Началото на пандемията от Ковид-19 в България съвпадна с началото на Великия пост през 2020 год. С днешна дата кризата е все така тежка, а българското общество е все така разделено пред лицето на общата заплаха. Задълбочиха се и разделенията в църквата. Отношението към пандемията се оказа нова линия на разлом, която предефинира някои от църковните фракции. Възможно ли е обратно развитие в тези процеси на отчуждение, и от какво зависи това?  Този въпрос остава на дневен ред.

Година по-късно отново сме в началото на поста по време на пандемия. Припомняме мнения на духовници и православни вярващи, с които вървяхме през изминалата трудна година, в опит да осмислим това, което се случва. И с надежда заедно да намираме здрава почва за следващите стъпки.  

Лек и спасителен пост!

 

℘

Не, не е необходима никаква паника. И животът, и смъртта са в Божиите ръце. Това е факт. Но нали Той гледа и всеки от нас внимателно – ще можем ли да се приучим към ограничаване в това, с което сме свикнали? Или ограничението ще се окаже за нас безграничен подвиг? Ако ни е трудно да поберем в себе си определените рамки на енорийските инструкции при тези нови условия, то може би е по-добре честно да отидем и да изядем едно шишче по време на поста – защото такава е реалната ни, а не самоизмислена религиозност…  

Ще остане ли нещо от православието в храма, ако приберат аналойните икони, престанат да целуват ръце на свещеника, спрат да помазват с осветен елей, а Причастието дават на всекиго в ръка, както са правели в ранната църква? Или за нас преди всичко е безкрайно скъп нашият човешки, здраво забит в съзнанието обред; даже с риск да загубим живи хора?

Къде се изгуби в нашия църковен живот тази характерна за апостол Павел черта – безграничното уважение към чуждата свобода? Свободата на другия да бъде не такъв, какъвто ние бихме искали да го видим? Иска да яде – нека да яде в Господа. Не иска да яде, а иска да пости – да го прави ради Бога! Всичко да е за Него, всичко в Негова слава! Защо апостолът не се е сетил да състави “длъжностна инструкция за християнина” със задължителни точки за изпълнение? Защо при него всичко е толкова широко и просторно – а не задушно! – и с голяма човешка доброта?

Бог не е театрален реквизит. Затова Той не се нуждае от нашето “обслужване” – Той е Този, Който “обслужва” всеки от нас: храни ни, отглежда ни, огрява ни, и изобщо цялото битие държи в Своята десница. Той слезе заради нас в Ада – за да ни изведе всички оттам.

(Протойерей Павел Великанов, „Коронавирусът е тест за любовта към ближния“)

℘

И така, няма място за мрачно отчаяние. Нито пък трябва да се съпротивляваме на мерките, които правителството прилага, за да ограничи разпространението на заразата сред повече хора. Погрешно е да тръгваме срещу властите. Трябва да правим това, което ни казва правителството, защото те не искат от нас да се отречем от вярата си; искат от нас само да вземем мерки за благото на всички ни, така че да отмине това изпитание – и всичко това не е неразумно. Някои възприемат всичко прекалено фанатично, вдигат хоругви и възприемат роли на мъченици и изповедници. За нас няма съмнение – трябва да покажем покорство спрямо разпорежданията на правителството. Не е честно да не го направим, защото, ако се разболеем, ще хукнем първо към държавните болници и държавните лекари ще бъдат тези, които ще поемат отговорност за нашето лечение. Защо тогава да не ги послушаме?

Това е Христовият етос, който Бог ни показа в Своя живот на земята. Това е и апостолската заповед, която получихме: „Напомняй им да се подчиняват и покоряват на началства и власти, да бъдат готови за всяко добро дело, никого да не хулят, да бъдат не свадливи, а тихи, и да показват всяка кротост към всички човеци“ (Тит. 3:1,2); „Подчинявайте се на всяко човешко началство, заради Господа: било на цар, като на върховна власт…“ (1 Петр. 2:13). Ако не се подчиняваме на управниците, които не искат от нас много, как бихме се покорили на Бога, Който ни е дал Божествен закон, много по-съвършен от всеки човешки закон? Ако спазваме Божия закон, ние сме над човешките закони, както казват апологетите от 2-ри век във времената на Римската империя, която преследвала християните.“

(Архим. Захариас Захару, „Думи на  утеха за пандемията“)

℘

Във време на изпитания народът ни е застрашен от разширяващата се пандемия. Когато болестта е близо до нас и виждаме страданието на човеците, всички сме призвани да бъдем отговорни към ближния, народа и родината ни.  Ясно осъзнаваме, че сме в най-мистичното време на Църквата – Светата Четиридесетница, дни, наситени с покаяние и непрестанна молитва. Време е за подготовка и очакване на празника на празниците – Възкресението Христово. С отеческа загриженост се обръщаме към вас, скъпи братя и сестри. Да съобразим ежедневието си с всички изисквания на извънредното положение. Призоваваме да се спазват препоръките на Светия синод и епархийските митрополити. Неизменно да носим надеждата за благополучния край на това тежко за народа ни изпитание. Вярата ни и Христовата любов, които горят в нас, са щит, който ще ни предпази от предизвикателствата на деня. Да не униваме, и въпреки трудностите да бъдем бодри и непрестанно да се молим. Да се въздържаме от всяко зло. Да не забравяме Христовата повеля: “В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света.”

(Софийски митрополит и Български патриарх Неофит, Патриаршеско послание и призив за всеобща молитва“)

℘

Грехът ни е познато нещо, а вирусът – не. Към първия сме намерили подход и не се страхуваме. Вторият е неумолим и цялата ни надежда е върху вярата. И тук трябва да внимаваме да не изпаднем във фалшив тон. Защото много по-лесно е да агитираш за вярата, отколкото да живееш с нея като с жива и дейна любов.

Може би тъкмо настъпилото изпитание ще ни позволи да прогледнем отново за думите на Евангелието, да чуем Христа. А може би това няма да се случи, но такъв шанс ни е даден.

Ще има различни позиции и нагласи спрямо световната пандемия и в поведението на вярващите хора. Важното е да не започнем да се делим, самовъзвеличавайки се и гледайки отвисоко вярата на брата си. Та колко ще струва нашата вяра, ако православните християни се изпокарат и започнат да се гледат изпод вежди с упоритото намерение да си докажат чия вяра е по-православна? И, току-виж, вирусът, преди да убие тялото, ще убие вярата.

Главното е да сме честни пред самите себе си, пред Бога и пред спотаилия се коварен враг. Да не изпадаме нито в паника, нито в лекомислие, да не изгубим онова синапено зрънце, което имаме, да не се представяме за някой, който не сме. Тъкмо това е онова смиреномъдрие, за което молим в молитвата на св. Ефрем Сириец.“

(Протойерей Владимир Архипов, „Да не изкушаваме Бога“)

℘

Аз мисля, че този, който има достатъчно вяра да се причастява с доверие посредством лъжичка, не поема никакъв риск, и че Църквите, които взеха специални решения, са го направили в най-добрия случай, имайки предвид верните с по-слаба вяра и със съмнения. По някакъв начин Църквите последваха препоръката на св. апостол Павел, който казва: „За немощните станах като немощен, за да придобия немощните“ (1 Кор. 9:22).

Трябва да се припомни, че причастието няма магически ефект: както при всички тайнства, и тук благодатта е дадена в пълнота, но получаването на благодатта е пропорционално на вярата на получаващия (гръцките отци използват гръцката дума „analogia“, за да обозначат тази пропорционалност) до такава степен, че дори е казано от св. апостол Павел и е напомнено в молитвите преди причастие, че този, който се причастява недостойно, може да се разболее душевно и телесно (1 Кор 11:27-31) или „яде и пие своето осъждане“.

(Жан-Клод Ларше „За произхода, природата и смисъла на пандемията“)

℘

Да, разбира се, мислим се за прави, и че те са започнали първи. Но как задушава умората от тази безкрайна война и от усещането, че нататък ще бъде още по-лошо. От сивото небе, от мръсотията под краката, от това, че снегът още не си е отишъл, че нямаше зима, но няма и пролет и сякаш никога няма да има, че смъртта е наоколо в най-буквалния, а не поетичен смисъл на думата, и току-виж победила… И най-истинското, най-нужното утешение – да отидеш в храма, да се потопиш в съсредоточената тишина на Страстната седмица – и него нямаме в тази странна пролет. 

Аз не знам какво да правя с това. Нямам рецепти как да се справя с тревогата и яростта, как да не полудея в самоизолацията и как да построя деня си така, че да не отиде напразно. Но имам една лична задача: по възможност да съхраня здравия си разум и никого да не „изям“ поне до Пасха. 

По-нататък се надявам, че ще бъде по-леко. Имаме надеждата, че ще дойде пролет, че всичко това ще го преживеем. Остава ни вярата в идващото Възкресение Христово. Нека към това да добавим и любов. 

(Марина Виноградская „Защо днес всички ненавиждат всички“)

℘

Хората се сблъскаха с опасност и смърт, с лекомислието на своите ближни, а понякога и със собственото си лекомислие. Хората се изправиха очи в очи със смъртта и това не може да не внесе в нашия живот една особена преоценка на ценностите. За някого тази преоценка ще бъде сериозна и ще доведе до усилване на духа на този човек, до възмъжаване, до мъдрост. За друг тя ще бъде лекомислена, повърхностни ще доведе до отслабване на човешкия дух, до тръгване по лъжлив път и това е най-страшното.

Гръцката дума “криза”означава “съд”. В момента се извършва съд Божи с неизбежни присъди за нашата съдба. Между другото, славянската дума “съдба”означава тъкмо това – съд Божи. Той се извършва не само след смъртта на човека, но и сега, в течение на живота ни.

Обстоятелствата на нашия живот, които ние сами донякъде формираме чрез нашия дух, психика, манталитет, насоченост на волята – всичко това формира нашата съдба. Не само обстоятелствата, и не толкова обстоятелствата, колкото нашето отношение към тях – то или е мъдро, мъжествено, правилно и спасително, или абсолютно пагубно. Сега е много важно време за всеки един от нас, и който може да го разбере, ще го разбере.

(Митрополит Тихон Шевкунов, „За пандемията, богослуженията на открито и лекомислието на някои свещеници и вярващи“)

℘

Има хора, за които ходенето на църква в този момент е героизъм, който сякаш си личи и от израженията им при сякаш демонстративното целуване на иконите. Но истинският героизъм в момента знаете ли кой го проявява? Тези, дето обличат и събличат по десетки минути дрехите си преди влизането на работното им място, тези, дето на са виждали роднините си от месеци – лекарите.

Те са на първа линия. И колкото и да не им се иска на някои – първата линия е заета от лекарите. Дори мисля, че тази първа линия е такава и пред очите на Твореца, защото Самият Той е казал: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели.”(Йн 15:13). А нашата загриженост към тях се изразява в това да не им усложняваме допълнително живота в тази напрегната ситуация. И вярвам, че тези, които останаха по домовете си го съзнават ясно, както и това, че пазят близките си хора. Не бива да забравяме, че един човек може да зарази стотици. Както и това, че никой не е длъжен да плаща чужда сметка – тази на нечие фалшиво геройство.

Така че, братя и сестри, спокойно – това, че не сте дошли в храма, не ви прави отстъпници. Както и нас, които сме отишли, това не ни прави автоматично благочестиви и предани християни. Не смятам и че църквите, които затвориха храмовете си, са по-недостойни от нас.

Сигурен съм, че вие, хората, които сте в домовете си, сте застанали в скришната стая на сърцето си, в която сте отправили молитва към Небето – и Отец, Който вижда в скришно, ще ви въздаде наяве (срв. Мт. 6:6).

(Ивайло Борисов, „За вярващите, които останаха по домовете си“)

℘

Нямаме ли сърце? Угасваме, ставаме като животните: „ще се уподобим на животните, които загиват”(Пс. 48:13), както казва псалмопевецът…

Трябва да имаме сърце, но какво сърце? Не просто един орган, който изпраща кръв към останалите членове на тялото. А сърце, в което царства усещането за Бога, Христовият мир, надвишаващ всеки ум. Тогава Бог ни припознава и за нас важат думите на псалмопевеца: ,,пристъпи човекът и сърцето е дълбоко”(вж. Пс. 63:7 по 70-те). Тогава Бог намира у човека с дълбоко сърце място за освещаване, където да се упокои Неговият Дух. Само когато имаме такова сърце, ние сме угодни на Бога.

Цялото обучение на великата Четиридесетница е насочено към това, да ни помогне да намерим дълбокото си сърце, като умираме за греха и за духа на този свят.

Тогава Божият Дух ни помага да направим това откритие – да намерим сърцето си, което има божествено усещане. А когато божественото усещане властва в сърцето ни и господства в цялото ни същество, тогава цялата ни личност се обръща към Бога и ние познаваме силата на тайнството на Христовата смърт и Възкресение. Тогава и ние можем да кажем: ,,вчера се погребах с тебе Христе, днес възкръсвам с Твоето Възкресение”. Както казва св. апостол Павел, ние ставаме ,,сродни” на Христос съобразно смъртта, която търпим заради Него. С други думи, колкото умъртвяване търпим за духа на този свят, толкова възкресение усещаме да действа в сърцето ни.

Това с няколко думи е смисълът на великата Четиридесетница. Тя е обучение как да се научим да умираме. За съжаление ние често измисляме различни начини, за да избегнем поста. Въпросът не е в това дали ще постим или не. Важното е да подложим себе си на някаква аскеза, за да се научим да умираме, така че след това да можем и да възкръснем.

(Архим. Захариас, „Дарът на петдесетница“)

℘

В исторически план в Църквата винаги е имало различия, противоречия, разколи – отпадали са огромно количество християни. Единството на Църквата като човешки организъм не е проблем само на днешния ден. В нейния дълбинен живот, обаче, тя винаги е една – не поради човешкия елемент като количество, а поради това, че нейният глава е Иисус Христос. Още в кн. Откровение са споменати много църкви, които днес не съществуват. Църквата като единен организъм в пространството и времето не се свежда единствено до институцията, която я представлява и е видимата ѝ страна. Като човешка институция нейната непогрешимост не е гарантирана. Тя е гарантирана само като богочовешка институция. А това проличава чрез изпитанията и свидетелствата на времето – посредством светостта, а не поради писаните канони, предписания и пр. Те имат ограден характер. Пример: свети Иоан Златоуст е осъден на събор, и сигурно за осъждането му са използвани безброй канонични аргументи. И до днес решенията на този събор не са отхвърлени чрез отделно съборно решение, но ние служим неговата литургия и ползваме неговите молитви и трудове. Тоест, Църквата не се подчинява на формални закони и правила, а по духовен път тя е отвъд и над тях. Те са само средство, неин продукт, произтичат от нейния духовен опит, а тя не е зависима от тях. Следователно въпросът за църковното единство се отнася по същество не толкова до нейното външно, институционално, а преди всичко до нейното верово и духовно единство. Разделението и разколите водят до погубване на вярата на християните, до съблазън и изстиване от учението. Те предизвикват вражди, клевети, злоба, насилие – всичко, което е противно на Евангелието.

В този смисъл единството на Православието не е количествено, а качествено измерение. Различия в човешките представи, тълкувания винаги ще има. Но те трябва да са в духа на евангелската любов и да се решават чрез мир (Ср. Еф. 4:2-3), а не да са подчинени на човешкото его и самолюбие. Православието не е унифицирано учение със строги външни предписания. Напротив, то е свободен отклик към Истината, пречупена през погледа на всеки християнин чрез неговата вяра. Върховна проява на църковното единство след Евхаристията е общото почитание на светостта в лицето на православните светци, на общата светост, изливана от Светия Дух, която свързва и обединява всички вярващи от миналото, настоящето и бъдещето.

Единството на Православието е в светостта, която извежда вярващия отвъд тук и сега. Само в стремежа към светост на всеки православен християнин може да се открие и осъществява единството на Църквата. Иначе се изпада в съблазънта човекът да „спасява“ Църквата, често пъти проявявана чрез различни активности, „умни“ писания, декларативност и пр. Светостта е пряко свидетелство и проява на Божията благодат в света. Тя не е натрапчива, не е видима за очите на този свят. Тя е тази, която прави православния християнин участник в духовното настояще, в Царството Божие. Тя е център, средоточие, което влече към себе си искрено вярващите християни и ги прави едно цяло. Когато застане в храма и чуе думите на свещенослужителя „Благословено е царството…“, православният християнин навлиза в реалността на това Царство, в единството на Църквата, дори там да са само „двама или трима“ в Негово име (Мат. 18:20), както често се случва сега, по време на коронавируса.

(Проф. Димитър Попмаринов, „Бурите са на повърхността“)

℘

Не трябва да съдим никого, защото не познаваме нито болестите на душата му, нито конкретното състояние, в което се намира към момента, когато ние го наблюдаваме с любопитния си, но грешен взор. Духовният живот е процес, мъчителен и изпълнен с изпитания, невидим за околните, и той има своя пулс, дълбоко личен и неповторим. А въцърковяването на всеки новоповярвал православен зависи от много вътрешни и външни фактори, които са неразбираеми за неповярвалите и оставащи навън, извън особения свят на светата Църква. Затова е най-добре да насочим своя духовен окомер навътре, към тайника на своята душа. Да напрегнем всичките си усилия и да се помирим с Бога, да очистим кладенеца на своето сърце от всяко наслоение на греха, с помощта на всепроникващата Божия благодат. Така всеки ще положи основата на подвига и цел на духовния живот – обожението на своята личност.

Да се опитаме не само да последваме Христа, но и да се превърнем в икони Негови, очистени и осветени „нови твари“. Всеки от нас изживява своята съкровена връзка със Спасителя, следвайки Го и не трябва да бъде осъждан за неговия ритъм и движение нагоре. Всяка душа скърби, страда и носи своите лични болести, но е изкупена със жертвената Кръв на Иисус на Светия Кръст. Той е нашата надежда, но и мост и освобождение от примката на света. Той е пробив и победа над суетата и скръбта на ежедневието, и въртопа на страстите, които ни опустошават. Бог не само има план, а и нещо по-велико – промисъл за всяко свое творение, а особено за повярвалите в Него! Той е Син Божи и Царят на Мира и Любовта, и ни призовава да обичаме всички, дори враговете си. Наистина никой от нас не е достигнал толкова високо – да може да приложи в пълнота тази негова повеля, поради своята лична немощ и недостойнство. Но всеки може да се научи да уважава другия и да се опита да не го осъжда пряко или задочно. С това не само ще изпълни „Не съдете и няма да бъдете съдени“ (Лук. 6:37), но и ще избегне излишните грехове на осъждане и арогантност. Всеки е призван да „разшири сърцето си“ и да приеме другия, при все цялата му немощ и нищожество. Това е проява на изграден духовен ритъм и силна мисловна дисциплина, защото бесовете по всякакъв начин ни тласкат към обратното.

(Свещ. Ясен Шинев, „Христос и оръжията на слабите“)

℘

Нека в този момент на изпитание да възнесем и нашия молитвен вопъл към Бога. Този вопъл и молитва съвпадат с вопъла на един известен светец от XVIII век, който притежава огромен мистичен опит: „Изведи от тъмница душата ми, за да славя Твоето име…“ (Пс. 141:7).

Иисусе, Сине Божий, помилуй ме.

Привлечи ме, за да дойда при Тебе.

В тъмница съм заключен, Господи, и тъмнина ме обкръжава;

свързан съм с много железни вериги и няма отхлабване.

Разкъсай веригите, за да бъде свободен.

Изгони тъмнината, за да видя Твоята светлина.

Изведи ме от тъмницата, за да дойда при Тебе.

Дай ми уши, за Те слушам.

Дай ми очи, за Те виждам.

Дай ми вкус, за да Те вкуся.

Дай ми благоухание, Тебе да благоухая.

Дай ми нозе, за да дойда при Тебе.

Дай ми уста, за да говоря за Тебе.

Дай ми сърце, за да се боя и да Те обичам.

„Насочи ме, Господи, в Твоя път, и аз ще ходя в Твоята истина…“ (Пс. 85:11)

Ти си „пътят и истината и животът“ (Ин 14:6).

Вземи моето от мене, и дай ми воля да върша Твоята блага воля.

Отнеми ми ветхото и дай ми ново.

Отмени каменното ми сърце и ми дай сърце от плът, Тебе да обича, Тебе да почита, Тебе да последва.

Дай ми око, за видя Твоята любов.

Дай ми око, за да видя Твоето смирение и да го последвам.

Дай ми око, за да видя Твоето търпение и кротост и да ги последвам.

Речѝ дума и всичко ще бъде, защото Твоята дума е дело.

„Вярвам, Господи! помогни на неверието ми“ (Мк 9:24).

Обични в Господа братя и сестри, скъпи лекари, медицински сестри, санитари и служители в здравната помощ, ние Ви обичаме и се молим за Вас! Благодарим Ви и Ви подкрепяме! Ние съвсем ясно разбираме, че лекарите не само изпълняват своя дълг, но проявяват и жертвена готовност в борбата с болестта. Жертват самите себе си и в крайна сметка някои от тях губят живота си. Който нелицемерно обича ближния си, той е истински Христов ученик, както сам Христос свидетелства: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Ин 13:35).

Сърдечните ни молитви са за всички лекуващи и лекуващи се! Не унивайте, а „непрестанно се молете. За всичко благодарете“ (1 Сол 5:17-18). Не се отчайвайте, а се борете против страстите, които са духовни болести! Господ Иисус Христос е Лекар на каещите се души, затова не падайте духом, а помнете Неговите думи: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин.“ (Мт. 28:20).

(Варненски и Великопреславски митрополит Йоан, „Молитвен вопъл от килията“)

℘

За тези, които са вярващи, бих казал, че ще намерят упование в Бога. За тези, които са невярващи, да им пожелая да открият пътя към Бога. Тук подчертавам, той е път, не е една единична среща с Бога; след тази среща животът вече се развива по различен начин, защото тогава, когато човек отвори сърцето си за Бога, Бог започва да действа в човека, и той вече неусетно е воден. Ако сега се случи с невярващи хора, ако се случи това в процеса на дълбоко изпитание (Дали са наистина сериозно болни или техен близък е болен, това е без значение, защото ние понякога много повече страдаме когато наш близък е болен, тогава се молим за него, дори невярващият тогава става вярващ и се чуди към кого да се обърне. Към кого да се обърне, ако не към Бога?),  ако в този момент това се случи, това е малкото чудо за обръщането към Бога. То е най-хубавото, което ще се случи на човека.

Както казва свети апостол Павел, в такива случаи злото се обръща на добро. Защото няма нищо по-прекрасно, по-благословено от това, човек да възприеме Божия зов в сърцето си, който е за всяка една душа, във всеки един от нас. Разбира се, човек трябва да откликне. Това пожелавам и на невярващи, и на вярващи – най-вече на вярващи, които дълбоко вярват в Бога.

(Свещ. Стоян Чиликов, „На мястото на Христос, на любовта, се появи фалшив пиетизъм“)

℘

И ето че изведнъж патриархът бе принуден да каже: не отивайте в храма. Тежко ми беше, знаете ли, не просто морално, духовно — физически тежко ми беше да изговоря тези думи. Ала ми помогна примерът на преподобна Мария Египетска, велика подвижница от V в., която отишла в пустинята и целия си живот, десетки години, прекарала там, без да общува с хора и да ходи на църква, и станала велика светица, угодница Божия. Тоест при някакви екстремни условия неходенето на църква е възможно; но какво със сигурност не трябва да става? Неходенето на църква не трябва да отслабва вярата ни, да понижава нивото на нашата църковност, а да не говорим за разклащане на нравствените основи на нашия християнски живот. Ако ли пък заедно с неходенето на църква ние преставаме да бъдем добри християни или дори изобщо християни – ето това вече е огромен грях. А, виж, да потърпи малко, да изчака, докато посещението на храма няма да води вече до опасни рискове за здравето – това също е дълг на християнина. Той трябва да запази себе си за по-нататъшни добри дела, за помощ на ближните, пък и изобщо да запази своя живот, защото грижата за живота е внушена от Бога и е непременно задължение на всеки човек. Затова самоубийството е непростим грях. Животът и здравето са дар Божи и отговорността за този дар носи самият човек. Затова всяко съзнателно действие, което може да отнеме живота на човека, да съсипе здравето му, е несъмнен грях.

(Руски патриарх Кирил, „Традиционно рождественско интервю“)

 

℘

И при най-възвишеното настроение на душата, дори и да предадат безрезервно себе си в Божиите ръце и да принесат себе си и света, който им е даруван, вярващите не могат да направят нищо без Господа (без Мене не можете да вършите нищо – Иоан 15:5). Великият в Своето милосърдие Бог разпознава човешкото добро намерение и затова преизобилно награждава верните със Своите богати дарове. При това Бог ни най-малко не закъснява, не чака хората да открият скритата от вечност тайна. Той ги въвежда чрез Светия Дух в Бъдещото Царство Божие, което превъзхожда всичко познато в този свят – око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това… (1Кор. 2:9).

Божията премъдрост, тайна съкровена, която Бог е предопределил преди векове за наша слава (1Кор. 2:7) Господ Христос е показал на хората, като внесъл вечността във времето, за да изведе човека и цялото творение от робството на тлението и смъртта в свободата и славата на Бъдещия век. Той е извършил това, сключвайки вечен Завет в Тялото и Кръвта със Своите апостоли, а чрез тях – и с всички вярващи през вековете.

 

(Проф. Здравко Пено, „Кой е Христос в литургията“)

 

℘

 

В края на краищата Божията уредба е такава, че не можем да разберем всичко, което ни се случва. Но е важно да молим Бог и света Богородица да ни дадат да живеем добре през тази година. Въпреки че не всичко разбираме, Бог го урежда за нашето спасение. Трябва да се молим това зло, тази буря, тази болест да ни подмине. Когато завърша молитвеното си правило, изричам тази молитва: „Боже мой и Богородице, защитете ни, помогнете ни!” Ето къде е нашата надежда. А това е молитвата срещу пандемията на коронавируса, съставена от  митрополита на Едеса, Йоил.

Господи Исусе Христе, Боже наш, прославени лекарю на нашите души и тела, Който стана човек заради нас, за да излекуваш голямата рана на греховете човешки; Който не отпъди десетте прокажени, а ги очисти с Твоята спасителна благодат; Който, едничък Богочовек, прекара Твоите дни на тази земя, служейки и изцелявайки всички болни и страдащи; Който добротвори и изцели паралитиците, слепите, тежко съгрешилите, обладаните от демони и победените от страстите на плътта и ума. Сега благосклонно приеми молитвата ни и по Твоята велика милост изгони този смъртоносен вирус, който ни внушава страх и причинява смърт сред болните и незаслужено страдащите. Но ако поради многото ни грехове Ти Си позволил това изпитание, молим Те да премахнеш милостиво страшната болест от нас и от целия свят. И ако Ти Си позволил това като изпитание на вярата, все пак те молим да облекчиш тревогата на болните. Ако тази болест се е разпространила поради безчестието на врага на нашето спасение или безразличието на неразумните хора, угаси нейната сила, защото Ти Си Всемогъщ Бог. Защити младите, запази заболелите и излекувай възрастните хора, заразени от този проклет вирус. Изчисти всички нас от грижите на сърцето и вместо това ни дай здраве, утеха и възход, по застъпничеството на нашата Владичица Богородица и на всички Твои светии. Амин.

(Старецът Партений, игумен на манастира „Свети Павел“ в Света Гора, „За молитвата срещу коронавируса“)

℘

 

Знаете ли, главният източник на страдания за вярващия човек не е липсата на “оптимизъм”, а загубата на вяра. Това състояние светоотеческото предание нарича “униние”. И то зависи не от външни фактори, а от вътрешното състояние на душата. Когато вярата в Христос слабее, всичко губи своя смисъл. Идват ми наум думите на Достоевски: “Ако нямаме авторитет във вярата и в Христос, ще се заблудим във всичко“.

(Игумен Довмонт „Не се отчайвайте от нищо – с нас е Бог“)

℘

Страшно е, защото никой не знае кога и как вирусът ще се окаже в твоя организъм. Затова ние се страхуваме от приятелите си, страхуваме се от близките си, защото те могат да ни заразят, страхуваме се от самите себе си, защото можем да станем носители и разпространители на вируса; страхуваме се за своето здраве, защото не знаем как ще протече болестта. Живеем с този страх, който е също толкова заразен, колкото и самият вирус. А понеже днес разполагаме с маса начини да получаваме мигновено информация от медиите, оказваме се просто бомбардирани от този страх, който е завладял цялото общество и се опитва да овладее и душата ни.

Още една последица на вируса е гневът. Гневът се ражда от начина, по който възприемаме новините, които могат да бъдат както истински, така и лъжливи. Хората престават да вярват един на друг. Един казва едно, друг – точно обратното. Случва се някакво събитие, медиите го поднасят по определен начин, а наплашените и без това хора изпадат в паника, защото сега вече никой не се доверява нито на правителството, нито на чиновниците, нито на лекарите. Човек започва да критикува всичко и всички, и ето че страхът се смесва с гняв. Негодуваме от това, че ни мамят, а от непроверимата информация е наистина трудно да се защитим. Създава се впечатлението, че ни принуждават да вярваме в това, което не предизвиква доверие. И това създава още по-голяма паника.

И така, първо имаме страх и неувереност. Второ, масово разпространение на лъжлива или непроверена информация, често пъти в псевдонаучна опаковка. Вслушайте се във  всекидневните разговори – в тях постоянно се чуват научни термини, за които обикновеният човек няма никакво понятие. Имаме достъп до море от информация, което ни залива от мониторите, екраните на смартфоните и от социалните мрежи. Истинско бомбардиране с информация, която ние не можем да проверим, нямаме такава възможност… И в крайна сметка – ако нещо ни прави силно впечатление, готови сме да го приемем веднага като достоверно. А подобни “символи на вярата” водят до още по-голям страх, който ражда гняв и жестокост.

Така че основният резултат от цялата тази история е нашият днешен живот. Какъв е той сега? Навсякъде – спорове, разногласия, противопоставяне, дори в рамките на едно семейство. Един вярва на едно, друг на друго, и ето че възниква истинска борба на идеологии, та нали хората искат да знаят какво става и къде е истината. Това засяга и въпроса с ваксинацията: хората спорят по пресипване за това имат ли ваксините негативни последици, доколко са безопасни и надеждни, каква ваксина да изберат и така нататък. В резултат на всичко това умът ни се изпълва с най-различни помисли, разрушаващи мирното състояние на духа. Но именно към душевен мир се стремим ние, християните – и тук съвсем не става въпрос за самоуспокоение и безгрижност, а за придобиване на Божествения мир, който непременно трябва да царува в нашето сърце, защото само така то може да приеме Божествената благодат. Но паниката и страхът пораждат в душата ни тъкмо обратното. Започваме да блуждаем и да се загубваме. Светът около нас изглежда толкова мрачен, че не е ясно в каква посока да се движим, накъде да вървим, от кого да искаме съвет. Плашейки се, ние губим пътя. “И нямаме сега ни княз, ни пророк, ни вожд”, – точно като по времето на пророк Даниил (Дан. 3:38). Няма никой, който да може да спаси човечеството от тази напаст. И атмосферата на отчаянието, в която живеем сега, създава голям смут и объркване.

И тъй, в началото – страх и неувереност, след това гняв и жестокост, и като резултат – оскъдняване на любовта…

(Месогейски митрополит Николай, „Как да запазим мира в душата си по време на пандемия“)

℘

Особено много искам, отци, братя и сестри, да останем трезви и готови за всяко добро дело и жертва в това трудно време на всеобща пандемия, предизвикана от разпространението на вируса SARS-CоV-2. През изминалите месеци станахме свидетели на огромната жертва на лекарите и на всички онези хора, които безкористно отдадоха живота и силите си и така изпълниха най-голямата Христова заповед – тази за любовта. Нека бъдем силни, но и трезви! Нека не ни завладява страхът и нека знаем, че всеки телесно здрав човек може да бъде много по-лош вирус в този свят! Ако всеки от нас се вгледа в сърцето си, всъщност може да каже, че човекът е единственият вирус в света. Единственият, който създава различни дисбаланси в хармонията, която Бог е сътворил. Нека примерът с тази толкова бързо разпространила се пандемия ни покаже колко много сме свързани и обърнати един към друг и че само с взаимно внимание можем да победим тази страшна епидемия, и преди всичко – епидемията на греха и болестта, която ни застрашава отвътре.

(Сръбски патриарх Порфирий, „Слово при интронизирането“)

℘

 

Винаги Великият пост е различен. Тази година, както и миналата, това време е отежнено от силата на пандемията. Нестихващата стихия на коронавируса притиска народа ни. В тези дни ние сме длъжни да приемем предизвикателствата и да не изоставаме в духовните стремежи, да не търсим извинения от тежестта на изпитанията, а да се уповаваме на вярата ни в Христа. Тава изисква от нас още по-усърдна молитва и живот в евангелските събития, осъществен чрез вярата ни, защото както казва св. апостол Павел „с вяра ходим…“ (2 Кор. 5:7).

Още в първите дни на Великия пост ние ще се потопим в покайната образност с канона на св. Андрей Критски. Ще изживяваме словата на светия отец и ще осъзнаем нашата греховност. Покаянието ще стане нашият пътеводител в духовния поход, а тайнството на Изповедта ще премахне тежестите в това свято пътуване.

Призовавамe ви, благоговейни отци, боголюбиви братя и сестри, и всички вас, които сме изпълнението на богоспасяемата Софийска епархия да отделим мислите си от земното, да загърбим материалното. Да изживеем спасителното време на Поста и достигнем до великата радост на Христовото Възкресение. Нека сме усърдни в богослужбите, състрадателни с трудностите на ближните и отзивчиви на техните нужди, като разкриваме любовта си всеки ден. Нека влезем в мистичната вечер на светата Четиридесетница, да преминем тъмнината на нощта и да посрещнем утрото на новия ден – деня на Възкръсналия Господ!

С крепки молитви и смиреномъдрен живот да бъдем подражатели на нашия Господ, и както казва св. ап. Павел: „Винаги носим в тялото си мъртвостта на Господа Иисуса, та и животът Иисусов да се открие в тялото ни“ (2 Кор. 4:10).

Отечески ви пожелаваме леки и спасителни пости и изобилната Божия благодат и непрестанната Христова милост да бъдат с всички нас, та достойно да преминем времето на поста и посрещнем Възкресението на Господа Иисуса Христа, Комуто подобава всяка слава, чест и поклонение, сега и винаги и во веки веков! Амин!

 

(Софийски митрополит и Български патриарх Неофит,

„Нека пристъпим към Великия пост пречистени от покайни сълзи“)