«Искате ли да видите жив светец?»

Св. Йоан (Максимович) в спомените на своите съвременници

«Светостта не е просто праведност, за която праведниците се удостояват с блаженство в Царството Божие. Това е такава висота на праведността, когато хората се изпълват с Божията благодат до такава степен, че тя се лее от тях и върху онези, които общуват с тях».

Св. Йоан Шанхайски

Югославия

Св. Николай (Велимирович): «Ако искате да видите жив светец, идете в Битоля при отец Йоан».

Семинарист от семинарията «Св. Йоан Богослов» в Битоля: «Отец Йоан ни обичаше всички, а ние го обичахме него. В нашите очи той бе въплъщение на всички християнски добродетели: мирен, спокоен, кротък… Нямаше конфликт, личен или обществен, който той да не можеше да изглади. Нямаше въпрос, на който той да не отговори… Отговорите му бяха винаги информативно наситени, ясни, пълни и компетентни, защото изхождаха от високообразован човек с две университетски дипломи – богословие и право. Всекидневно и всекинощно се молеше той за нас. Всяка нощ той като ангел-хранител ни закриляше: на един поправяше възглавницата, на друг – одеалото. Винаги когато влизаше или излизаше от стаята, той ни благославяше с кръстен знак. Когато се молеше, студентите чувстваха, че той беседва с жителите на небесния свят».

Източна Азия и САЩ

Лидия Лю: «Владиката два пъти идваше в Хонконг. Това може да изглежда странно, но аз, без да познавам владиката, му написах писмо с молба за помощ, а също и с въпроси по повод някои лични духовни проблеми, но отговор не получих. Измина една година. Владиката пристигна в Хонконг и аз бях в тълпата, която го посрещна в храма. Изведнъж владиката се обърна към мен и каза: «Вие сте ми написала писмо!» Бях потресена, тъй като владиката никога преди това не ме беше виждал. Когато изпяха молебена, владиката, стоейки край аналоя, започна да проповядва. Стояхме двете с майка ми – и двете видяхме светлина, която се излъчваше от владиката и слизаше надолу към аналоя — сиянието беше дълго към един фут. Продължаваше достатъчно продължително време. Когато проповедта завърши, аз, поразена от необикновеното явление, казах за видяното на Р.В.С. и той отговори: “Да, много хора го видяха”».

Протойерей Георги Л. за младежките си години в Шанхай: «Въпреки строгостта на владиката, всички прислужници много го обичаха. За мен пък владиката беше идеал, на който исках да подражавам във всичко. Тъй, по времето на Великия пост аз престанах да спя на легло, лягах на пода, престанах да се храня с обикновената храна на семейството ми, а ядях насаме хляб и вода… Родителите ми се разтревожиха и ме заведоха при владиката. След като ги изслуша, той нареди на пазача да отиде до магазина и да ми купи салам. В отговор на моите горещи молби, че не искам да нарушавам Великия пост, мъдрият архипастир ми заповяда да изям салама и да помня винаги, че послушанието към родителите е по-важно от всякакви самоволни подвизи. “Какво да правя по-нататък, владико?” — попитах аз, желаейки все пак да върша някакви “особени” подвизи. — “Ходи на църква, както си ходил досега, а вкъщи прави онова, което ти казват мама и татко”. Помня колко се огорчих тогава, че владиката не ми нареди някакви “особени” подвизи».

Архиепископ Женевски и Западноевропейски Михаил (Донсков): «Когато владиката Йоан ни посещаваше нас, учениците от руското училище, той вече беше известен като шанхайски чудотворец. Бежанците, които се преместиха от Китай във Филипините и след това попаднаха във Франция, ни разказваха за него. Когато в Китай на власт дошли комунистите, били затворени всички църкви. Архиепископът събрал паството си в храма и наредил на хората да вземат най-необходимите си неща. Авторитетът му бил огромен и хората го послушали безпрекословно. Те ни разказваха, че след богослужението владиката ги завел в пристанището, те спокойно се качили всички на кораб и отплавали, без да срещнат никакво противодействие от страна на властите — това било чудо».

Г. Ларин за изцеряването на една безнадеждно болна жена във Филипините: «…Веднъж, влизайки в руското отделение на болницата, ние чухме ужасни викове, които идваха отдалеч. На въпроса на владиката какво е това, руската сестра каза, че това е една безнадеждно болна. Понеже тя тревожела с виковете си болните, сложили я в съседната сграда на бившия американски военен лазарет. Владиката веднага реши да отиде при болната, но руската сестра го посъветва да не го прави, защото от болната се излъчва зловоние. “Това няма значение”, каза владиката и с бързи крачки се отправи към другата сграда. Тръгнах след него. Действително, от болната жена се излъчваше неприятна миризма. Като се доближи до нея, владиката сложи върху главата ѝ кръст и започна да се моли. Аз излязох оттам. Владиката се моли дълго, след това изповяда и причасти болната. Когато си тръгвахме, тя вече не викаше, а само тихо стенеше. След известно време ние отново посетихме болницата. Бяхме току-що влезли с нашия джип в двора, когато от лазарета изтича някаква жена и се хвърли в нозете на владиката. Това беше същата онази “безнадеждно” болна, за която той се беше помолил».

Св. Николай (Велимирович): «През двете години, които прекара в Ню Йорк, той получаваше по-малко от 40 долара на месец. Това беше цялата му издръжка. Вярно, хората от уважение към него му носеха подаръци във вид на храна и облекло, но той веднага ги раздаваше на други. Веднъж, беше зима, аз служех заедно с него в руската църква в Бронкс. След това той ме изпрати на улицата. Владиката носеше леко расо от тънка китайска коприна. “Хубаво ти е расото, брате Йоане, и добре ти стои”, казах му аз между другото. Веднага щом го казах, той започна да сваля расото, за да ми го даде. Учудих се и избягах. Това расо му е било дар от някакъв човек и спомен от Шанхай. Такъв си е той — и само той».

Елена Городецкова: «Нито един от познатите ме йерарси не служеше тъй, както служеше владиката Йоан. Той изцяло се потапяше в молитвата. Когато благославяше богомолците, казвайки: “Призри с небесе, Боже, и виждь…”, те наистина усещаха, че са онова благословено лозе, върху владиката призовава Божията милост и благодат».

Западна Европа

Архиепископ Митрофан (Зноско-Боровски): «Мнозина в Париж не разбираха владиката, смущаваше ги външният му вид – че ходи бос. П. С. Лопухин ми разказваше, че имало оплаквания срещу владиката до митрополит Анастасий. В едно от тях хората молели първосветителя да нареди на владиката Йоан да носи обувки. Митрополит Анастасий откликна на тази молба и написа писмо на владиката, а зарадваните от това енориаши побързаха да поднесат на своя архипастир нови обувки. Владиката прие подаръка, благодари, но не обу обувките, а ги носеше… под мишница. Отново оплакване до митрополита, той отново пише на владиката Йоан за това, че трябва послушание, и получава отговор: “Вашето нареждане изпълних: писахте ми да нося обувки, но не ми писахте, че трябва да ги обуя, и затова ги носех, а сега ще ги обуя”. И владиката закрачи из Париж обут».

Е. Г. Черткова: «В килията на владиката имаше маса, там беше неговото кресло и няколко стола; в ъгъла – икони и аналой с книги. Легло в стаята нямаше; владиката никога не лягаше да спи. Понякога, докато си говорехме с него, той, седейки в креслото, започваше да дреме. Тогава аз спирах, но той веднага казваше: “Продължавайте, продължавайте, слушам ви”».

Валентина Дикова: «В килията всичко беше много просто, свято и мирно. Масата беше затрупана с писма; върху много писма лежаха пари за изпращане — владиката помагаше на всички с каквото можеше, а най-много с молитвата си».

Епископ Василий (Родзянко): «Моята презвитера, покойната ми жена се разболя. Не беше ясно какво се е случило, но тя усещаше страшна болка в бедрото, не можеше да стъпи, нито да се движи, и ние едва я докарахме там, където живеехме във Версай, и веднага извикахме лекар. И френският лекар дълго я оглеждаше, поклати глава, заведе ме настрани и рече: “Вие трябва да свикнете с мисълта, че тя вече никога няма да може да ходи. Ще трябва да купите за нея специална количка на колелца. И това до края на живота ѝ. Е, все пак ще я изпратим в болница за окончателна и пълна проверка”. Можете да си представите, след всички изпитания, които ни бяха сполетяли… Владика Йоан не беше по това време във Версай. Когато пристигна и научи за това, той веднага ме извика и каза: “Не се тревожи. Утре ще дойда и ще я причастя”… И след литургията (това беше в училищния параклис) той в пълно облачение дойде с чашата… спря се на вратата и казва: “Мария, ставай! Ела да се причастиш”. И тя изведнъж стана и тръгна. Той я пита: “Боли ли те?” — “Не”. — “Е, ела да се причастиш. Причасти ли се? А сега отново си лягай”. Тя легна. Това беше като насън. Той отиде да потребява Светите Дарове обратно в параклиса, а аз останах с нея. Тя ми казва: “Болката мина, нищо не усещам”. Въпреки това следобед пристигна “бърза помощ” и я откара в болницата. Тя стоя там няколко дни, и след няколко дни я върнаха с бележка от доктора: “Защо сте ни я изпратили? Тя е напълно здрава, нищо ѝ няма!”»

Валентина Дикова: «Мама ми прати писмо от Париж, че брат ми е бил нападнат от хулигани, пребит от тях и ограбен… Закарали го в болница и рентгенът показал, че има пукнатина в черепа… Нощем при него дошъл владика Йоан, причастил го, опипал главата му и го попитал не му ли трябват пари… Като разказал това на мама, брат ми я питал откъде владиката е разбрал, че той е в болница и че е останал без пари – та нали дори мама не знаела още за случилото се! Когато направили на брат ми втора снимка на черепа, не открили никаква пукнатина; брат ми бързо оздравял и лекарите не могли да разберат защо! Мнозина, които познаваха владиката, знаеха, че не е нужно да го молят — Сам Господ го изпращаше и му казваше къде да отиде. В Париж в болниците всички познаваха владиката и го пускаха по всяко време».

Монахиня Анна, Леснински манастир: «В една парижка болница лежала болна Александра Лаврентиевна Ю., и някой казал на архиепископа за нея. Той ѝ изпратил бележка, че ще дойде да причасти. В общото помещение, където имало към 40-50 души, тя се чувствала неловко пред френските дами, че ще я посети православен архиерей, облечен в невероятно износени дрехи, и отгоре на всичкото бос! Когато я причастил, французойката от най-близкото легло ѝ казала: “Колко сте щастлива, че имате такъв духовник. Моята сестра живее във Версай, и когато децата ѝ се разболяват, тя ги изпраща на улицата, по която обикновено ходи архиепископът, и го моли да ги благослови. И те веднага след това оздравяват. Наричаме го светец”».

Владимир Котляревски: «Благодарение на усърдните молитви на владика Йоан моят баща Николай Михайлович бързо оздравя след трети сърдечен инфаркт, който се случи в град Спа през лятото на 1962 г.… Сестра ми, графиня Мария Николаевна Апраксина, и аз бяхме при лекаря, който каза, че положението на татко е съвсем безнадеждно. Изведнъж в стаята на татко се появи владика Йоан и започна да се моли. Скоро татко напълно оздравя и се върна у дома в Брюксел. Той живя след това още четири години».

«Известен ми е и друг случай. Валентин Стадницки, докато миел прозорците в апартамента на сестра си, паднал от втория етаж. Това се случило през 1959 г. Многобройните счупвания не давали надежда за оздравяване. Владика Йоан дошъл в болницата заедно с отец Чедомир Остоич и започнал да се моли до леглото на умиращия. Отец Чедомир разказваше, че за първи пут е чул как владиката разговаря по време на молитвата с Господ Бог. На следващата сутрин лекарите не могли да повярват, че болният още не е починал, а дори е започнал бързо да оздравява. След един месец той напуснал болницата съвсем здрав и живял още много».

Владимир Владимирович Рен: «…идва, плачейки, една жена, Наталия Макаренко. “Владико – казва, – моят син, той е на 4 годинки, умира. Заразил се е с някакъв вирус, беше в болница, но главният лекар го отпрати вкъщи, каза, че е безнадежден. Отпрати го, за да си умре вкъщи. Причастете го, моля ви”. Момчето бълнуваше, температурата му беше повече от 40ºC. След литургията владиката отиде при него с чашата, аз бях до него. Застанахме до момчето. Владиката много дълго и силно се молеше. След това казва: “Вашето момче ще живее”. Отидохме да обядваме. Свършихме с обяда – бяха минали към час и половина. И изведнъж виждаме: на двора тича момче. То беше напълно излекувано, всичко му се беше възстановило… Владиката го върна към живот! Много интересна съдба имаше после това момче. То получи блестящо образование, започна дипломатическа кариера. От 1998 г. стана генерален консул на Франция в Петербург. Името му е Михаил Келчевски».

Архиепископ Женевски и Западноевропейски Михаил (Донсков) като малък учел в руския интернат ”Св. Георги” в Медон край Париж. Той разказваше за първата си детска изповед при владика Йоан: «Тогава владиката ме взе под своя омофор. Не знам колко време съм прекарал под него, но мога само да каже, че там беше светло. И старият архиерей ми изглеждаше и млад, и красив, и аз усещах огромна радост… Не мога да кажа колко време продължи нашата беседа, а когато архиепископът ми каза: “Знаеш ли, ние тук останахме сами с теб”, аз, струва ми се, казах, че не искам да си тръгвам, тъй като не бях изпитвал такова състояние преди. Усещах, че не трябва да напускам това състояние. Владиката ми обясни смисъла на разрешителната молитва и после започна да я произнася — той имаше много ясно произношение, всяка дума беше много отчетлива. Впоследствие неведнъж забелязвах по време на неговите проповеди, че онова, което казваше, лесно влизаше в сърцето на всеки човек, независимо от неговата образованост и степен на въцърковеност. След това владиката каза: “Сега ще сваля омофора, но имай предвид, че ще бъде тъмно”. В храма наистина се оказа много тъмно, там грееше само едно кандилце».

«Когато бях на 16, той един път се доближи до мен и ми каза: “Слушай, след литургия ти винаги трябва да събираш енориашите на трапеза, трябва да ги храниш, да бъдеш мил с тях, а масата трябва да бъде пълна с гозби. Защото трапезата е продължение на Евхаристията. А когато настъпи Коледа, ти трябва винаги да слагаш елха, за да има играчки, децата да танцуват и всеки от тях да получи някакъв подарък, за да им бъде радостно и весело. Разбра ли ме?” Аз, разбира се, нищо не разбрах, защото по онова време дори не мислех за това и нямах намерение да ставам свещеник или монах. Но владиката, изглежда, вече беше прозрял това, че ще стана клирик. И когато след много години в същия храм ме ръкополагаха за свещеник, аз си спомних тези думи и дори се просълзих».

«Владиката по съвършено непостижим начин умееше да помага на хората. Случваше се, че той излизаше от храма, а по улицата минаваше руснак – и владиката го извикваше и му даваше пачка пари. “Ако не платиш наема си, ще те изгонят”, каза той веднъж на един непознат, който беше много учуден, тъй като не очакваше никаква помощ и изобщо се срамуваше да се доближи и да помоли за нещо. При това той му даде точно сумата, която беше необходима».

Епископ Будимски Лукиан, Сръбска православна църква: «Покойният епископ Сава (Вукович) бил на посещение във Франция, за да се срещне с владиката Йоан и да обсъди някои въпроси на отношенията между нашите Църкви. Той пътувал за Париж във влак и си мислел: “Така ще започна разговора. Ще му кажа това и това”. А когато пристигнал, влязъл в сградата, срещнал на стълбището човек, който слизал надолу, облечен със светли одежди: “А, владико, давай, влизай”. Това бил Шанхайският владика. Той веднага разбрал, че срещу него е сръбски епископ. А когато седнали на масата и започнали да беседват, разговорът потекъл тъкмо тъй, както го бил замислил епископ Сава. Владика Йоан говорел в същия ред. Виждало се, че това е Божи човек, светец».

САЩ

Владимир Красовски, църковен диригент в Новата катедрала на Сан-Франциско: «Веднъж пътуваме заедно с владиката с кола за летището – и той моли да се отбием за малко на гробищата. Казвам му, че самолетът няма да ни чака, но владиката настоява. Пристигнахме на гробищата и владиката тръгна да обикаля всички гробове! А те са хиляди! Времето си тече, ние закъсняваме за полета, а той все така обикаля и търси някого. Ядосах се и се върнах в колата, а владиката продължи да търси. Няколко часа минаха и той взе, че го намери – някъде в самия край на гробищата. Оказа се, че това е денят на смъртта на този човек, владиката отслужи на гроба панихида и се върна в колата: “А сега на летището!” Пристигаме, оказва се, че полетът е бил задържан, и владиката се качи на борда, сякаш нищо не е било».

Ана Ходирева: «Сестра ми, Ксения Я., която живееше в Лос Анджелис, страдаше дълго време от силни болки в ръката. Тя се обръщаше за помощ към лекарите, лекуваше се много време, но нищо не помагаше. Най-после тя реши да се обърне към владика Йоан и му написа писмо до Сан-Франциско. Мина известно време и ръката се оправи. Ксения дори започна да забравя за болката в ръката си. Веднъж, посещавайки Сан-Франциско, тя отишла в православната катедрала. В края на службата владиката давал на хората да целуват кръста. Като видял сестра ми, той я попитал: «Как е ръката Ви?» А нали владиката я виждал за пръв път в живота си! Как е научил, че е имала болки в ръката?»

Л. А. Лю: «В Сан-Франциско моят мъж попадна в автомобилна злополука и беше много болен; той загуби контрол на равновесието и страдаше ужасно. В това време владиката имаше множество неприятности. Знаейки силата на молитвите на владиката, аз си мислех: ако поканя владиката при моя мъж, той ще се оправи. И все пак ме досрамя да каня владиката, като знаех колко зает е той. Минават два дена и изведнъж при нас влиза владиката, съпровождан от г-н Б. М. Троян, който го докара. Владиката стоя при нас към пет минути, но аз започнах да вярвам, че моят мъж ще оздравее, въпреки че той изживяваше най-критичния си момент. И наистина, след посещението на владиката при него настъпи рязък прелом, след който той започна да оздравява. По-късно срещнах г-н Троян на едно църковно събрание, и той ми каза, че е карал колата, когато пътували с владиката към летището. Изведнъж владиката му казва: “Да отидем сега при Лю”. Той възразил, че ще закъснеят за самолета. Тогава владиката попитал: “Можете ли да вземете върху себе си живота на един човек?” Нямало що да се прави и той докарал владиката при нас. За самолета обаче владиката не закъснял, защото задържали полета».

Светителю Йоане, моли Бога за нас!

Източник: Православие.Ру

Превод: Андрей Романов