Старецът Власий: „Бог ни обича безусловно, безгранично“

При него идват от Лондон и Тибет, от Екатеринбург и от Сахалин. Православни и не само. Католици, мюсюлмани, будисти и протестанти. Вярващи и невярващи. През 90-те години на миналия век го е посещавал известният писател Александър Солженицин, а и днес идват мнозина известни политици и интелектуалци. Неговата килия е отворена от четири часа сутринта до девет вечерта всеки ден вече почти 50 години непрекъснато.

Схиархимандрит Власий (Перегонцев) е почитан в Русия православен старец, за когото Православие.БГ вече писа.Той е монах в Пафнутиево-Боровския манастир в Калужка област. Денис Ахалашвили записа някои мисли и изказвания на стареца – за неговия живот и не само.

Първата ми любов

Като млад следвах медицина и дружах с момиче, с което мечтаех да създам семейство. Нямахме плътски отношения, пазехме си чистотата един на друг. Времето беше тежко, гладно, следвоенно, отказвахме си във всичко.

В Смоленск катедралата, огромна, величествена, се извисява над града. По онова време беше голяма смелост да влезеш в храма, много хора ги беше страх, ходеха на църква тайно. Ако видят млад човек в храма, веднага ще го обадят на службите и той ще си има проблеми. Аз обаче ходех на църква открито, после започнах да помагам, прислужвах в олтара. Бях принуден да крия убежденията си от моята любима: тя не би ме приела с тях. Не беше прието да се говори за това. Но, както се казва, шило в торба не стои…

Момичето взе да ме подозира – защо постоянно се губя някъде. Помислила, че въртя любов с друга, и започнала да ме следи. И видяла, че ходя в храма. Изтичала в института, в ректората и доложила всичко. Така и така, моят приятел посещава храма! По този начин разчитала да ме привърже към себе си и да ме откъсне от Църквата. В института започна същински терор срещу мен. Бива ли такова нещо – студент в съветски институт да ходи открито в храма, че и да прислужва там?! Провеждаха с мен беседи, правеха събрания, призоваваха ме да се опомня, но аз вече бях направил своя избор. И зарязах института.

Бяла престилка или черно расо?

По времето на Хрушчов властите затвориха манастира “Св. св. Флор и Лавър” в Закарпатието, където бях аз, а монасите изпъдиха. Изритаха ни от обителта и ни викат: ха сега вървете накъдето ви видят очите! Бях принуден да се върна обратно в родното си място. Там трябваше да си вадя документи, да се кланям на властите.

Надзорникът по религиозните дела ми каза: “Ако искате, ще ви възстановим в института! Само забравете за Църквата и живейте нормално като всички съветски хора”. Ама аз не исках “нормално”. Исках да живея с Бога! Те това не го разбираха, смятаха ме за луд. Казвам му спокойно на надзорника: “Благодаря ви за добрите думи, но аз съм си сменил престилката! Сега моята престилка е черна, а не бяла!” Той изблещи очи срещу мен: “Абе момче, ти луд ли си?! Да смениш бялата престилка на съветски лекар с черно попско расо??”

С Божията помощ си извадих документи и отидох при управляващия Смоленската епархия епископ Гедеон. Той ме изпрати да помагам в храма, след това бях четец и певец в църквата “Св. Спас”, след това ме ръкоположиха за дякон. Когато прехвърлиха владиката в Сибир, той ме взе със себе си. Бях негов килийник и доверено лице. Отидох с него в Новосибирската епархия. Когато убиха Омския владика Методий, бях прехвърлен в Тоболск, където ме приеха в клира на Омската епархия.

Как не станах игумен

Когато владика Климент ме назначи да служа в Боровския манастир, той ми предлагаше да стана игумен, но аз отказах. Помня, като служех в енориите, занимавайки се с всякакви чисто мирски дела, необходими за храма, колко тягостно ми беше да ходя по мирските организации. Трудно ми беше да намирам общ език с властите. Аз съм си човек прям, откровен: каквото ми е на ума, това ми е на езика, а от това нещо полза в наше време няма…

Разговор с имам

Всякакви хора идват при мен: и католици, и мюсюлмани, и будисти. Помня, че по време на чеченската война тук се появи един имам, някакъв духовен лидер техен. Аз му казвам: “Абе какви ги вършите? Зелени пояси, терористи-самоубийци… В рая с избиване на хора не се отива! Ако искаш да се взривиш, в нашата вяра това се нарича самоубийство, това е страшен смъртен грях! Никой няма да те споменава, и ще те погребат извън църковната ограда!” Обясних му всичко това популярно, и той разбра, не беше глупак…

Животът без Бога е мъчение

Ако човек живее бездуховно, той си търси утеха в телефона, в телевизора. Страшно опустошени идват при мен. Гледам ги в очите, а там само болка, мъка и безизходност. Всичко това се върши и в семейството, и в обществото.

Съветвам ги да отидат при Христос, в храма Божи. Колко радостно е, когато те се вслушват и отиват, срещаш ги после – неузнаваеми! Очите им усмихнати, радостни! Защото се появява интерес към живота. Телефонът, компютърът, тия игри безсмислени – нищо не дава на душата всичко това. А като отиде в храма човекът, като му легне божественото слово на сърцето, той започва да размишлява за живота си. Аз винаги казвам: “Идете в храма, паднете в нозете на Христос, паднете в подножието на кръста и разкажете на Господа вашите болки и страдания, вашите стремежи!” Минете през тайнството покаяние, поправете своя живот – и ще намерите пътя: Господ ще ви го посочи! И ще ви даде и работа, и семейство, и деца! Господ ще ви даде всичко!

Никога не губи надежда!

Често идват хора отчаяни, които не знаят какво да направят, как да се спасят, защото раковите болести днес са навсякъде. Може би поради катастрофалното състояние на екологичната обстановка, но най-вече поради вътрешното духовно състояние на хората. Казват ми: “Ние сме вярващи, носим кръстчета, ходим на църква, палим свещи… Какво още?”. Питам ги: “А вие изпълнявате ли учението на Христа? Живеете ли наистина според Евангелието?” – “Това пък какво е?” – “Е, как така се имате за вярващи, щом не знаете толкова елементарни неща?”. А хората често така и смятат: кръстили са се, ходят на църква и това е достатъчно: Царството Божие само ще им дойде! Не, няма да дойде! За това е нужен огромен труд! Царството Божие се граби със сила, с борба! Трябва да дадем и живота си за ближния, ако трябва! А нас, мързеливите, нехайните, ни плашат тези неща. Искаме нищо да не правим, да си хапнем добре, да се повеселим, да идем на почивка и всичко да получим даром. Не става така! Говориш им тези прости неща на хората, а те гледат и се чудят…

Веднъж се появи една жена. Лекарите ѝ били казали, че болестта ѝ е неизлечима и трябва да се готви за смъртта. Питам я: “Ти в института “Бурденко” беше ли? В Каширската болница беше ли? Какво ти казаха лекарите?” Тя: “Абе нищо не могат да направят. Посъветваха ме да си приготвя лопата за гробището!” Казвам ѝ: “Рано ни е още да умираме! Какво казва Евангелието, знаеш ли? “Лекарю, излекувай се сам!” А ти в храма ходиш ли? Не! Изповядваш ли се, причастяваш ли се? Не! А трябва, трябва задължително! Причастието и Тайните Христови лекуват много болести! И ако не прибягваме към тях, ставаме живи мъртъвци! Може да ни помогне само Бог с милостта Си, със застъпничеството Си. Ако се обърнем към Лекаря на нашите души и тела, то и земните лекари ще ни помогнат! Разбра ли? Иди в храма, моли Бога за помощ, и всичко ще ти бъде наред, не се съмнявай!”

Животът е чист лист хартия, на който пишем каквото поискаме

Нашият живот е чист лист хартия, и ако напишем грозни думи върху него, то ще получим много бързо онова, което сме написали. Нашият живот зависи само от нас. Не от обстоятелствата, не от роднините и близките, не от това дали сме от богато или от бедно семейство. Целият ни живот зависи от решенията ни тук и сега, и във всеки един момент всичко може да се промени. Във всеки един момент! Бог ни обича безусловно, безгранично и ни подкрепя във всяко наше добро желание, всяка наша добра постъпка! Ние можем да направим живота си такъв, какъвто поискаме, можем да бъдем каквото поискаме, и ако желанията ни са чисти и честни, Бог ще ни пази и ще ни помага през целия ни живот.

Обичайте хората!

Всеки човек е неповторимо създание Божие, и на всеки човек трябва да гледаме с обич, бил той мюсюлманин или протестант, юдеин или пък комунист, атеист, абе какъвто ще да е! Кои сме ние, че да го съдим? Господ ни е дал само една заповед за ближните – да ги обичаме! Всеки човек си има свой път в живота, който му е дал Господ, не му пресичай пътя, не му пречи! Не му се меси, не го дразни, а помисли по-добре за собствените ти грехове, за които ще трябва да отговаряш през Бога – не за неговите, за твоите си грехове! И ако постъпваш така, винаги ще ти бъде добре!

Болестите са лек за вътрешния човек

Защо Господ допуска болестите? С болестите се лекува вътрешният човек. Чрез немощите и страданията на тялото се лекува духът. Лекарската диагноза е едно, но има и духовна диагноза. Има болести по наследство, поради генетична предразположеност, а има и болести, придобити поради грехове. Човек, да речем, върши зло, живее развратен нечист живот – и получава за това болест. Човек не прощава на някого, не може да прости някаква обида – и му откриват онкологично, раково заболяване. Хората ме питат: “Отде ни идват тези страшни болести? Защо страдаме?” – “Замислете се над своя живот! Покайте се!”

Но ако човек се кае, осъзнава греха си, гибелното си духовно състояние, причастява се с Тайните Христови, то нищо не е загубено за него, защото за Господа нищо невъзможно няма!

Другарю поп

Идва веднъж при мен една жена. “Добър ден!” – “Добър ден!” – “Дори не знам как да ви наричам. Другарю поп става ли?” Аз ѝ викам: “Абе както щеш ме наричай, все ми е едно!” Жената, макар и местна, никога не се е вестявала в манастира, пък и на църква не ходи. Но веднъж гледала телевизия, а там имало някакво предаване за нашия манастир и ме показали. А телевизията за нея е всичко! Щом са ме показали по телевизията, значи съм истина от последна инстанция! И тя веднага се затичала при мен. Гледа ме в очите и казва: “Кажете, другарю поп, какво ме чака в бъдещето?” Аз ѝ казвам: “Е, скъпа моя, не си отишла там, дето трябва! Ще идеш в Балабаново или Боровск на пазара при ромите! Те се занимават с тия неща и предричат бъдещето! А аз съм само един обикновен поп! Но все пак ще ти кажа нещо: ако искаш да живееш с Бога, първо се венчай с приятеля си…” – “Ама вие отде знаете, че не сме венчани?” – “Абе знам аз, не е кой знае каква тайна! Децата си ще възпитаваш във вярата, ще ходиш в неделя в храма. Още повече, че живееш близо до него…” – “Ей, откъде знаете, че в Боровск живея близо до храма?” – “Ами защото често съм те срещал по тия места, когато бях свещеник там. И на спирката неведнъж съм те виждал, само че ти не ме помниш. Какво ще правиш там, щом не ходиш на църква? Ясно е, че живееш някъде наблизо”. Тя се опули срещу мен и взе да отстъпва към вратата. Пред самата врата спря: “Колко ви дължа?” Аз ѝ казвам: “Нищо не ми дължиш, върви си с Богом!”

Разкаяният разбойник

Хората са много раними. Можеш да обидиш неволно човека дори без да искаш. Помня, идва при мен един младеж. Казвам му: “Сядай!” Той стои. Пак му казвам: “Сядай!” Той стои. Викам му: “Седни, ако обичаш!” Никаква реакция, стои като пън. Аз: “Абе ти глух ли си, не чуваш ли какво ти говоря?” А той ме гледа в очите и казва: “Аз току-що излязох от затвора, а вие ми казвате: “Сядай!”” [На руски “сядам” освен прякото значение може да означава и “влизам в затвора” – бел. прев.] Казвам му: “Извинете ме, моля! Заемете това място, ако обичате!” И чак тогава той седна на един стол.

Питам го: “Защо си дошъл тук при нас, в манастира?” Той: “Току-що се освободих, не знам къде да ида сега, какво да правя. Пълно е със съблазни наоколо. А аз не искам да бъда нито пияница, нито бандит, искам нормално да живея. Знам, че кривнах от пътя, но искам да се поправя, да получа прошка за греховете си”. Аз му казвам: “Че кой не ти дава! Остани тук, живей с нас, поправяй живота си!”

И той стоя при нас половин година, след това се премести в Ниловата обител. Не харесваше, че при нас идват много хора, търсеше усамотение. Аз му казвам: “Иди на север, там местата са по-тихи и в манастирите е по-спокойно”. И той си избра манастира “Преп. Нил Стълпник” край Селигерското езеро. В началото носеше там послушания, а след това го постригаха и той идваше при нас вече като монах.

Винаги се радвайте!

Повечето хора толкова затъват в решаването на своите безкрайни проблеми, че често забравят най-важното: просто да се радват на живота, да обичат и да вярват във всичко хубаво и светло! Всеки ден им е запълнен само с грижи за бъдещето и съжаления за миналото. А трябва просто да живеем тук и сега, щастливо, в хармония със себе си и околния свят! Както казва апостол Павел: “Винаги се радвайте!” Радвайте се, защото злото, смъртта, дяволът и адът са победени от Христос! Амин!

 

Записа Денис Ахалашвили | Pravoslavie.ru

Превод (със съкращения): Андрей Романов