Кризата в Грузинската църква

Преди всичко искам да отбележа, че нашата Църква е много малка и когато пет манастира минат в разкол това се отразява болезнено на енориаши и църковни люде. Сами сме си виновни, че не обръщахме внимание на антиикуменическата пропаганда, която от десетилетия се водеше в нашата Църква. Публикуваха се авторски статии, а също и преводи от гръцки и други разколници, представяни като материали от православни свещеници. Разпространяваха се разколнически вестници и списания. И цялата тази литература се представяше на неизкушените енориаши като мнения на чуждестранни (гръцки, румънски или руски) православни свещеници и богослови. Дълго време част от грузинското духовенство беше въвлечено в подобна пропаганда, накърняваща авторитета на епископата. Твърдеше се, че трябва да чакаме неговото отстъпление, че видите ли, епископатът, това са “не съвсем православни” по дух хора. По този начин се подкопаваше църковното съзнание на миряните, тяхното доверие към архипастирите. Бяха преведени няколко книги, например книгата на българските разколнически архимандрити Серафим и Алексий “Защо не сме и защо не можем да бъдем икуменисти”. Издадоха я на грузински език преди три години и въздействието й върху енориашите беше огромно, защото у нас на практика богословска литература на грузински език не се издава. И ето, на 17 май 1997г., пет манастира се обърнаха с открито писмо към Светейшия Католикос Патриарх, в което заявиха, че прекратяват евхаристийното си общение с него и с Грузинската Църква, тъй като участваме в икуменическото движение и сме членове на Световния съвет на църквите (ССЦ), както и на Конференцията на европейските църкви (КЕЦ). Те обвиниха нашия патриарх, че не изповядва деветия член от Символа на вярата: “Вярвам в една Свята, вселенска и апостолска Църква”. Това писмо се съпровождаше от лъжливи и демагогски статии, в които се твърдеше, че икуменическото движение е такава ерес, каквато е, да речем, сектата на Йеховистите или че участието в икуменическото движение е еклезиологическа ерес.

Поставени пред свършен факт, ние се опитахме да обясним на хората, че икуменическото движение не е еднородно. Позовахме се на декларацията от Торонто, където се казва, че икуменическото движение няма единна доктрина и че решенията на ССЦ не са задължителни за членовете, ако те не са съгласни с тях; че тази организация е само инструмент на църквите, само място за богословски дискусии, а така също и за взаимопомощ в християнското служение. Но повечето енориаши вече бяха под въздействието на антиикуменическата пропаганда.

Последвалите събития показаха, че участието в икуменическото движение е било само повод. Крайната цел на тези хора била да свалят Католикос Патриарха от Патриаршеския престол или – в случай че планът им не успее – да си създадат собствена разколническа “църква”. В техните статии бяха вече употребени следните определения: “официалната Църква” и “противостоящата Църква”. Това е заимствано от гръцката старостилна терминология.

Разколниците бяха финансирани и се финансират от определени политически сили (включително и сили, подкрепяли бившия ни президент Гамсахурдия). На 20 май 1997 година зданието на Патриаршията беше обкръжено от въоръжени лица и Светият Синод и Негово Светейшество и Блаженство Католикос Патриарх Илия II, за да не допуснат противостоене в Църквата, което би прераснало в противостоене в обществото, дестабилизация на държавата, а вероятно би довело и до кръвопролитие, бяха принудени да вземат решение за излизане от икуменическото движение, ССЦ и КЕЦ.

Как стана завземането на манастирите?

Ще ви разкажа за Бетанския манастир. В Патриаршията получихме информация, че трима православни свещеници, изпратени в манастира два дни по-рано, се намират в много тежко положение. С миротворческа мисия в манастира пристигнали четирима архиереи начело със Сухумския и Абхазкия митрополит Даниил. Те видели тримата свещеници пред стените на Бетанската църква, обкръжени от разколнически монаси и въоръжени мъже от политически организации, готови да започнат линч. Веднага щом архиереите пристигнали, се появили петдесетина хулиганстващи младежи, които започнали да ги оскърбяват и физически, и словесно (не искам да споменавам тези обиди), да ги дърпат за расата. След това избутали настоятеля на манастира игумен Вениамин и архиереите, казали им да повикат полиция, надявайки се по този начин да провокират сблъсък.

След всичко случило се Патриархът се обърна към нацията с призив, в който осъди разкола и изрази надежда, че фанатизмът и фундаментализмът няма да пуснат корени сред църковния народ. След това се състоя събрание на свещенослужителите от Тбилиската епархия, което подкрепи Патриарха. Негово Светейшество Патриарх Илия обяви пост в понеделник – 21 юли 1997 г., вторник и сряда, а за четвъртък назначи извършване на Божествена Литургия с молитва за душите на разколниците, та Господ да ги спаси и изведе от сатанинския плен.

Иска ми се да добавя следното: мнозина свещенослужители, чиято ревност заслепява разума им, с изключителна лекота казват – това е бяло, това – черно, това е Православие, а това – не-Православие, икуменизмът е ерес и т.н. Именно тези хора създават фундаменталистки светоглед в Църквата, светоглед, който предизвика разкола.

В момента в Русия излизат множество публикации, в които се критикува и Светейшия Патриарх Алексий, и членовете на Светия Синод. У нас има огромно количество литература, в която икуменизмът се определя като ерес. Някои свещеници и миряни призовават към излизане от ССЦ и КЕЦ. Ето че Вашата Църква излезе от ССЦ , но това не я спаси от разкол.

Икуменизмът е само повод. Целта на тези хора не е чистотата на Православието. Целта им е да задоволят собствените си амбиции. Днес те се хванаха за икуменизма, утре ще си намерят друг повод.

Как мислите, какви последици ще има разколът за обикновените вярващи?

Струва ми се, че в тази ситуация обикновените вярващи съвсем ще се объркат. Църквата в нашето пост-комунистическо общество се възприема като държавна институция. Народът бедства, гладува, недоволен е от така наречените официални структури. В същото време образът на опозиционера е много привлекателен. Нещо опозиционно, отгоре на всичко представящо себе си за пазител на чистотата на вероучението – това привлича хората, които не полагат усилия да се вживеят в Православното вероучение. Професор Александър Дворкин казва, че сектантското учение е винаги примитивно като инструкция за телевизор. А в Православното вероучение трябва да се вживееш, трябва да го осмислиш.

Смятате ли, че в Православната Църква е възможно такова явление като сектантска психология?

Естествено че е възможно! Точно с това се сблъскахме ние. Мога да посоча още една опасност, която тази сектантска психология поражда. Аз съм настоятел на една университетска църква. Когато младите, интелигенцията, виждат такива хора, те си казват: ако това са църковни люде, не искаме да имаме нищо общо с Църквата. Като резултат срещаме пълно безразличие към религиозните ценности. Един телевизионен журналист пристигна от Германия и каза, че в Германия никой не се бори срещу Църквата. Питат го: “Защо?”. “Ами защото на всички им е безразлично дали има или няма Църква”.

Освен това, за съжаление, имаме твърде малко просветени свещенослужители. Всички се боят да не им лепнат етикета “модернист”. По-лесно е да кажеш, че телевизорът е дяволски сандък, отколкото да проповядваш по телевизията. По-лесно е да кажеш, че всички хора ще загинат, отколкото да се погрижиш за тяхното спасение.

Православната Църква е играла огромна роля в живота на грузинския народ в продължение на цялата му история. И личността на Католикос Патриарха, личното му участие се оказа от решаващо значение при разрешаване на конфликтите в трудните за вас времена в недалечното минало. Как според Вас назряващият разкол може да се отрази върху съдбата на страната и целия грузински народ?

Той ще разедини още повече грузинския народ. Освен това се сещам за думите на Спасителя: “О, дано да беше студен или горещ!” (Откр. 3:15). Ако безразличието се разпространи из цялото общество, ние просто ще загинем. Грузия никога няма да се превърне в безразлична към религията, но процъфтяваща държава, като да речем, Швеция. Някой обаче иска да направи с Грузия точно това. У нас има модернистки течения, особено сред философските кръгове, които казват: “Хайде да приемем католицизма.” Те си мислят, че ако Грузия беше избрала католицизма, сега щеше да е “европейска” страна. Всичко това е насочено към изтласкване на православния светоглед в периферията. Ние имаме такъв израз: в мътна вода всеки се стреми да хване своята риба. Всеки преследва своята цел, но някой може да каже: “За всичко е виновен Патриархът”. Нека той да се оттегли, пък ние ще се помирим. Огромна част от този разкол е насочена именно срещу Патриарх Илия, срещу един от най-духовните и светли Патриарси в наши дни, срещу един от поборниците за истинско просветено Православие.

Благодаря Ви за разговора. Ще се молим този разкол, вдъхновяван от врага на човешкия род, да бъде преодолян колкото се може по-бързо със силата Божия, която винаги побеждава всяко човешко зло и всяка човешка неправда.