед и духовна биография, не без благодарност виждам, че много от онези моменти, в които Божият Пръст ме е докосвал, са се отпечатали неизгладимо върху „тялото” на моя живот. Духът на Живия Бог „пише” не върху каменни скрижали, а върху „плътени скрижали на сърцето” (2 Кор. 3:3). Написаното от Бога стана съдържание на моето битие. Какво искам да кажа всъщност? Това, че чрез даденото ми покаяние до себененавист неочаквано изпитах чуден мир и бях обгърнат от нетварната Светлина. Тя проникваше в мене, превръщаше ме в светлина, подобна на нея, даваше ми опит за Царството на Бога на Любовта. Царството, което „не ще има край” (Лук. 1:33). Удивявам се и никога не ще престана да се удивявам на смиреното снизхождание на Вседържителя Бога до моето нищожество. Той ни е дал заповедта: „Гледайте да не презрете едного от тия малките… защото вашият Отец Небесен не иска да загине ни един от тия малките” (Мат. 18:10, 14). Виждаме, че и Той Самият живее според заповедите, дадени нам. Евангелските заповеди са Самооткровение на Бога. Колкото по-дълбоко навлизаме в техния дух, толкова по-конкретно става нашето богосъзерцание. А когато Бог благоволи тези заповеди да се превърнат в единствен закон на цялото наше битие – и временното, и вечното – тогава и ние ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим „както си е” (1 Иоан. 3:2).

Бог е любов.