Чува ли се гласът на миряните

На 2 и 3 ноември в Центъра за култура и дебат „Червената къща“ се проведе конференцията „Църква, миряни и общество в България“. От перспективата на днешния ден, когато предстоят четири важни месеца за Православната църква в България, този форум повдига сериозни въпроси.

Български богослови, историци и журналисти обсъдиха темата за ролята на гласа на народа Божий, на миряните в Църквата. Предлагаме ви част от дискусията, която се проведе между участниците, представили първи своите доклади, и публиката на конференцията…

Въпрос: В какво се изразяват активността и пасивността на мирянина в Църквата?

Прот. д-р Зоран Кръстич, Сърбия: „Всички онези вярващи, които участват в Евхаристията, а не просто присъстват, може да се определят като активни членове на Църквата. Генералният проблем на съвременния църковен живот се състои в това, че от една страна, ние, клириците, не желаем лаиците (от гръц. „народ“ – дума, употребявана в евангелския смисъл на народ Божий) да са твърде активни в църковния живот, а от друга – те и не изразяват такова желание. Търсим някакви други активности, които са извън Евхаристията. Но е нужно да разберем, че от участието в Евхаристията ще произтекат и всички останали активности.“

О. Добромир Димитров, Богословски факултет на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“: „В каноничното Предание на Църквата има някои свидетелства за пасивност, както от страна клириците, така и на лаиците, относно участието им в евхаристийното събрание. Тези свидетелства са засегнати в осмо и девето апостолско правило. Под санкциите на осмо апостолско правило попадат всички клирици, които не се причастяват във всяко евхаристийно събрание, без да дадат уважителна причина за това. В девето правило пък се говори за всички онези верни, които не достояват до края на светото Причастие… Защо Църквата дава тези правила?… По този начин тя пази себе си, своята структура, своя евхаристиен живот. По-късно византийските тълкуватели, хартофилаксите Валсамон, Зонара и Аристин, измислят, че е невъзможно човек да се причастява на всяка Литургия. Но Църквата ни казва кой е правилният, автентичният път; че ако няма пречки (блудство, убийство…), няма причина за неучастие в евхаристийното събрание. Ако обаче ние съзнателно бягаме от светото Причастие, ние съзнателно се отделяме от Христа… Това е пасивно нарушение.“

Въпрос (О. Стефан Стефанов, Русе): Защо тези самопонятни неща, които чухме тук, смущават някои представители на висшия клир?… Дух ли не ни достига, молитва ли не ни достига, интелект ли не ни достига (явно нещо не ни стига), че въпреки тези разбиращи се от само себе си неща, оставаме неразбрани и нечути… и църковният живот продължава да тече по този инертен начин?

Доц. Свилен Тутеков, Богословски факултет на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“: „Когато отношенията между членовете на църковната общност са се изменили, мисля, че това е причината да започне този разрив и тази невъзможност да се видят самопонятните неща, за която говори отец Стефан. Вместо да бъдат отношения на грижа и служение в любов към ближния, което е един етос, който Евхаристията култивира във всеки един член на Църквата, те са се превърнали в отношения на власт и подчинение. Когато Църквата започва да се разбира като пирамидална структура, в която някои имат съзнанието, че притежават особена привилегия (като резултат на това е и идеята за мандаността на клира). Вярата е нещо екстатично, поглед на излизане от себе си и приемане на другия. Тази проблематика има дълбоки онтологични последици – тук става дума за невъзможността на човек да излезе от себе си и да приеме другия…“

Прот. д-р Зоран Кръстич: „Съвременните проблеми имат две причини – първата е, че клирът често пъти изоставя, пренебрегва богословието, а богословите пък често се занимават с нереални проблеми, които не засягат никого. Първата крачка за изход от тази ситуация е по-активната роля на богословието, така че да отговаря на проблемите в конкретната ситуация, в която се намира църковният живот. А от своя страна, епископатът да разсъждава над решенията, предложени от богословието, и да преценява кое е добро и кое не за Църквата.“

Проф. Калин Янакиев, сп. „Християнство и култура“: „Тези неща, за които говорим тук, боя се, че не са толкова самоочевидни… за богословите – да, но не всички са богослови, пък не са и длъжни да бъдат. Какво е най-важното, което казахме дотук… Отец Добромир ни каза в своя доклад, че лаосът, целият народ Божий според Новия Завет са свещеници. Отец Добромир ни каза, че йереи според Новия завет са всички кръстени и миропомазани, а онези измежду йереите, които са представители на функционалното свещенство, онези, които днес наричаме свещеници (епископи и презвитери), са предстоятели на свещениците… Отец Добромир ни каза, че целият народ Божий е царствено свещенство по думите на свети апостол Петър. Какво е довело до печалното разделение на отделни слоеве на този народ – в най-дълбоката основа стои различната честота на причастието. Клириците трябва, освен ако нямат някаква уважителна причина, да се причастяват на всяка Евхаристия, тоест реално да участват в нея. Миряните „трябва“ да правят по-рядко това, те могат да се причастяват два-три пъти в годината според най-консервативните свещеници (и даже някъде има обичай вярващите да се причастяват само на Тодоровден). Това разделя Божия народ, едните се оказват повече свят народ, а другите са по-малко святи, тоест миряните се превръщат в полународ. Следователно, за да няма разделение на повече и по-малко народ, е нужно да се преосмисли практиката на причастието… А знаем ли, че мирянин е свещен чин?! Малцина знаят, че Миропомазанието всъщност е ръкоположение в свещения чин на миряните. Ръкоположение, макар и да се извършва чрез помазване, защото се възлагат ръце от епископите върху мирото… И така, в Тайнството на миропомазването се дава някакъв дар, а дарът в Църквата е да имаш някакво служение… Дарът на функционалния свещеник е да пастирства, да ръководи, да учи… Първата активност на миряните в Църквата е да служат чрез свещеника…

Наред със служението на миряните, трябва да се промени обаче и служението на епископите. Те реално трябва да започнат да предстоятелстват събрания, да се превръщат в истински отци на общността. Доц. Тутеков си послужи с метафората за пирамидата, и аз ще добавя – отец не е онзи, който стои на върха на пирамидата, и доминира над нейната основа с властта си, а е онзи, който стои в основата на една обърната пирамида и на плещите му тежи цялата основа. Това впрочем го знаят всички родители – авторитет има бащата в семейството, но в действителност власт имат децата. Моите деца имат власт над мен, аз имам само авторитет над тях. Над сърцето и ума на истинския отец имат власт неговите енориаши…“

Въпрос (дякон Сава Кокудев, София): В своя доклад отец Добромир спомена за възможността лаосът да избира свещениците. Ние обаче знаем, че това не работи в България, не се спазва изборният принцип, и няма обратна връзка между клира и народа Божи. Какво може да се направи по този въпрос?

О. Добромир Димитров: Когато Църквата се приема само като институция, когато няма харизма, нормално е свещениците да са назначавани, а не избирани. Когато обаче съществува една жива общност, тя може да избира своите предстоятели, както това се е случвало в миналото – общността е избирала един човек, който тя води при епископа, за да бъде ръкоположен. И това е възможно и днес в Румъния. Там за мястото на един селски свещеник избират между 15 кандидати. За да си свещеник в Букурещ пък, трябва да имаш докторат. Разбира се, не само образоваността е важна, но е факт, че самата общност избира. Доц. Николчев е по-голям специалист от мен, той се е занимавал и с Екзархийския устав. От този устав виждаме, че условията за избора на енорийски свещеник от самата общност са били регламентирани, но след това нещата се променят…

Въпрос (дякон Сава Кокудев): На конференцията не присъства представител на епископата, което ме кара да мисля, че тя не се разпознава като съграждаща от негова страна, това е моя интерпретация… Въпросът ми е към доц. Тутеков – каква според него трябва да е методологията на диалога с висшия клир, какъв е правилният подход за покана за диалог, за да може този диалог наистина да се състои?

Доц. Свилен Тутеков: Отец Зоран отбеляза, че във всички активностти трябва да се отразява Евхаристията. Диалогът в Евхаристията е най-дълбокият. Ако имаме този ясен фокус, този всеобхватен критерий, само тогава нито една от тези същностни части на Божия народ няма да претендира, да редуцира Църквата до себе си. Ако липсва съзнанието, че лаиците са един народ Божий и всички заедно извършват Евхаристията под предстоятелството на епископа, на презвитера, не можем да говорим за истински диалог. Продължавам да мисля, че един от основните препъни камъни е понятието за власт. Когато някой сакрализира властта, заради това, че има съзнанието за посветеност, тогава той не може нито да е в позицията на диалог, нито в позицията на човек, който приема предложения от страна на богословието, нито в позицията да смята, че е просто предстоятел на другите, като част от един народ Божий, който извършва Евхаристията…

Дискусията е публикувана със съкращения.