„Божиите заповеди не ограничават, а носят свобода“

Представяме ви четвъртата част от разговора на Месогейския митрополит Николай с група младежи, скептично настроени към вярата. Тук можете да проследите предходните публикации на дискусията – част 1, част 2 и част 3.

Преди да поеме по пътя на църковното служение, митрополит Николай завършва астрофизика в Харвард и в Масачузетския технологичен институт, за известен период работи като учен сътрудник на НАСА. През 1993 г. става основател на първия Център по биоетика в Гърция.

Защо на вярващия човек са му нужни външни форми, например пост? Дали приема, че месото и яйцето за определен период са нещо лошо, а фасулът и плодовете – добро? Как се свързват мистичните състояния с тези външни неща? Тоест какво би ми попречило да изям един бифтек или една баница на Разпети петък например?

Със сигурност Бог няма да се почувства обиден, ако Разпети петък не означава нищо за теб, нито пък въпросът е в баницата. Ако обаче поискаш истински да преживееш тайната на Кръста в Църквата, тогава не само няма да искаш на Разпети петък да ядеш баница, но дори плод. Първо, постът в този ден е за да изразиш твоята благодарност към Христовата жертва по един прост и осезаем начин, и, второ – да го направиш заедно с цялата Църква.

Несъмнено месото не е нещо греховно, нито яйцето или млечните продукти – те съдържат важни за организма вещества. Целта на ограниченията през поста е с освободено сърце и просветлен ум да се насочим от насладите на стомаха, от нуждите на тялото, към други, по-фини наслади. Това помага да почувстваш, че си нещо повече от една биологична машина и тленно тяло.

Постът е изпитан инструмент, когато има духовно измерение, а не се изразява само в хранителна диета. „Истинският пост е отчуждението от злини”, тоест въздържанието от страстни движения на ума и сърцето. Ако душата ни не възмъжее, тя не може да издържи тежестта на Божиите благословения. Постът прави именно това: укрепва духовните мускули, засилва издръжливостта на душата. Дава възможност да понесеш благодатта от Неговото присъствие. Това е причината, поради която подвижниците пристъпват към аскетични подвизи, които са немислими за нас.

Когато имаме на разположение подобен опит, защо да отхвърлим такова духовно средство като поста? Бих казал, че ти ми зададе този въпрос, защото не си опитал с духа си какво е постът. Постът е превъзходно нещо, както и аскезата. Разбира се, и богослужението, Тайнствата на Църквата също са нещо много важно – да се намираш на мястото на Тайнството заедно с другите, открит и прозрачен пред Бога… Това не са наредби, които си задължен да приложиш, а възможности, които не трябва да пропускаш.

Но не сте ли съгласен, че има прекалено подчертаване и фиксиране във външните форми, които, вместо да подчертават същността, я задушават? Слушаме за много сурови аскетически подвизи. Не граничат ли те с мазохизма? За какво е нужно човек да отиде в пустинята или да се качи на един стълб, или други подобни крайни практики? В Библията пише ли някъде нещо подобно? Не е ли по-добре да се помага на хората, например както Вие правите?

Лично аз не съм добър пример; мисля, че съм направил малко, твърде оскъдно в живота си. Но това, на което аз се удивлявам, изглежда е нещо, което ти отхвърляш…

Библията говори за подвижници. Тя например ни говори за св. Йоан Предтеча, който е живял в пустинята, носел е дреха от камилска вълна и се е хранел с акриди и див мед. Не е следвал в университет, не е писал книги, не е основавал социални организации. Вместо това е изобличил Ирод, който после му отсякъл главата. Св. Йоан е пречел на властника дори и докато се подвизава в пустинята. Предтечата разпознал Христос като Бог преди да Го види да върши каквото и да било. Той видял Светия Дух да слиза над Него. Тялото на св. Йоан станало толкова леко, че душата му се почувствала свободна от тежестта на тленното, така връзката с вечността станала по-силна. Св. Йоан Кръстител сякаш имал духовен телескоп, с който могъл да види онова, което ние дори и насън не можем да зърнем.

Сигурно си чувал, че има такива хора, които четат в душата ти като в отворена книга, знаят името ти, познават те преди още да си се срещнал с тях за първи път. Думите им са нежни и благородни. Техните аскетични усилия могат да ни се видят крайни. Ние обаче сме по-опасно крайни. Ние угояваме телата си и така душата е напълно парализирана, изнемощяла, сляпа и глуха. Така душата заболява… Затова, вместо да се молим, сега водим тази дискусия. Вместо да говорим на Бога, разговаряме за Бога. Това не е нещо лошо и е необходимо, но е по-малкото. Другото е по-голямо.

Но не казваме ли, че „по-голяма е любовта“? Ако за нещо приемам християнството, то е заради посланието на любовта. Не знам много неща, но това го признавам…

Християнските подвижници полагат тези усилия от любов към Бога, която поражда и голяма любов към човека. Един отец подвижник беше казал, че истинският монах е отделен от всички и съединен с всички. Не знам дали си чувал за някой съвременен подвижник, например за стареца Паисий. Той се отрекъл от всичко и едновременно с това се е отдал на всички. Той се криел, живял е самичък, защото се стремял към Бога. Беше трудно да го намериш. Когато обаче успееш да го намериш, той ти отдаваше душата си и разкриваше тайните на твоята душа.

Наистина християнската любов е велика. Тя не е просто добро дело, а е връзка. Другият не е чужд. Той е близък, ближен. Той става повече и от това – става ти брат, роднина. Според Евангелието той е брат на Христос. Той е видимият бог в този момент. Христос казва „доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили” (Мат. 25:40), доколкото сте приели гладния, жадния, странника, болния, голия, затворника, на Мене сте го сторили. В лицето на мръсния, презрян, забравен се крия Аз, вашият Бог. Не търсете другаде Моето присъствие, нито в лекции, нито в книги, нито в чудеса и в други знамения. Жалко е да не познаваме Евангелието и да обвиняваме Църквата, която го пази и учи на него, макар и някои да не го живеят. Тези неща ни липсват.

Съществува превъзходният химн на любовта на св. ап. Павел в Първото послание до коринтяни (1 Кор., гл. 13). Това не е човешка измислица. Това е божествен текст, боговдъхновен шедьовър. Няма да ви го преразказвам. По-добре е сами да го изследвате. Същото важи и за новозаветните блаженства, за притчите и толкова други истини от Писанието. Дори само заради тези слова си заслужава човек да стане християнин; те обаче могат да се превърнат в дело само в Светия Дух. Ето защо ни е нужно общението със Светия Дух.

Всичко това звучи чудесно, но се боя, че е една неприложима на практика теория. Аз любовта я разбирам по-просто – като грижа за другия, като помощ, като условие за хармонично социално съжителство. Думите за жертва или за общение ми се струват много далечни.

Това е така, защото чувстваш любовта повече като дело, а не като връзка. По-ясно това се вижда в брачната връзка. Църквата не я разглежда като просто съжителство, съвместно съществуване и дори съвместно пътуване, а най-вече като съ-пружество (ζυγός – общ ярем – бел. прев.) и още повече като сливане (συν-ουσία). Взаимно проникване на личности. Затова бракът е църковно Тайнство. В брака в лицето на другия човекът съзира не просто неговия правилен избор или възприемник на неговата симпатия, а неговото спасение, най-големия дар в живота му.

Когато приемаш по такъв начин човека до теб, тогава с течение на времето любовта не изтлява, а нараства… Всеки вижда в лицето на другия отражението на Божието благословение и присъствие в неговия живот. Това преобразява любовта от една емоция, която доставя лично удовлетворение, в опитно преживяване на свещената връзка на уважение и личен кеносис (понизяване). Затова е Тайнство, защото явява Бога във всеки един момент от живота на съпрузите.

Ако Църквата гледа така на брака, като на свещена връзка, на любов и явяване на Бога, тогава как гледа на нещо подобно в живота на пустинниците и монасите? Те със сигурност не живеят по този начин любовта, след като нямат до себе си човек, с когото да споделят живота си.

Брачният човек от любовта си към съпруга или съпругата стига до любовта към Бога, по подобен начин в монашеския живот от стремежа към общение с Бога човек се открива и за любовта към всички хора.

В случая на брака се свързваш напълно с един човек и в тази връзката на кеносис, на жертва и себепринасяне откриваш Божието благословение. В случая на монаха – от перспективата на пълното посвещаване на Христос срещаш всички хора, откриваш братята си в Христос. Това не е метафора. Аз живея и в света, и когато намирам възможност, се усамотявам сред пустинята на човешкото присъствие. В света помагаш, но това не е достатъчно. В пустинята обгръщаш всички по тайнствен начин, всички са до теб. А ти знаеш ли да се молиш?

Какво означава това? Да се кръстя? Да искам от Бога разни неща?

Не точно. „Моля се“ означава, че разчитам на Бога. Прекарвам време заедно с Него. Отдавам Му се и очаквам Неговото посещение. Оставям се с всичките си грехове и проблеми на Неговата милост и любов. Молитвата е диханието на моята душа. Излизане от моето его. Освобождавам се. Радвам се на Неговото присъствие, наслаждавам се на Неговата слава, разтърсвам се от благодарност за Неговите дарове, дивя се на Неговото мироздание, съзирам в човека контурите на Неговия образ, и в събитията в живота ми – печата на Неговия промисъл и любов. Довеждам Бога в моето всекидневие и живея в Неговото царство.

Това прави един монах. Той непрестанно се моли – и когато се труди, и когато спи. Един свят пустинник казва: „Тялото ми спи, понеже съществува нуждата на естеството, но сърцето ми постоянно бди от прилив на божествена любов”.

Простете ми, владико, но тези неща не се случват в действителност.

Защо, брате мой, да не се случват? Естествено, че се случват. Със сигурност има хора, които се опитват, стремят се към тях. Това е най-лошото: естественият път да се смята за краен, най-същественото в нашия живот да бъде игнорирано и да се нуждае от обяснения. Видяхте ли колко сме се отдалечили от истината? Монахът това прави. Той се връща към истината за човека, към самата Истина, отхвърляйки лъжата на този свят.

Но защо всички тези неща звучат толкова странно, толкова чуждо, като плод на човешката фантазия?

Някога, в други времена, не толкова далечни, всички тези неща са били нещо естествено. Хората не са успявали да живеят така, но са разсъждавали така.

Словото на Църквата сякаш съдържа известна крайност. Посланията на Църквата са различни от изказа на всекидневието. Те не пренебрегват всекидневието, не го отхвърлят, но искат да го променят с духа на царството Божие.

Божият свят обаче е много различен; той е друг свят – истинският свят. Лъжлив е светът на нашето греховно всекидневие. Той не е лъжлив в смисъла на това, че не съществува, а е лъжлив, бидейки противоположен на истината. Нашата епоха подчертава прекалено тук и сега, настоява за доказателства и търси факти. На това се научихме всички. Станахме изключително рационалистични хора.

Напротив, Църквата подчертава духа, вътрешното чувство, вярата, това, което нарича „сърце и ум”. Затова тя говори за онази истина, която се познава чрез сърцето, докато съвременното светско възприятие се цели в естествената и времева реалност, към която подхождаме чрез сетивата, знанията, интелектуалното разбиране. Църквата говори за тайната на Бога, която обаче не може да бъде разбрана чрез земната логика. Тя само се описва и изповядва. За да ни накара да заподозрем за нея, Църквата ни явява реалността и другостта на духовния свят.

В иконографията лицата нямат обичайния образ. Те носят елементи от тяхното историческо съществуване, но препращат към техния вечен образ. В своя земен път св. Йоан Кръстител никога не е държал в ръка отсечената си глава, нито пък е бил по-висок от планините, които са го заобикаляли, както е представен във византийската иконография. По същия начин, ако прочете житията на някои светци, особено мартирологиите, може да срещнете описания, които не можем да възприемем буквално и които вероятно действително не са точно така. Това няма значение. Значение има, че те водят към Божията истина, че укрепват вярата.

Въобще Църквата описва един свят и състояние, които може да нямаме сили да достигнем, но към които да се стремим! Тук е ценността на монашеското и аскетическото предание. „Светлина за монасите са ангелите, а светлина за всички хората е монашеският живот”. Монашеският живот съществува, за да поддържа мерилото за сравнение, той е критерият. Църквата ни го представя не за да станем всички монаси, а за да придобием себепознание. Летвата е вдигната високо не за да минаваме отгоре и да се гордеем, а за да я виждаме и да се смиряваме.

Не знам за другите, но аз в известна степен разбирам това, което наричате другост, както и че значение има не толкова целта, колкото усилието, динамиката, волята на човека.

И целта има своята ценност, както и усилието. Св. Никодим Светогорец пише в една своя книга, „Невидимата бран” (излязла на български със заглавието „Стремеж към съвършенство“ – бел. ред), че ако искаш да продължиш победоносно в духовния живот, трябва да обикнеш борбата повече от победата. Но това означава, че и в целта е скрита друга логика, както и в борбата. Ние често сме склонни да възприемаме вечната истина с критериите на нашето всекидневие, а не с критерия на вечността.

Доколкото разбирам, искате да ни кажете, че всички тези неща се крепят върху вярата. А върху какво се крепи самата вяра?

Обикновено си мислим, че вярата се крепи върху познанието на правилното, върху съществуването на чудесата и върху логически доказателства. И трите неща са гнили основи. Можеш да вършиш правилното, но да не виждаш истината. Можеш постоянно да си измисляш чудеса или да намираш логически доказателства, но накрая, когато пред теб се изпречи някое изпитание, да рухнеш. Никое правило, никое чудо, никое доказателство не може да ограничи истината.

Истината не изисква, нито има нужда от чудеса, от историческа точност, от логически аргументи или от каквито и да е човешки способности. Всеки опит да съзрем истината чрез напълно човешки схеми ни затваря в сухия свят на логиката и емоциите, и я подчинява на нашия субективизъм, лишавайки я от нейното обективно величие. Целта не е да се задушим в една изкуствена човешка истина, а да потърсим пространството на същинската свобода.

Как се появява тази вяра, за да може човек да потърси истината?

Това започва от копнежа да преобразим себе си. Подобно на следването в университета. На едно равнище са студентите, на които все са им виновни другите или системата, и постоянно се оплакват и търсят оправдания. На друго са тези, които четат, но само за да вземат изпитите си. Има и трето равнище – на студентите, които искат да се потопят в океана на знанието, да диалогизират с непознатото. Първите остават в малкото, вторите завършват, но без да вземат всичко, което могат от годините на тяхното учение. Именно третите напредват истински. Защото те чувстват жажда. За такава Църква ви говоря.

Блез Паскал пише в своите „Мисли”, че за да повярваш в Бога, трябва да Го поискаш, а за да Го поискаш, трябва да живееш по такъв начин, че Той да е желан от теб. Ето как въпросът за вярата в Бога се отнася към живота, към това как живеем. Затова са ни нужни и Неговите заповеди. Христос започва Своята проповед с т. нар. Проповед на планината, която е един пътепоказател.

Казахте, че истината освобождава. Заповедите, за които сега говорите, не ни ли ограничават? Те са като ограничителни наредби. Вие ги нарекохте Божии заповеди, но не са ли ги измислили човеци?

Дори да са се появили от житейския опит на хората, те имат своята ценност. Лошо ли е да ги последваш? Ако погледнеш на тях като на заплахи или като на нравствени директиви, те наистина те ограничават. Но ако ги видиш като пътепоказатели, тогава просветляват мрака и освобождават.

Заповедите са дадени от Бога – както тези, които Моисей е получил, така и тези, на които Христос е поучавал. Те не изникват от житейския опит, нито от ума на някакви мъдреци. Колко е хубаво да чувстваш, че Бог не е неопределен, а изразява Своята воля чрез конкретни упътвания! Чрез Своите заповеди Той ти показва Неговия път, който води към Него. Преди да започнеш да се терзаеш с въпроса за Неговото съществуване, вече си вкусил Неговото присъствие. Нима е възможно тези неща да не ви ентусиазират?

На мен лично ми харесва да ги слушам. Не мога да кажа, че ме ентусиазират, защото – не крия от Вас – се затруднявам да ги повярвам. Звучат ми като нещо приятно за слушане. Дотам. Можете ли да ни дадете някакъв пример как заповедите Божии освобождават?

Навярно когато слушате за заповеди, мислите за въздържание, за някакви задължения. Когато преодолееш вътрешните си тежести: тревогите, страховете, напреженията в отношенията, тежките мисли и чувства за другите, разбираш колко много се освобождава умът ти, т.е. вътрешният човек.

Това правят заповедите – намаляват тежестта. Освобождаваш се от омразата, от гнета на лицемерието, от веригите на егоизма, от оковите на себелюбието, на злобата и т. н. Всичко това са тежести. Представи си, че си в един въздушен балон с огромни тежести. Той не може да излети. Но веднага щом олекне от тях, той полита нагоре. Ако подухне ветрец, балонът се издига на големи височини. Този ветрец е молитвата.

 

(Следва продължение)

 

Превод: Константин Константинов