Подай, Господи!

о. Ясен Шинев

Има един патеричен разказ, който звучи като анекдот: “В рая имало два ангела, които отговаряли за връзката на Бога с хората. Единият неуморно летял нагоре-надолу, а другият безметежно си почивал върху един облак. Веднъж този, който нямал работа, проявил любопитство и попитал другия: “Кажи ми, какво правиш, че никога не спираш да летиш между небето и земята?“ А той отговорил: “Нося на Бога молитвите на хората, които долу се молят  с „Господи, дай ми…!“ А ти защо винаги си почиваш? Нямаш ли какво да носиш на Господа? А той отвърнал: “Аз пък му нося посланията на хората, които започват с молитвите “Благодаря Ти, Господи!“

Колкото е да е смехотворно, това е удивително вярно… Достатъчно е човек да има поне малко опит в ежедневния енорийски живот и да е потопен в църковната действителност, за да потвърди, че това е горчивата истина. И то истина, която не е плод на откъслечни наблюдения някъде и само там, а истина за всички нас православни вярващи и невярващи, но посещаващи храмовете, или молещи се у дома си. Да, Бог е милостив Баща и в любовта Си към Своите е готов да изслуша всяка молба и да приеме всяка просба от чисто сърце. Иначе не би изрекъл: “Искайте и ще Ви се даде, търсете и ще намерите, хлопайте и ще ви се отвори“ (Мат. 7:7) и не би дал своето висше благословение за това, вярващите да насочат свободната си воля към търсене и измолване на Божията благодат. Но болезнен факт е, че преобладаващата част от нашите обръщения към него не се отправят с благодарност към Неговата снисхождаща подкрепа, а са зов за помощ единствено в трудни моменти.

Това е симптоматично за състоянието на нашата вяра и отражение на чисто потребителско отношение, което почти винаги проявяваме в практиката. Още повече, че е продиктувано от желание за придобиване не на невидимите, а на видимите благодеяния, които са твърде досадни, за да бъдат подробно изброени. Това е израз не само на чисто човешката немощ, но и показател за падението на естеството ни, което си спомня за Спасителя, само когато спешно се нуждае от неговата решаваща или чудотворна помощ. Затова и опитните духовници обичат да казват, че болшинството от днешните православни не се стремят към богообщение с цел духовен растеж по благодат и спасение на своите търсещи души, а само към чудеса… Онова, което е изключение, е станало правило, а правилото се е превърнало в изключение. И това щеше да бъде само смешно, ако не бе твърде печално в своята обичайност… Защото е признак за душевна болест и свидетелство за бедност на духа.

Ние сме жалки в поведението си, но взискателни в претенциите си към Царя на Мира и Любовта. Колко често сме последователно неблагодарни за почти всичко в нашия духовен живот. Наставлението на св. ап. Павел: “… за всичко благодарете“ (1 Сол. 5:18) ни е познато като текст от Светото Писание, но остава някак си изсъхнало и несъживено в практическото мислене и злободневното състояние на духа. Това е плод не само на нашата личностна и духовна недъгавост, вследствие от първородния грях, но и на възприетите лоши навици в изграждането на духовния ни живот. Затова и отговорите на певците в последованието на светата божествена Литургия на св. Йоан Златоуст, в просителната ектения: “Подай, Господи!“ са особено актуални за всички нас, търсещи спасение от примката на този свят. По човешки, твърде човешки забравяме, че точно в тези малки детайли Христос преброява Своите истински верни и преценява с Пречистия си взор, кой е син или осиновен, приятел или наемник, достоен или недостоен.

Ние много често изпадаме в позата на самодоволния фарисей в незабравимата притча за митаря и фарисея от Новия завет, а сме далече, твърде далече от образа на съкрушаващия се митар, който със сълзи на очи се бие в гърдите и се кае чистосърдечно: “Господи, помилуй ме грешния!“ Колко често живеем с така удобното убеждение, че Бог ни е длъжник и трябва не само да слуша всичките ни бръщолевения, но и да ни помага по-най бързия и скоропослушен начин. Ние настояваме, тропаме с крачета като малки и недоволни деца, и се сърдим, когато не сме разбрани. А после Го обвиняваме, че не ни е чул или не ни обича достатъчно…

Затова нека се опитаме да обърнем пирамидата на нашето отношение към Него. Нима не е тъжно, че вдигаме очи към небето само във време на нужда, за задоволяване на нашите належащи потребности и спешни материални желания, а не водени от искрен копнеж да общуваме в пълнота с нетварните енергии на Бога. Малцина от нас посещават храмовете и се молят за придобиване на духовни блага или за да познаят истински Христос, Своя личен Спасител.

Това е нашата диагноза. Нека в стихиите на връхлитащото битие, потопени в битки със страстите и внушенията на бесовете, се опитаме да изобразим в себе си Пречистия Иисус по примера на св. ап. Павел, и да се превърнем в икони Божии с чувство за благодарност и искрена преданост за всичко, което е направил или прави за нас грешните. Не просто да останем там някъде долу в ниското – жалки потребители, очакващи бързи благодеяния, като залъгалки за нашия смешен духовен глад. Така ще събудим ангела на благодарността и той ще се понесе от нас до Престола на Вседържителя, пърхащ с криле и носещ със себе си скромна, но чиста жертва – нашата благодарност!